На 21 май т.г. в Чешкия център в София се състоя премиерата на романа „Врач“ от чешкия писател Мартин Ришави (превод на Маргарита Руменова за „Ерго“).
Мартин Ришави (1967, Прага) завършва биология в Природонаучния факултет на Карловия университет и сценаристика и драматургия в Академията за филмово изкуство в Прага (FAMU). От 2009 до 2016 г. е ръководител на катедра „Сценаристика и драматургия“ във FAMU и сега продължава да работи в нея. Автор е на редица документални филми, свързани със Сибир и Виетнам. Като прозаик дебютира с „Горски пешеходци“ (с подзаглавие „Джобна сага“), романите му „Пътища към Сибир“ (2008) и „Врач“ (2010) печелят престижната чешка литературна награда „Магнезия литера“. „Врач“ е отличен също с наградата „Йозеф Шкворецки“. Романът създава усещането за сказ. По думите на Ришави, книгата е центрирана около фигурата на разказвача, а доц. Ани Бурова допълва: „Най-важната черта на тази книга е, че в рамките на съвременната литература (свикнала на всякакви експерименти), тя реабилитира представата за литературата като разказване на истории. “
Л.Г.
Разговор с Мартин Ришави
– Дали за вас литературата е продължение на работата ви като документалист?
– Не бих казал. Чувствам се повече като писател, отколкото като режисьор. Киното стои с единия крак на територията на всякакъв вид нормативни формули като литература, а с другия – на територията на визуалните изкуства, а там аз съм абсолютен „чужденец“. Всеки мой филм е един вид експеримент и никога не знам какъв ще бъде резултатът. Много често казвам, че чрез документалното кино получавам грантовете, които ми дават финансовата възможност да мога да общувам с много и различни хора, да посетя други страни и да събирам материал, за да пиша. А, между другото, снимам. Моята литература е записана, докато говоря. Така че – да се чете на глас. Както казва Булат Окуджава, да пишеш, както дишаш. Това е за мен важното – потокът на речта (разбира се, после следва литературна обработка), но когато пиша, винаги чувам интонацията на човека, от когото съм чул съответната случка. Това е и моята роля: в книгите си съм по-скоро актьор, който пресъздава персонажите, които е срещнал, и говори с техния глас. Другата ми работа е да събера и подредя потока от истории.
– Как един биолог успява два пъти да спечели „Магнезия литера“?
– Като осъзнае, че трябва да спре да бъде биолог! Още когато посещавах университета, знаех, че да бъда учен, не е за мен. Лабораторните науки просто не са моята стихия. Затова веднага дезертирах на територията на изкуството.
– А не ви ли беше страх тепърва да поемете по нов път?
– Разбира се. Беше страшно и за родителите ми, които трябваше да ме подпомагат по време на второто следване. Но литературата е индивидуално занимание, човек разчита сам на себе си. А учените обикновено работят в екипи – другите хора могат както да ти помогнат, така и да ти попречат. Писателят е вълк единак и може да си позволи понякога да бъде дори егоист. Разбира се, това крие и своите рискове, но аз лично предпочитам да ги поема.
– Чий монолог е „Врач“?
– Героят ми си има прототип – мой приятел, който в действителност е бил режисьор, после става портиер в Москва. На практика 80% от историите и анекдотите са негови.
– Основна тема в романа е съдбата. Как смятате, кой режисира живота ни – делата или Фортуна?
– Честно да ви кажа, не зная. И за мен, и за героя ми това е същинската загадка – той сам ли е виновен за това в какво състояние се е оказал, или времето, или политиката… Смятам, че основната мистерия на човешкото съществуване е именно дали ние отговаряме за съдбата си или Бог, или нещо друго (обществото, извънземните или каквато теория имате). Това е въпросът на романа – кой ме направи това, което съм.
– Нужни ли са ни днес „врачове”? (В началото на втората част от романа, озаглавена „Голяма Никитска“, авторът предполага, че думата „врач“, на руски „лекар“, е от един и същи корен с глагола „врать“ – лъжа, което пък го е отвело до славянския корен „вра-“, назоваващ говор – бел. ред.)
– Смятам, че се нуждаем от тях поне в храма на Мелпомена. Щом хората още ходят на театър, значи те се нуждаят някой да им говори, да им разказва. Даже смятам, че колкото по-лош става животът ни икономически и политически, толкова повече се нуждаем някой да ни разказва. Също ми се струва, че когато у хората се повиши потребността да слушат разказвачи (или в този смисъл – врачове), именно тогава обществото се намира в криза.
– Няколко пъти вече споменахте, че главен персонаж в книгата ви е разказвачът. Но там има и още един герой – слушателят. В днешно време умеем ли още да слушаме?
– Книгата ми е именно за слушателя. А на този въпрос всеки отговаря сам за себе си – аз лично обожавам да слушам, дори глупаци, луди, чудаци – каквито и да е хора. Стоите си на гарата и към вас идва окаян възрастен мъж. И започва да дрънка всякакви небивалици (че е от друга планета, че жена му е заченала от извънземни, че кучето му говори с човешки глас) – обикновено хората гонят такива персонажи, а аз обожавам да ги слушам. В началото ме попитахте за първообраза на разказвача в книгата ми – ето, това е такъв случай. Познатият ми от Москва, за когото ви казах, е именно такъв човек. И когато приятелите ми ме виждаха да говоря с него, ме питаха: „Нима го слушаш?! За 150-и път?!?! Този е глупак! Приятел, ти да не полудя?“. Но аз търсех златните прашинки в пясъка. Това е като риболов – стоиш и чакаш, чакаш, чакаш – и ако си достатъчно търпелив, ще клъвне. Тези хора за мен не са музи, защото музата дава форма. Те са стихии. Като вятърът или буйната река – връхлитат отгоре ти с огромен материал, но той си няма форма, дори е ужасяващ. Или пък, ако ми позволите още едно сравнение, все едно отиваш при продавач на битпазара – някои вещи са отвратителни и съвсем безполезни, но между тях – истинско съкровище! Затова работата ми не се свежда до това да си стоя вкъщи и да пиша пред компютъра.
– Защо Русия? Защо Сибир?
– Това стана съвсем случайно. През 90-те исках да замина някъде зад граница. Екзотиката ли ме влечеше, що ли? Русия беше най-логичният избор. Знаех езика. Тогава беше евтино (макар сега да звучи смешно). Проявявах див интерес към Русия заради всичките азиатски общности на нейната територия. Пък и навсякъде намирах общ език заради сходното ни социалистическо минало. Аз не съм социалист и много се радвам, че тази епоха е свършила. Но пък, от друга страна, общото политическо минало ме свързва с много народи. Разбирам и руснаците, и виетнамците (снимах филм там), а дори и вас, българите. Всички тези светове не са ми толкова чужди, те са и мъничко мои.
– Разказали сте за Русия, за Виетнам. А някога ще разкажете ли за Чехия?
– Аз винаги разказвам за Чехия. Всички тези истории, които разказвам, са през очите на един чех.
– А коя е следващата история, която искате да разкажете
– Следващият ми роман е именно за Чехия и ще излезе, надявам се, през есента. Той много прилича на „Врач“, дори става, един вид, диптих. Там също има един разказвач, този път жена, и тя също се опитва чрез анекдоти да пресъздаде опита на живота си, но позицията й е коренно различна…
Разговора води Люба Гъркова
