Приключва театралният сезон. И той не ще се запомни с нещо, рязко отличаващо го. Има едва няколко силни постижения, много брак, но и доста плътно средно ниво. Връчени бяха и годишните награди. Специално внимание заслужават „Икар“ и „Аскеер“ с претенцията им да оценяват продукцията генерално – отвъд спецификации или форматни ограничения.
Тринадесетото издание потвърди тенденцията, че „Икар“ е склонен да стимулира постановки и изпълнения, които не задължително се приемат за достижения от специализираната публика, но проявяват специфичен заряд. Напред излизат такива, които подсказват основания да бъдат мислени като носители на нетрадиционност, новаторство, авангардност. Това се асоциира с младостта: по-младите имат повече шанс да бъдат номинирани и наградени.
Илюстрациите изобилстват. Например фактът, че номинациите за дебют са пет (а не три). Или един характерен казус от тази година. В категорията „водеща мъжка роля“ Боян Арсов бе предпочетен пред Бойко Кръстанов и Владимир Пенев. Не познавам постановката, приемам, че става дума за отличен резултат. Такива са обаче и на Кръстанов и Пенев, като относно последния има консенсус за неговата извънредност. Младостта се оказва решаващ аргумент. В типичен стил, пред дългогодишно граденото се предпочита инвестиция в бъдещето – опит за скок в него.
Комисията за театралните награди „Икар“ е ясно и поименно заявена. Тя е не многобройна, формира се на ротационен принцип, през годините се включват различни експерти. Спомената тенденция остава обаче устойчива. Изглежда налице са критерии, налагани от авторитетна инстанция, задаваща концептуалната рамка със съответните й спецификации.
При „Аскеер“ 2019 са видими чувствителни изменения. Фондация „А‘Аскеер“ отстрани досегашните организатори и комисии, преформулира и правилата на журиране. Несъмнено членовете й, „щатните творци в Театър Българска Армия“, са длъжни да се стремят към повишаване на обективността и ефективността – театрална и общокултурна, дори да се рушат традиции. Как изглежда качественият скок?
Базата е заявена в програмата за гала-спектакъла: „Аскеер се връща у дома: победителите във всички категории се определят само от действителните членове на Фондацията (включително – за първи път – и категорията „Съвременна българска драматургия“)… Тежестта на гласа на всеки гласуващ в етапа номинации се определя от броя на представленията, които е изгледал“.
Как тя влиза в действие? Сайтът на фондацията съобщава в състава на комисията 28 имена. Даже аз знам обаче поне за петима, не участвали в гласуването, което слага въпросителен знак пред графата „прозрачност“. Но не той е най-едрият. В програмата е двукратно изписано, че „от 2019 г. тежестта на вота на всеки член на комисията се определя на база броя представления, които същият е изгледал“. Схемата била разработена от екип математици. Резултатът от старанието им е предвидим. Естествено, някои са изгледали по 5, други по 10, а трети по 40 от 90-те обсъждани спектакъла. Когато гласуващите получат своите коефициенти, решението е в ръцете на съвсем ограничен кръг с неговите пристрастия, оставащ анонимен за публичността.
И номинациите, и наградите не говорят за друго. Един пример сред многото: Диана Добрева влиза в номинациите с две представления. Същинското й високо постижение, „Бащата“, e обаче с три номинации, две от които споделени с високо проблематичната „Дебелянов и ангелите“, радваща се на шест. Включително за „поддържаща мъжка роля“, където стоят имената на 12 актьори. Смея да заявя, че за тези си роли повечето действително следва да се номинират, но по-скоро за уволнение. Както и да е, „Дебелянов…“ отнася пет награди.
Ако номинациите и наградите в спектакловите категории говорят за обслужване на вкуса и контактите на ограничен кръг гласували, действията в „съвременна българска драматургия“ показват друго самоограничаване. При това нямам предвид факта, че премиерните заглавия са всъщност повече от 16. Комисията „от 7 утвърдени творци в българската драматургия“ само номинира три пиеси (условие, унизително за тези творци), а побеждаващата избират членовете на фондацията. Както разбирам, по критерия „бих играл в нея“. Със съответен резултат. И с ясен сигнал, че се изоставя общокултурният смисъл на тази награда за сметка на цеховия.
Неглижиран е и театрално-историческият аспект. Добре е, че оцелява томът с номинираните пиеси (заприличал при новия дизайн на заводска многотиражка). Притеснителен е отказът от анализите и детайлната статистика за периода от 1991 г. Краткият предговор в тома и семплата информация в програмата не компенсират дефицита. Новите организатори на „най-старите театрални награди в България“ са горди, че се връщат към началата. В началото обаче „Аскеер“ беше просто мил колегиален жест. Авторитет на общ театрален арбитър доби по-късно. Казвам го съвсем добронамерено: новите организатори трябва да помислят върху това и да направят категоричен избор.
По различни пътища и с не еднакви мотиви, през 2019 г. и „Икар“, и „Аскеер“ показаха готовност да разхитят доверието към тях като оценяващи генерално българския театър и да се впишат сред наградните фондове, които подлагат на преценка отделни негови сектори.
