Разговор с Мирослава Кацарова за джаза, свободата и отговорността пред публиката
– По какво разпознавате момента, в който да започнете работата по нов проект?
– Ако говорим за пеенето, всеки път е различно. Понякога съвсем планирано решавам да работя, подготвям се дълго, чета, слушам музика, разговарям с единомислещи и важни за мен хора, пея редовно в репетиционната в Пловдив. Ставам много дисциплинирана, спазвам режим на живот. Тези ситуации обикновено са плод на пауза при мен. Паузите и тишината са ми важни.
Друг път е пристъп, внезапна осъзнатост, че нещо е назряло и напира да се случи. И тогава му се доверявам.
Мисля, че е важно да съм в постоянен процес на изследване на гласа си. Вярвам, че той е отражение на мен самата, на преживяванията ми, на мислите ми, на сънищата ми. Гласът притежава нещо като абсолютна памет и съдържа в себе си всички мои лични събития: минали или настоящи. Ако се припозная в някой музикален материал, класически или модерен, или написан специално за мен, започвам да мисля, да изследвам, да пея.
През последните седем години правя по една тематична концертна програма, с различни пиеси, които преобразяваме, понякога радикално, с Миро Турийски. Направихме Singin’n’Swingin’ с класически джаз пиеси, Blue Moon с песните на Били Холидей, CINEMA с филмова музика, Desafinado с бразилски боса нова класики, The New Standards с поп и рок песни в джаз версии и April in Paris с френски шансони. А тази година сме вдъхновени от електронно генерираните звуци, примесени с акустични инструменти, затова кръстих програмата Еlectronic Dreams.
Работя активно с Мирослав Турийски, който – освен че пише и аранжира музиката ни – е до мен и в репетиционния период. А това е най-хубавото време. Тогава осъзнавам всичко, което имам и мога да кажа, всичко, което се е натрупало и узряло. Да пееш е като да сънуваш: открива ти се един нелогичен и поетичен свят на символи; и разбираш разни неща за себе си, които отдавна са потънали в несъзнаваното.
Ако става дума обаче за другите ми занимания като Plovdiv Jazz Fest, предаванията ми по Джаз ФМ и пр. – в тях концентрацията е съвършено различна от тази за творчество, там съм непрекъснато активна.
– Какво е оптималното съчетание между комуникативност и експеримент във вашето изкуство?
– Музиката, която изпълнявам, е плод на колективна работа и заради това зависи от нашите натрупвания: интелектуални, емоционални, екзистенциални. Ние сме различни личности, но ни събира близкият музикален вкус, това, че харесваме и се идентифицираме със сходна изказност, естетика и философия. Изобщо – ние сме близки по дух хора. До този момент не съм работила с музиканти, които са водени от това какво харесва публиката. Всеки от нас е привлечен от идеята, че музиката създава друг свят вътре в този, в който живеем. Когато Рупето (бел.ред. – пианистът Румен Тосков), Бог да го прости, Еко (бел.ред. – Веселин Веселинов) или Миро са ми пращали песен, написана за мен, никога не сме се интересували дали ще стане хит или не. Аз по-често харесвам песни или пиеси, които бавно и полека ми се разлистват, при всяко следващо слушане се откриват нови перспективи. Друг е въпросът, че има песни, които със своята мелодичност стават популярни – като Летни улици, Парфюми, Музика, мартини и дим, Иронично.
Песента е най-краткото музикално произведение. За няколко минути трябва да разкаже голяма история. И това се постига както чрез мелодията, хармонията и ритъма, така и чрез думите. Почти винаги аз пиша текстовете на песните си, защото вярвам, че думите се съдържат в музиката. Трябва да направиш усилие да ги откриеш, а това е много забавен процес за мен, понякога дори чудат. Например, помня как Рупето ми каза, че ми е написал песен, а аз, без да съм я чула, реших, че ще се казва Като в картина на Шагал и после, като чух мелодията, осъзнах, че е написана точно за тези думи: Аз и ти като в картина на Шагал летим…
И в музиката, както вероятно и в другите изкуства, творбата е плод и на случайности. Това е така заради вътрешните връзки между събития и преживявания, които се случват издълбоко в нас. Това особено силно се отнася за джаза, където импровизацията е ефимерно събитие. А и всяка добре обмислена интерпретация на живо претърпява своите метаморфози. Убедена съм, че сцената има свое собствено време и пространство, своя оптика – и ако се освободиш от предразсъдъци, комплекси, страхове, его и се отдадеш на музиката, стават чудеса. Това е достатъчно условие музиката да бъде разбираема, независимо дали съдържа белезите на комуникативност или е плод на експеримент.
– На каква подготовка на публиката си разчитате?
– Уважавам публиката си, защото знам, че ме е избрала осъзнато, че е дошла на концертите ми напълно доброволно и донякъде е наясно какво да очаква. И това ме прави отговорна. Знам, че на нашите концерти идват умни, образовани, чувствителни хора, но също и критични. Никога не подценявам публиката, защото тя вижда всичко. Подхождам като разказвач на истории, в които винаги има част от мен. Обичам да говоря на публиката си като в радиопредаване за детайли от биографията, за личната съдба на композитора или артиста, защото знам, че това придава нов смисъл и нюанс на песента. Често си представям, че срещу мен стои един човек, с когото разговарям. Тази въображаема камерност ми помага, може би, да бъда автентична и цялостна. Опитвам да превърна концерта в общуване. Публиката също участва в създаването и изпълнението на музиката с тишината си, с вниманието си, с очите, усмивките… полека и тя започва да разказва своите истории.
– От кои други изкуства се подхранва развитието на вашата собствена музика?
– Вярвам, че изкуствата са свързани, че има невидими, на пръв поглед, връзки между различни произведения, артисти, културни явления. Музика, литература, театър, балет, живопис, кино са ми влияели в различна степен през годините.
Първият ми албум Бяло в бяло е създаден на принципа на препратки към някои мои любими художници и писатели в ранната ми младост. Бяло в бяло е минималистична джаз балада с нестандартна форма, нещо като едноименната картина на Малевич; Чужденецът е песен-асоциация с Камю; Фантазми съдържа някогашната ми привързаност към аналитичната психология на Юнг и т.н. Общо взето, дебютният ми албум е и някакъв вид инициация.
По-късно с Миро Турийски, Еко и Христо Йоцов направихме албума MY CINEMA, който е вдъхновен от любими ми европейски филми, като Ново кино „Парадизо“, Криле на желанието, Говори с нея, Пина, Един мъж и една жена.
Всъщност, винаги съм била зависима от филмите, които гледам, от книгите, които чета, от музиката, която слушам. Те ме разтърсват, създават, променят.
У дома слушам не рядко класическа музика. Така сякаш слухът и мислите ми си почиват, а сетивата ми към джаза се освежават. Макар и да осъзнавам, че границите между съвременна музика и джаз взеха съвсем да изчезват.
Книги също предпочитам да чета у дома или в самолет, влак и пр. Когато чета в движение, се чувствам като перипатетик: асоциативната ми мисъл тече по-пъргаво и ми хрумват разни идеи. Изобщо, обичам да пътувам по света, за да се шляя по улици, галерии, концерти. Понякога влизам спонтанно в джаз клуб, за да послушам групата на вечерта, макар и непозната. Така съм чула невероятни музиканти, чиито имена не помня.
По същия начин постъпвам с изложби и галерии. Открих съвременното визуално изкуство за себе си. Дълго време имах съмнения към него и го възприемах малко като шарлатанство. Но откакто видях изложби като тази на Бил Виола във Флоренция, се освободих от предразсъдъците си.
В последния ми концертен проект пък поканих фотографа Павел Червенков, който подготви визуалната среда и създаде свои минималистични видеопроизведения.
За музиката си се вдъхновявам още и от модата. Интересно ми е как разсъждават някои съвременни дизайнери, как използват детайли в дрехите си като препратки към други епохи или пък се вдъхновяват от стари музикални явления и стилове, и ги перифразират по нов начин през архитектурата на дрехата.
– Как се промени джаз сцената у нас от началото на този век насам?
– Промяната е за добро! Първо, някои от най-талантливите млади хора, които учеха и учат в Холандия, в прочутата консерватория в Грьонинген Принц Клаус, се върнаха в България и свирят тук. Сцените, вярно, не са много, но младите артисти са креативни, неуморни, не се предават и непрекъснато намират място за музиката си.
Успоредно с това се оформи едно плътно и смислено ядро от млади джаз музиканти, образовани тук, в България, които вече наравно с учителите си свирят и записват своя оригинална музика.
На една сцена и в общи проекти свирят млади джазмени и утвърдени имена. Това е едно от най-важни събития през последните 10-15 години на българската джаз сцена. Границите между поколенията изчезват. А докато има такива артисти и личности като Христо Йоцов, духът на джаза в България ще е буден. Той е професор, преподавател, композитор и концертиращ музикант, който се държи като музиката, която свири: непринудено, без демонстрации на академизма си, с огромна вещина и виртуозност, с духовно великодушие и с невероятно чувство за хумор. Според мен, Христо Йоцов е неформалният лидер на повечето джаз явления в България напоследък.
Има и една друга хубава тенденция: броят на джаз фестивалите се увеличава. Някои от тях са отличителни, други действат съвсем регионално, но и това е спасително и някак възрожденско по отношение на формирането на добър музикален вкус. Аз самата организирам джаз фестивала в Пловдив и знам за какъв невероятно отдаден труд става дума. Затова изпитвам уважение към всички колеги, които са се заели с тази мисия.
– Какви са характеристиките на музикантите, с които обичате да работите?
– Имам огромен шанс да срещам по пътя си хора-ангели, с които ми е отредено и да работя. През годините съм работила с Румен Тосков-Рупето, с когото бяхме приятели и близостта ни беше голямо вдъхновение за мен. Той ме свърза с Христо Йоцов и с Еко. Това беше преди повече от 20 години. След смъртта му срещнах Мирослав Турийски, който пред очите ми израсна като творец и двигател на едно ново джаз поколение, родено в Пловдив.
Това са безкомпромисни и интелигентни музиканти с гигантски талант, развит до виртуозност, и забележителна продуктивност. Но преди всичко са личности. Аз ги наричам рицари, защото са благородни и великодушни, честни и безмилостно справедливи, както и мъдри, и почтени. От тях научих най-ценните си уроци за сцената и музиката. Имам им пълно доверие и не се страхувам от грешките. Все ми звучат думите на Майлс, че ако сгрешиш, важно е какво ще изсвириш след това. А аз знам, че каквото и да изпея, те ще ме последват. Това ми дава голяма свобода. Благословена съм с хората, с които работя.
– С какво ви помага работата в радиото?
– Работя в Джаз ФМ още от първия му ден. Работата там ми е скъпа поради много причини. Една от тях е, че непрестанно се чувствам откривател на музика. През мен минават почти всички нови инструментални и вокални проекти и албуми. Радиото разви в мен рефлекс да наблюдавам какво се случва на сцените на джаз фестивалите по света, да изследвам тенденциите в съвременния джаз, да анализирам историческите проявления на различни стилове в джаза, да слушам наравно стара и нова музика. Всичко това държи сетивата ми будни за новости, за неконвенционални артисти, за явления. Това ми помага много при създаването на различни тематични концертни програми. Те винаги малко или много се съотнасят към съвременни тенденции в джаза, към нови и модернистични изразности и звучности. Този опит ми е важен и сега, като правя програмата на младия, но вече успешен джаз фестивал в Пловдив. През радиото имам поглед и към нови концертиращи джазмени, които влияят на музиката тук и сега.
А най-голямото ми удоволствие е, че имам възможност да споделям откритията си и като застана сама пред микрофона, не се чувствам самотна в студиото. Знам, че имам лоялна и смислена аудитория и за Дезафинадо, и за Сингин енд суингин.
– Защо, според вас, загива оперативната музикална критика?
– Мога да разсъждавам в тази посока, изхождайки от обстоятелствата, свързани с джаза в България през последните 20 години. Джаз обществото в България е малко и не е съвсем консолидирано. В някои градове има една херметична, регионална, но постоянна публика, която почти не ходи на концерти другаде, освен в родния си град. Като основни джаз центрове контактуват Пловдив и София. Тук са концентрирани и най-важните сцени за джаз, освен няколко летни морски джаз клуба. Оформя се нещо като порочен кръг: има осезателна липса на сцени, което ограничава изявите и на джаз артистите. Джазът е бездомна музика в България открай време. Държавната субсидия е липсваща за този тип изкуство. Това прави изключително трудно поддържането и реализацията на независими артисти, които истински се нуждаят от музикална критика.
Друга страна на нещата е залезът на авторитетите: няма престижно издание, в което да се пише за джаз, което да отгледа пишещи и четящи хора, както например в Англия има Jazzwise или във Франция Jazzman.
Затова джазът в България сам започна да говори за себе си основно през единствената медия за това – Джаз ФМ радио, и през фестивални сцени, които имат смислена комуникация за това.
– От кои по-възрастни колеги в джаза се учите – и кои по-млади български колеги бихте посъветвали в пътя им?
– През годините винаги идеализирам образите на джазмените, чиято музика слушам. Първите ми големи авторитети бяха Били Холидей и Ела. После минах на инструментален джаз и там настана голямо обожание. Докато не започнах да ходя по концертите на някои от тях и да наблюдавам поведението им „на живо“. Някои сериозно ме разочароваха като Касандра Уилсън, например, която в центъра на Европа, в Миланския Блу Ноут, се държа расистки към всички „бели“ от публиката, безочливо и демонстративно. Други се превърнаха в пророци за мен. Такъв е случаят с пианиста Брад Мелдау с интерпретациите си на джаз, а и на класическа музика в един от последните си проекти After Bach.
Сега, като организатор на Пловдив Джаз Фест, се срещам с някои съвременни гуру на джаза: от младите и модерни Крис Потър, Дони Маккаслин, Джошуа Редман, Джейсън Моран до легендарните Ян Гарбарек, Дейв Холанд, Майк Стърн, Дейв Уекъл. Големите са скромни и благи хора, достойни и човечни. Уча се и от старите български джаз музиканти, като възхитителните Бели, зелени, червени. Като начинаеща певица имах честта да се срещам понякога с Людмил Георгиев. Това беше в началото на 90-те във „Френкис“ на Кърниградска. Той беше вълшебен човек: чудесен музикант, винаги елегантен, с невероятни енциклопедични познания в областта на джаза и много щедър към млади хора, каквато бях тогава аз.
Бих съдействала на всеки, който иска моето мнение или съвет. Разбира се, имам си фаворити сред младите, които, според мен, се превръщат във видимо събитие с присъствието си и многоликостта си. Желанието ми е да има повече сцени за тези хора, решили съвсем осъзнато да се отдадат на музика, която няма да ги направи нито известни, нито богати. Затова го има и Младежкият джаз конкурс към Пловдив Джаз Фест.
– Какви са историческите, но и актуалните особености на Пловдив като място за джаз?
– В Пловдив съм родена и съм възпитана от стари пловдивчани, които наистина имаха различни възприятия за света и безкомпромисни ценности. Старата градска култура ги бе превърнала в духовни аристократи, достолепни и честни. Имаше една особена нагласа сред възрастните тогава на човечност и милост. Наскоро с една чудна и любима дама, виден историк, и тя от стар пловдивски род, си спомняхме за нашите баби и дядовци. Говорихме си за светлия им дух и за готовността им винаги да си помагат, за света им, който безвъзвратно си отиде заедно с тях.
Пловдив има богата история, помня как в едно от почти мълчаливите си интервюта Георги Божилов-Слона каза само няколко неща. Едно от тях бе, че Пловдив има патина. Обичам точно това в моя град: историите, които витаят във въздуха, миролюбивото съжителство на храмове, култури, времена. Винаги е бил център на духа и до не малка степен – и своеобразен център на джаза. От край време е имало джаз фестивали, джаз срещи, джаз вечери. А и Пловдив е чудесно място за тази музика: тук хората импровизират живота си и без друго. Дори чисто географските му особености като седемте тепета, светлината, особеният ритъм на живот винаги са привличали артисти и ценители на изкуството.
Нямам обяснение докрай защо аз и други като мен сме обречени на този град. Макар че скитаме по света и физически, и с духа си, все се завръщаме в Пловдив. Понякога се разхождам сама из улиците му, състояние, което е съноподобно за мен. Тогава почти винаги ме обзема носталгия по детството ми, по градините с цъфналите нарове и хортензии, по ароматите на влажна пръст и на усойни стари дворове. Пловдив е реален и измислен едновременно. А въздухът му звучи като джаз.
– Какви задачи поставя пред вас фестивалът, който организирате?
– Пловдив Джаз Фест е млад фестивал. Създаден е през 2015 година като наследник на джаз традицията в Пловдив. Той е основан на принципа на частна инициатива с подкрепа на Община Пловдив, която тогава бе достатъчно прозорлива да изнесе този тип фестивали извън собствената си структура и да превъзложи това на външни промоутъри чрез конкурс. Този фестивал е с изцяло нова концепция, комуникация и форма на финансиране, различна от общинските фестивали. Затова от самото начало имахме задача да осигурим сами 70% от финансирането си, което за България е голямо предизвикателство. Останалата част идва от партньорството ни с общинска фондация „Пловдив 2019”, защото фестът е част от официалната програма на Пловдив – Европейска столица на културата 2019.
Това е едната страна на трудностите. Друга е, че от самото начало държахме да поканим някои от най-добрите и влиятелни джаз артисти в света, някои от тези, които променят джаза тук и сега, създатели са на нови идиоми и масиви от нови изказности в съвременната музика, причина са за тенденции и музикални революции. Знам, че звучи амбициозно, но друго не ни се искаше. И така за четири години през сцената на Пловдив Джаз Фест минаха някои от най-добрите и важни джазмени, като Кърт Елинг, Джошуа Редман, Ян Гарбарек, Елиане Елиас, Майк Стърн, Дейв Уекъл, Крис Потър, Дони Маккаслин, Дейв Холанд, Джейсън Моран, Ричард Бона, Дейвид Линкс, Зуко 103.
Друга много важна задача за нас е разширяването на кръга, който е условният символ на фестивала. Вярвам, че джазът не е елитарна музика и трябва да се освободи от това клише. Джазът може да говори на повече хора, нищо че понякога изисква предварителна подготвеност на публиката. Ние сме готови да я дадем. Затова е ежегодната книжка с текстове, затова са безброй интервюта, затова и студиото на Джаз ФМ се изнася в Пловдив, а през годината не спираме да представяме най-доброто и най-новото от света на джаза.
Моят личен манифест относно джаза е свързан с убеждението, че той е повече от музика, той е философия и modus vivendi, символ е на добрия вкус към всичко – поведение, говорене, отношение към хората, към свободата и достойнството им. Открай време джазът е бунт, съпротива срещу расизъм, тоталитаризъм, изобщо, срещу злото с различните му лица. Затова мисля, че през музиката можем да влияем на света и от нас зависи как той ще се променя.
– Какво музиката променя в самата вас?
– Възпитана съм с много любов, с Чехов и думите му, че у човек всичко трябва да е прекрасно. В младежките си години мислех, че съм способна на съвършенство, че не приемам слабостта и не прощавам грешките си, докато един ден не излязох на сцената, за да изнеса първия си самостоятелен концерт. Осъзнах, че светът щеше да е кошмарно място, ако не беше музиката, а и изкуството. Заради музиката си дадох сметка, че магията не е плод на съвършенства, а е необяснима, неразбираема, „неуловима и тайнствена като утринен въздух“, както някога бях чела за вихрогоните в „Семейство Глас“. Иначе сигурно изкуството щеше да е стерилно, хладно и отблъскващо разбираемо. И така всеки път заради музиката осъзнавам нещо, което Дейвид Бърн е казал брилянтно: „Този свят не е логичен, той е песен.“
Въпросите зададе Марин Бодаков
22 май 2019
Мирослава Кацарова е джаз певица. Водеща е на две предавания по радио Джаз ФМ: Singin’n’swingin за вокален джаз и Дезафинадо за латино джаз. Тя е организатор на Пловдив Джаз фест.
