В началото на 50-те години на миналия век Константинос Караманлис, тогава министър на благоустройството в Гърция, възлага на 60-годишния архитект и професор в Атинския технологичен институт Димитрис Пикионис проектирането на нова система от пътеки, която да улесни достъпа на посетители до Акропола и да го свърже със съседния хълм Филопапу. Масовият туризъм тепърва започва да открива Гърция, а районът на Акропола е гол и пуст терен, обрасъл с трева и със съвсем примитивна пешеходна зона.
Между 1954 и 1957 Пикионис и неговите студенти проектират и изпълняват (понякога със собствените си ръце) прочутата система от пътеки и площадки за наблюдение на Акропола, която покрива площ от около 80 000 квадратни метра. Проектът създава поредица от емоционални преживявания, дирижирани гледки и изненади, театрално манипулирайки посетителя, преди той да достигне крайната си цел. Това се оказва една от най-успешните градски инициативи на Караманлис, който по-късно става последователно премиер и президент на Гърция.
Улица “Граф Игнатиев” в София. В началото на октомври 2018 в София избухна поредният скандал, свързан с ремонт на пътища, тротоари и настилки, този път засягащ улица “Граф Игнатиев” и градината около църквата “Свети Седмочисленици”. Районът е централен и наситен с исторически напластявания, съответно обществено чувствителен. Проектът за ремонта бе резултат от архитектурен конкурс, проведен през 2013/ 2014, който след поредица обжалвания и преработки обяви за победител “Архитектурно дизайнерска агенция” А.Д.А (с ръководител арх. Иво Пантелеев) и тяхното решение за еднородни настилки, диагонален растер, сиви плочи, премахване на бордюри и тротоари и превръщането на ул. “Граф Игнатиев” в съвременно споделено пространство.
През май 2018 трамваите по улицата спряха и ремонтът започна. Най-тясната и гъсто застроена част в центъра на София постепенно беше блокирана от строителни огради, пешеходците минаваха по сложни променливи трасета, а гидовете от Free Sofia Tour цяло лято се извиняваха на европейските си “Райън еър” туристи, че центърът е малко недостъпен, но баровете работят. С началото на учебната година пешеходният трафик по стеснените пасарелки около “Графа” се сгъсти, напрежението растеше, а когато махнаха първите заграждения и се видяха първите резултати от ремонта, скандалът избухна с първична сила. “Ремонтът на ул. “Граф Игнатиев” разгневи столичани”, съобщаваха телевизиите, “На кого му дреме за “Графа”, разследваха журналисти, “Ремонтите в София: Безобразие, простотия и кражба”, коментираха политици, “Българският позор”, обобщаваха публицисти и търсеха причините в “Колективната липса на вкус”.
Какъв е проблемът. Видимите в момента резултати от незавършилия все още ремонт показват компромисни материали и проблемни детайли. Разбира се, на този ранен етап сме все още на ниво проектантски и организационни грешки, строителните тепърва ще стават ясни, а корупцията е съвсем отделен въпрос.
Видна е липсата на отношение към контекста. Улица “Граф Игнатиев” е шарена и разнообразна, а църквата “Свети Седмочисленици” е със силно присъствие и трудни, задължаващи материали (бъбривият бигор и цветните тухли, например). Редно е и на сградите, и на църквата да бъде осигурена ненатрапчива, равномерна основа, за да не се обезличават в градския ансамбъл.
Видна е липсата на прецизни работни детайли. “Графът” не е права улица, нито уличният й фронт е равномерен. Какъвто и принципен модел на настилките да е проведен по нея, конкретните работни детайли трябва да решават проблемите при засечката между завой на трамвайни релси и диагонален растер, контакт с английски двор, вход на кооперация, местоположение на шахти и други специфики, възникващи при наслагване на декоративното проектантско решение на повърхността с подземния кадастър и инфраструктурата.
Очевиден е лошият избор на настилки пред църквата. Настилките изглеждат по един начин, когато плочка се гледа отблизо, и по съвсем различен начин, когато няколко хиляди квадратни метра подредени плочки се гледат отдалеч.
Къде обаче е същината на проблема?
Архитект Иво Пантелеев, който от няколко дни прави опити да се оправдае по телевизии и пресконференции, е продукт на времето ни. Както и всеки практикуващ в момента архитект в тази държава. Като професионалист, той, както и повечето мощни проектиращи компании у нас (с няколко изключения), е изграден през 1990-те. Първата проектирана и реализирана сграда на А.Д.А е административна сграда на бул. “Тотлебен” 63, публикувана в сп. “Архитектура” през 1998 и проектирана между 1993 и 1997. Разходете се по бул. “Тотлебен”. Повечето нови сгради там са от същия период. Повечето демонстрират изброените по-горе компромисни материали, недомислени детайли и липса на контекст. Много от тях са зле разбран побългарен постмодернизъм или, иначе казано, агресивен инвеститорски постсоциалистически кич.
Същото това наше време е формирало инвеститори, общински администрации, строители и всички обикновени потребители. Радостно е високото чувство на естетика, което демонстрират телевизионни журналисти и обикновени интернет коментатори. Прави са – новите настилки през църквата “Свети Седмочисленици” не са подходящи. Но градската среда със сигурност ще спечели още повече, ако всеки приложи същото високо чувство за естетика и към личното си пространство, и в професионалния си живот. Дали когато сменя дограмата на жилището си спазва оригиналния исторически растер и се съобразява с архитектурата на сградата и контекста на улицата? Дали оценява оригиналните фасадни детайли и материали и прави всичко възможно да не ги наруши и обезличи с полагането на нова топлоизолация? Правят ли се задължително работни проекти с подробни детайли за всяка сграда? Каква част от личното време се жертва за авторски надзор и контрол на подизпълнителите? Дали представата за красиво и грозно е резултат от умишлено изграждане на визуална култура? Каква част от основното и средното образование заемат предмети, които изграждат същата тази визуална култура?
Между София и Атина. Какво общо има с всичко това историята на Димитрис Пикионис и пътеките на Акропола? За проекта си Пикионис подбира всеки камък и растение, събирайки колекции от мрамор и парчета тухли, свързвайки ги с бетон и зелени ивици и създавайки тотално произведение на изкуството от паваж, пейки, стълби, отводнителни решетки и шахти. Днес пътят към Акропола е сред класическите примери за регионално осмислен архитектурен модернизъм, който отчита контекста и съумява да бъде едновременно универсален и локален.
Иска ми се подобно отношение към детайла и контекста да има при всяка намеса в градската среда у нас. А силата на архитектурния скандал да доведе не просто до подмяна на част от плочките пред църквата “Свети Седмочисленици” (и до няколко забавни шаржове в социалните мрежи), а до качествено ново отношение към средата изобщо.
Анета Василева
7 октомври 2018
