Концерт на Струнен квартет „Фрош”, Мие Мики (акордеон) и Евгени Божанов (пиано). В програмата: Фантазии за 4 гласа (Хенри Пърсел), Клавирен квинтет, оп. 57 (Шостакович), Пет пиеси за соло акордеон (Пиацола), Martulango (Едуардо Хуберт), Концерт за пиано, акордеон и струнен квартет (Пиацола/Касамацу). Зала „България”, 12 юни 2019 г.
Два месеца след фестивала „Мартенски музикални дни” Струнният квартет „Фрош” (Негина Стоянова, Петя Димитрова, Мария Вълчанова Атанас Кръстев), пианистът Евгени Божанов и акордеонистката Мие Мики повториха програмата си, съчетание на музика от Пърсел, Шостакович, Пиацола, и пред публиката на „Софийски музикални седмици”. Впрочем, ако беше повторение само, не бих писала пак за изкуството им, огледано в тази програма. Концертът обаче беше толкова различен от предишния, че сегашният им прочит би могъл да бъде определен като етап, стадий от work in progress.
В този смисъл, музиката на Пърсел бе наситена с много повече интензивност, която сгъсти звуковата атмосфера, направи я по-вибрираща. Когато се напусне желанието да се имитират исторически инструменти и се потърси различен, днешен ракурс в стария текст, той не само допуска свободата на днешната инструментална мисъл, дори обръщането на традиционния смисъл, но и дарява нов смисъл. Разтваря се в различна дименсия. А клавирният квинтет на Шостакович прозвуча с друго предизвикателство към слушателя: великолепно търпение на фразата в първата и втората част. В бавния прелюд звукът на квартета кръжеше около водещия клавир, създадоха една пластична среда на приближение и отдалечаване, на резонанс и противопоставяне. Именно бавната фуга (темата се чува най-напред в първа цигулка веднага след финала на първа част) бе промислена детайлно с различно оцветени отговори, с изразителни противосложения, в една издържана продължителност на изграждането, в което постепенно фугата излиза от полифоничното си ложе, за да се превърне в трагичен разказ, силно въздействащ пак през звука, към който Божанов и „Фрош” притежават чувствителност и там могат да сътворят всичко. (Интересен детайл от историята на този квинтет са унищожителните бележки на Прокофиев за творбата, който признава единствено тъкмо тази фуга…”с невероятно много нови неща”) Този прочит на фугата подготви абсолютно типичното Шостакович-скерцо, единствената самостоятелно обособена част, в която зад маската на танца беснее злото – този образ Божанов хиперболизира щедро и съвсем на място със страхотна звукова канонада. Знае се, че със скерцото 34-годишният композитор кодира темата Сталин в творбата… Контрастният характер на Интермецото и финала на квинтета бе пресъздаден със свободата на просветеното вдъхновение, с много идеи в изразяването на противоположни настроения, които за едни от изследователите са близки до пасторала, за други до тъгата и меланхолното примирение. Зареден с впечатляваща енергия на смисъла, техният финал, който сякаш искаше да покаже не завършек, а прекъсване, постави знак за неизбежност, за съдбовна логика, която не свършва.
Във втората част главният герой стана Мие Мики, една изключителна дама, в чиито ръце акордеонът се еманципира отдавна от най-популярното си предназначение. Тя е сред малцината, които го превърнаха в силно привлекателен инструмент за музиката, която се създава от последната третина на ХХ век насам. Инструмент с изключителни възможности, с цветове, със специфични звукови вибрации, със собствена, незаменима тонова душевност. Най-напред чухме „семплите” 5 прекрасни, писани във Франция, танго-пиеси на Пиацола, вдъхновени от Сена на Париж, от френския хумор – „SVP” – интерпретация на s’il vous plait, дари ни и с откъс от операта му „Мария от Буенос Айрес”, с пробягващи цветове през пипнатите пасажи, променлив танго-ритъм, вибриращ през меха звук, деликатна работа с регистрите, ювелирен щрих във всяка фраза… Вае формата със звук. Създава една атмосфера на споделяне с финес, с деликатно пипната фактура – с изтънчена, ненатрапчива и може би поради това силно грабваща емоция. Тя категорично заяви на публиката, че Пиацола е много повече от „танго нуево”, че неговият свят е изграден и от много малки, крехки, важни частици, които трябва да се откриват непрекъснато. Тънък и много комплексен, завършен в културата си музикант е Мие Мики.
Темата Пиацола продължи в ансамбъла – Мики, Божанов, „Фрош”. В началото без Пиацола, но с танго от пианиста Едуард Хубер – изненада от музикантите към публиката, не бе в програмата. Хубер е от кръга приятели на Марта Аргерич, както и Евгени Божанов, който в края на този месец отново свири във фестивала на великата Марта. За заглавието Martulango очевидно е бил вдъхновен от съчетанието между името на Аргерич и тангото, като ги е съчетал по този своенравен начин. Чудна пиеса, съчетала чувствена протяжност – цигулки и акордеон, неотменим ритъм – пиано, грабващи ачелеранди, подкрепяни активно от ниските струнни и великолепни каденци в пиано и акордеон – страхотна, пак с френски, малко Сати-гносиенски характер, после всички потънаха в някаква екстазна звучност, в свой свят до финалното ритмо-изстъпление, в което челото и акордеона изиграха чудесен мини-сешън.
Как се разказва за версията им на Концерта за бандонеон и струнни, обработка за квартет, пиано и акордеон на Ясухиро Касамацу? Освен атмосферата, която дърпа към себе си и омайва дори професионалния слушател, бих искала да обърна внимание на комплицирания прочит на концерта, в който нито един детайл не бе подминат. Не само солистката Мие Мики, всеки един от ансамбъла произнесе реалната величина на композитора Пиацола. Концертът може би не случайно се нарича „Аконкагуа”, най-високия връх на Андите. Кръщава го издателят Алдо Пагани след смъртта на композитора като знак на почит. Излъскан до блясък инструментализъм, незабравим соло-акордеон в красив заговор с пиано и струнни, изключителна синергия в секстета, развихрено звукотемброво въображение и разумна естетическа спекулация с танго-ритъма. Рядко удоволствие!
