Ако използваме заглавието на култов френски филм от 60-те години на миналия век, можем да кажем, че тазгодишният Кан (14 – 25 май) се бори за високото си качество „до последен дъх”. Успя да си достави филма на Куентин Тарантино, който, от своя страна, заради симпатии към фестивала, ускори монтажа на „Имало едно време… в Холивуд”. После дойде и Абделатиф Кешиш с „Мeктуб, моя любов: интермецо”. Групата на носителите на „Златна палма” стана внушителна: с по две Кен Лоуч и Братя Дарден, с една Тарантино, Терънс Малик, Кешиш. Внушително бе присъствието и на други стари активисти и фаворити на фестивала: Джим Джармуш, Педро Алмодовар, Марко Белокио, Арно Деплешен, Елиа Сюлейман, Корнелиу Парумбою, Ксавие Долан… А тъй като, по думите на генералния директор Тиери Фремо, през последните десетилетия без участието на кинематографистите от Далечния Изток силен фестивал не се получава, стабилността на програмата се подсили с присъствието на Дяо Инан от Китай и Пон Джун-хо от Южна Корея.
Кан нерядко е бил упрекван, че не отделя достатъчно внимание на женските режисьорски изяви. Сега щедро се реваншира. Общо в официалната програма те бяха 13, а само в състезателната – 4. Освен известната Селим Скяма, приобщи и две млади французойки: Жюстин Трие и Мати Диоп, със сенегалски произход. Както и австрийката Джесика Хауснер.
По традиция този фестивал държи на веднъж откритите авторски почерци, но впечатлението за „фамилна снимка” с познати лица бе силно нарушено от включването на необикновен брой дебюти: 2 в основния конкурс, 9 в „Особен поглед”, 2 в раздела „специални сеанси” и още 16 в т. нар. паралелни секции.
Фестивалът удари в десетката и с избора си за председатели на журитата. Алехандро Гонзалес Иняритуи, оглавил това на основния конкурс, е пръв сред мексиканските режисьори, които през последните години обновиха не само националната си кинематография, а и Холивуд. Асистираха му осем души – по равно жени и мъже, сред които режисьорите Павел Павликовски и Йоргос Лантимос. Всеки път, когато предвождащата журито на „Особен поглед” ливанка Надин Лабаки влизаше в кинозалата, публиката я посрещаше с бурни овации – заради показания тук и награден миналата година уникален „Капернаум”.
Изборът на Иняриту и Лабаки вдъхна надежда, че ще бъде повторена стъпката на миналогодишната двойка Кейт Бланшет – Бенисио дел Торо към награждаване на по-скромни по мащаб, но социално и политически по-остри филми, които ни въвеждат в дебрите на съвременното живеене и очертават картина на света, по-различна от тази, която сме виждали на предишните фестивали. Най-общо погледнато, това действително се случи. Дори може да се каже, че изборът за „златото” на южнокорейския филм „Паразити” на Пон Джун-хо повтори като ехо този с „Джебчии” на японеца Коре-еда. И тук, в една от икономически най-преуспяващите днес страни, героите са фамилия бедняци. И те са изобретателни, но не в кражбите, а чрез внедряване в дома на фамилия новобогаташи. Сценарият е изключително динамичен и атрактивен, комедията прераства в сатира (южнокорейските парвенюта много приличат на нашите). Този филм бе награден и от новоучреденото международно жури на френските арткина, член на което бе и поканената от България Мира Сталева (МСФФ).
Демократичният избор на „Златната палма” се прие добре. Но, според мен, радикалният жест на миналогодишното жури щеше да отиде една крачка по-напред, ако с най-високото отличие бе увенчан дебютът „Клетниците” на родения в Мали натурализиран французин Ладж Ли (1980). Като документалист той е отразявал живота в заредените с престъпност имигрантски парижки предградия, където самият е живял. Сега преработва автентичния материал в силна драматургична структура. Диагнозата, която поставя на взривоопасния и за Франция, и за цяла Европа днес ъндърграунд, е „бедност”. На пресконференция режисьорът сподели желанието си президентът Еманюел Макрон да види филма му.
„Клетниците” се размина и с второто по важност отличие – Голямата награда. Добре е обаче, че тя отиде при филм, също с актуалната днес тема „преселението на народите”, също на дебютант в игралното кино (с опит в документалното!) – „Атлантик” на Мати Диоп. В него тя гледа нещата „от другата страна” – тази на заминаващите с лодките през океана към по-богатия свят, а всъщност към неизвестността, понякога и към отвъдното. Филмът печели симпатиите с качествения кинематографизъм и с елементите от африканската разказвателна традиция. А нашият любимец, „Клетниците”, сподели Наградата на журито с „Бакурау” на бразилците Клебер Мендоза Фильо и Хулио Дорнелс. Той е сниман в бедния и размирен бразилски северозапад. Със силата на познатия ни от 60-те години на ХХ век латиноамерикански магически реализъм, при една колкото реална, толкова и митологична действителност, в него се изразява отрицателното отношение на авторите към днешното управление на страната, към фашизоидните методи, към американизацията.
Голямото препъване дойде при отличието за режисура. Не е нужно да се доказва колко определящо е то за конкурс по филмово творчество. (не случайно по място предшества Наградата на журито). Връчването му на белгийските братя Дарден за „Малкият Ахмед” извика усещане за респект повече към остро актуалната тема – фанатизирането на 13-годишно момче с ислямско вероизповедание, а не за открояване на специфичните умения при изграждане на филмовия образ и структура. Широко известна е привързаността на братята към принципите на неореализма, които днес, при насочване на киното към остър социален реализъм, отново са ефективни. Те са водели до ярките резултати във филмите им, награждавани със „Златна палма” – „Розета”(1999) и „Детето” (2005). Но един от факторите за успеха им е бил по-сполучливият избор на непрофесионалния изпълнител за главната роля, който тук е вял и недостатъчно убедителен.
Със същите принципи, но при постигане на повече житейска конкретност и динамика, работи другият следовник на италианците от миналия век – Кен Лоуч. Новият му филм „Извинете, забравихме ви” е за непосилната тежест на делника в семейство на социална работничка и доставчик на колетни пратки. Но, ако и тук става дума за строгост и минимализъм, имаше филми, в които можеха да бъдат открити други разновидности на режисурата с нейните мизансценни и пластични богатства. Например, при „Скрит живот” на Терънс Малик. Знае се, че той снима сравнително рядко, но е ценен от колегите си като творец с философско мислене и ярък талант. През 1999 г. спечели „Златна мечка” в Берлин за „Тънка червена линия”, а в Кан през 2011 – „Златна палма” за „Дървото на живота”. Сега филмът му е за истински случай от времето на германския аншлус в Австрия (действителност, недостатъчно интерпретирана в киното). Малко от безброй видените филми за фашизма могат да му съперничат по задълбочено вглеждане в чудовищната мощ на това зло и във величието на човешката сила да му се противопостави. Малик не режисира в обикновения професионален смисъл на понятието, той като Господ Бог строи живот, искрящ от истина и точност. При гледането на филма си спомних казаното от Мартин Скорсезе по повод друг негов филм: „Всеки кадър може да бъде поставен в рамка”. Бих добавила: и да бъде изучаван от студентите по кинорежисура.
Испанецът Педро Алмодовар е бил най-близко до „златото” в Кан с „Всичко за майка ми” през 1999 г. Със сега представения „Болка и слава” отново ни въвежда в своя личен свят. Кризата на героя му е и творческа, и екзистенциална. Изпълнението на ролята от Антонио Бандерас (с убедителна награда за мъжка роля) придава на драмата проницателност. Историята е изградена в рядко срещана при творбите на темпераментния испанец елегична тоналност.
„Имало едно време в… Холивуд” е по-малко ексцентричен от предишните филми на Тарантино, по-малко абсурден, по-просто е скроен и това може да не се хареса на привържениците му. Но е режисиран „с върха на пръстите” (изразът е на Станиславски). Въвежда ни в обеднелите и технологично, и художествено студиа в края на 60-те, т.е. свършващата „златна ера” за Холивуд. Изпълнителите на главните роли, Леонардо ди Каприо като аркашката Рик Далтън и Брад Пит – неговият дубльор, каскадьор и „момче за всичко” Клиф, усещат и разбират задачите си толкова добре, колкото самият режисьор. Редуват с лекота иронията и самоиронията. Историите, които им се случват, са от живота на киното и от всекидневието. В действието е отделено място и за Шарън Тейт (великолепна Марго Роби), онази, бременната съпруга на имигриралия от Полша режисьор Роман Полански. И забавно, и тъжно е до момента, когато Клиф, шляейки се в свободното си време, не попада в хипи-комуната на зловещия Чарли Менсън. После следва част от многоепизодната кървава вакханалия из вилите на Бевърли хилс. Не действителната и не най-страшната, но достатъчно знакова. По волята на съдбата или на историята, все едно, след тази „случка” през август 1969 г. в Холивуд се ражда ново кино със сериозните истории за Виетнамската война, със зашеметяващи въображението приказки, киното на Олтман и Копола, на Спилбърг и… на самия Тарантино.
В съседство с органичността на Пенелопе Круз в „Болка и слава” и на Валери Пахнер в „Скрит живот”, отличието за женска роля на играещата хладно и стерилно Емили Бичъм в „Малкият Джо” на Хауснер се възприема не като сериозна оценка, а като реверанс от страна на журито. Още по-силно усещане за „отстъпка” е наградата за сценарий, връчена на много демодирания романен разказ в „Портрет на момиче в пламъци” (сценарист и режисьор Селим Скяма). При това, при наличие в програмата на много ярки и свежи жанрови форми, като крими-комедията на Порумбою „Свирачи” и китайският film noir „Езерото на дивите гъски” на Инан.
Всеки що-годе запознат с този фестивал знае колко респектиращо малко са наградите му. В изключително редки случаи към тях е прибавяно по нещо. Сега това се случи със „специално отбелязаното” участие на палестинеца Елиа Сюлейман. Той е бил в състезанието неведнъж и филмът му „Това трябва да е раят” за пореден път показа мъдрата рефлексия на един изключително интелигентен и талантлив автор. Дано това да е повод той да стане популярен и у нас.
Имах и желание, и потребност да гледам, ако не всичко, то поне дебютите в „Особен поглед”.( При тях има и такава особеност – по-голямата част идват от далечни страни, но са създадени с подкрепата на големите френски продуцентски къщи, като „Арте”, „Марин Кармиц” и др., които заслужават уважение за умението да откриват талантливите млади хора. Наградата „Златна камера” получи „Нашите майки” на гватемалеца Сезар Диас, показан в паралелната секция „Седмица на критиката). Фестивалното време обаче не е безгранично и успехът ми в това начинание не бе голям. Ето защо не мога да взема отношение към наградите, зад които стои високо уважаваната от мен Лабаки. Но една ми направи особено впечатление: тази за режисура на 27-годишния руснак Кантемир Балагов. Преди две години, в същата програма, за „Теснота” той получи голямата награда, миналата беше член на журито, а сега ни порази с „Едно голямо момиче” – за адаптацията към живота на две млади жени от Ленинград през първата година след края на Втората световна война. Филмът ни припомни психологическата сила на някогашното голямо руско кино, без да прилича на когото и да е от майсторите му, дори на учителя на Балагов Александър Сокуров.
Тук навярно вече ще възникне въпросът – защо такова вглеждане в наградите, които с времето ще минат и заминат; важното е, че филмите остават. Би било така, ако Кан не е всепризнатият първенец сред форумите, които диктуват стандартите и чертаят тенденциите в световното кино.
Казват, че подготовката на следващия фестивал започва на другия ден след приключването на сегашния. Значи, 73-ото издание на Кан вече се реди. В компетентността на селекционерите да открият най-доброто сред филмите, които днес се създават, нямаме основание да се съмняваме. Както и в това, че ще представят богата програма от класически филми и юбилейни чествания, което сега направиха (за филма „Един мъж и една жена” на Клод Льолуш, за Ален Делон, Силвестър Сталоун и др.). Поради ограничение в размерите на публикацията те останаха извън коментара.
Вера Найденова
P. S. А сега за нещо друго. Известно е, че Кан не се страхува от силни политически и по-дръзки еротични акценти. Филмът на Кешиш „Мектуб, моя любов: интермецо” бе показан в края на маратона, но имаше хора и в кулоарите, и в пресата, които го обявиха за скандален, досадно дълъг (три часа и половина) и пр. Според мен несправедливо. Вместо скандален, бих използвала по-мекото „нетипичен”: първият половин час на екрана, по-точно на средиземноморски плаж, са група осемнайсетгодишни момичета, някои студентки, други не, разговорите им са кратки, „говорят” повече телата им. После действието се пренася в дискотека – пак малко разговори и безкраен телесен транс (междувременно с 14-минутен несимулативен секс). Посрещнах това зрелище по-спокойно, навярно защото предварително знам убеждението на постмодерния режисьор, че езикът на тялото е не по-малко изразителен от този на ума. И че сексът трябва да се изобразява като част от живота, а не като нещо скрито и срамно. В натрапчивата дължина на разказа му открих внушение за дискотеката като метафора на младежкия живот от 90-те години на ХХ век. Съжалявам, че не съм гледала първата част на този филм трилогия (показан миналата година във Венеция), ще очаквам третата.
В. Н.