По повод книгата-албум Онова, което остава на Алберто Гандолфо, включена в програмата на фестивала ФотоФабрика, галерия КО-ОП, до 7 юли 2019 г.
В книгата си Алберто Гандолфо е открил силно въздействащ модел за комуникация с историите на хора, преживели успехите и пораженията на традиционното правосъдие в индивидуалната им битка за справедливост. Историите в пределно синтезираните биографични текстове на всеки от тези лични опити за пробив в обществено непрогледни обстоятелства и фотографиите на лицата на наследниците, близките и очевидците представляват своеобразен етически и естетически комитет за истина. Той е също толкова важен за обществото, колкото са му важни институционализираният път за постигане на правосъдие и съдът.
Всяко правосъдие би следвало да е изградено върху ценностния императив за постигане на справедливост, който е в основата на легитимността му. От древни времена хората са възприемали правото като изкуство за доброто и справедливото, тоест, като средство за постигане на справедлив социален ред. За всяко нарушение на реда, за всяко накърняване на човешко право е предвидена форма на правна защита, която се осъществява от държавна власт – тази на съда. До справедливия завършек на съдебния процес се стига по пътя на формални процедури, в които засегнатите лица с процесуални средства реконструират тази истина, която законът определя за „релевантна”. Нищо повече от релевантната истина не е допустимо да се излага в съдебния процес, защото правосъдието трябва да е ефективна дейност, не трябва да губи време и ресурс за частта от историите, която няма значение за решаването на делото. Освен това, заложеният в наказателното право стремеж за преодоляване на индивидуалните различия, за да е възможно налагането на еднакво наказание на различни хора за сходни прояви, се постига и чрез редуциране на количеството фактори, които е допустимо да бъдат преценявани в наказателния процес като “правно относима” информация. Не всякога обаче относимите към правната норма факти пресъздават изчерпателната истина, от чието възстановяване и оповестяване често пъти засегнатите хора имат жизненоважна необходимост, за да постигнат за себе си равновесие между идеята за справедливост, отстояване на човешкото достойнство и милост. В този смисъл невинаги правото и правосъдието, дори когато функционират съвършено, са достатъчни, за да излекуват накърнените социални връзки и да постигнат така необходимото разбиране на случилото се и значението на конкретното индивидуално усилие и участие. Разбира се, недостатъчността на традиционното правосъдие да възстанови в пълнота човешката история не омаловажава фундаменталната му значимост за правовата държава и върховенството на правото (тоест, законите да се прилагат еднакво от всички). Историята обаче доказа, че не може да се осланяме само на него, за да се възцарят мир и обществено удовлетворение. Хората имат нужда и от друг набор от средства без санкцията на властта, за да могат ефективно да се противопоставят, когато възникне опасност държавната власт да се превърне в източник на несправедливост и на отчуждение от древния принцип, че “правото е създадено за хората”.
Правото и традиционното правосъдие не успяха да възпрат фашизма и Холокоста – не успяха да попречат „еврейският въпрос“ да се „реши“ със законните средства на националсоциалистическата държава. Равносметката след концлагерите е, че правото на модерната държава като нормативна система, чиито основни признаци са абстрактност, всеобщност, обвързваща сила, имплицитно включваща подчинение, санкционирано от държавата и осъществимо с принуда, допуска системни грешки, бюрократизира и извращава обществените отношения. Създава обществена среда, която поражда предпоставките за банализиране на злото. Пример за такава трагична системна грешка е експроприирането на собствеността на „неарийците“ на законно основание и превръщането на убийствата в масова индустрия.
Постфактум традиционното право и правосъдие включиха “автоимунната” си защита за решаване на конфликта между правната сигурност (лош закон, но закон) и справедливостта, за да създадат увереност, че никога повече няма да послужат за легитимиране и обслужване на човеконенавистна държавна организация. Това предизвика развитието на доктрината за “формулата за непоносимостта”, според която „там, където справедливостта не е цел, където при прилагането на позитивното право съзнателно е отречено равенството, съставляващо сърцевината на справедливостта, там законът не само е „неправилно право“, а му липсва всъщност всякакъв правен характер“ (Густав Радбрух). След Втората световна война тази формула влиза в употреба в съдебните производства за връщане на законно конфискуваното имущество на евреите.
Традиционното правосъдие продължи да търси и други средства за преодоляване на трагично констатираните му дефицити. Така се стигна до разцвета на доктрината за правата на човека и до концепциите за човешкото достойнство. На практика, равносметката от поражението на правото и правосъдието на модерната държава по време на войната доведе до утвърденото и институционализирано в новите конституции разбиране, че целият юридически инструментариум следва да се прилага на основата на неотменимото положение, че всяко човешко същество притежава вътрешно присъща стойност, която трябва да бъде зачитана; че някои форми на поведение са несъвместими със зачитането на тази стойност, както и че държавата съществува за индивида, а не обратно. Концепциите за човешкото достойнство и тяхното приложение в правосъдието идват на помощ на съда, когато търси решение на конфликти между несъизмерими ценности (например, при сблъсък на правото на живот на плода и правото на личен живот на майката при аборта). А също способстват и за ограничаване на възможностите държавната власт да се превърне в авторитарна.
Критическата криминология обаче, изследвайки предпоставките за отчуждаването на правото от основанията му, стигна до извода, че „автоимунната” защита на традиционното правосъдие със собствен ресурс да се справи с последиците от поражението си няма да е достатъчна. Налага се традиционното правосъдие да има човешки коректив, като се намерят средства за овластяване на хората и за поставянето им в положение на зависимост от равнопоставената комуникация помежду им. Защото колкото повече човекът е лишен от отговорност за собствената си съдба и тя е поставена в ръцете на властта и експертите (включително съдебните), толкова по-силно той реагира с безотговорност и това се превръща в най-силния криминогенен фактор и заплаха за трайния мир. Без да е криминолог, Борис Стругацки има предвид именно това, предупреждавайки, че робството идва тогава, когато човек изостави отговорността да взема решения за своя живот и остави тези решения на други хора. Успешните системи за социален контрол върху факторите, генериращи престъпност и авторитарни режими, създават обществени ситуации, в които е важен обикновеният човек като най-добър експерт по своята съдба, предоставят му възможност за непосредствено участие и тежест в обществените процеси. Затова разумното традиционно правосъдие, разбрало заложените си по дефиниция ограничения, оставя достатъчно широко поле за включване на други алтернативни форми, в които не властта, а гражданите имат водеща роля за решаване на собствените си конфликти и за отстояване на своята история и памет. В това поле навлиза т.нар. възстановително правосъдие, в което не експерти и властнически авторитети, а участниците в събитията намират път за споделяне на истината и постигане на разбиране. Възстановителното (помирителното) правосъдие има за своя задача да помогне за мирното функциониране на една общност и за създаването на конвенция за ред, но в съществено отклонение от изтъкнатите принципи на традиционното правосъдие (абстрактност, всеобщност, обвързваща сила, подчинение и държавна принуда). Помирителното правосъдие е винаги конкретно, по силите и размера на човека, фокусирано в личната му история, не се основава на принуда и страх, способства за създаване на ред в отношенията на хората в една общност и не разчита на никакво покровителство и дидактичност, тоест, няма нужда от външен авторитет и нагон за власт. Допуска хората, без ограниченията на процедурната цензура, да изнесат цялата истина за събитията, в които те са централните персонажи. На този принцип бяха конструирани комисиите за истина и помирение в Южна Африка в етап от историята на страната, в който традиционното наказателно производство с реализирането на неговата цел – извършителите на престъпления да бъдат наказани, не би било достатъчно за възстановяване на моралната тъкан на травмираното от насилие и лъжа общество. Затова преамбюлът на новата конституция на ЮАР започва с думите: „Ние, хората на Южна Африка, признаваме несправедливостите на своето минало…”.
В лекцията си в София криминологът Нилс Кристи изрази убеждението си, че са възможни модели за комуникация с другите, каквито са възстановителните подходи за решаване на конфликти, за които не е нужно участниците в тях да бъдат експерти – дипломирани юристи, криминолози или психиатри. Може би хората трябва да бъдат романисти, да бъдат литератори, каза той, а аз бих допълнила – и портретни фотографи, за да са в състояние да опишат сложността на човешкото битие, на онова, което се случва на хората, на мотивите им, които ги карат да правят едно или друго. Кристи имаше предвид точно това – тази сложност и истина не могат да бъдат обхванати от институционализираното право и от формалните процедури на съдопроизводството, но те търсят и намират адекватни начини да се покажат и именно в тяхната автентична сила е голямата надежда за общностно оцеляване и за това „никога повече”.
Книгата на Алберто Гандолфо е изградена именно в това суверенно поле, в което човекът е единственият източник на истината за своя живот, а близките му – пазители на паметта му. Това е книга за усилията на отделни хора да преодолеят несправедливостта на миналото и настоящето в разтерзаната история на Италия. Пресъздаването с художествени средства на техните индивидуални актове на сблъсък с наложените от държавата правила, които подценяват достойнството или игнорират страданието (например, за забрана на евтаназията), или на съпротива, включително в ситуации, в които човекът е оставен сам в неравна битка с мафиотизираната държава, има същата сила като тази на усилията на южноафриканците в техните комисии за истина и помирение. Фактологичните сюжети на личните истории са освободени от всякаква оценъчност, не търсят оправдание, признание, нито отсъждане. Фотографиите на лицата на близките допълват въздействието на текстовете-хроники „в упор”, превръщат се в част от човешката плътност на паметта и откриват възможност за точно, детайлно, съществено реконструиране на цялата истина. Реториката на фактите и образите е напълно достатъчна, за да защити достойнството на индивидуалната участ и да постигне разбиране. Не се нуждае от превод и властническа подкрепа.
