Познат, обичан диригент и непозната талантлива солистка подредиха вечерта на 6 юни сред най-запомнящите се концерти в края на сезона. Въпреки натоварената си програма, постоянните ангажименти като главен диригент на Филхармонията на Баден-Баден, главен художествен ръководител на международната лятна академия „Карл Флеш” и множеството гастроли в оперни театри и симфонични оркестри из цяла Европа, Азия и САЩ, Павел Балев отново, за втори път този сезон, е на пулта на Софийската филхармония. Сега заедно с гостуващата за първи път у нас виолистка Пейджун Шу. Виолата, рядко изявяваща се като солиращ инструмент на концертния подиум, сякаш компенсаторно през последната година присъства три пъти в програмите на Филхармонията с върхови имена на майсторите на този инструмент, ярко заявявайки мястото си в концертния репертоар и специфичните си възможности, особено в съвременната музика. И след незабравимите Юрий Башмет и Табеа Цимерман, се появи и Пейджун Шу. Родена в Шанхай, тя се е утвърдила през последните години на европейската сцена, печелила е най-трудните международни конкурси – „Макс Ростал” в Берлин, „Лионел Тертис” – Лондон, конкурса на Юрий Башмет в Москва. Учила в университета във Франкфурт, в Академия Кронберг и във Висшето училище „Ханс Айслер” в Берлин при Табеа Цимерман, от няколко години самата тя преподава в различни музикални институции в Германия, а от 2018 е професор по виола в Музикалния университет в Кьолн/Аахен.
От своя обширен, многостранно богат репертоар Павел Балев бе избрал отново програма сериозна, трудна, не популярно атрактивна за широката аудитория, изискваща максимум отдаване и от свирещи, и от слушащи. Вариациите по тема от Добри Христов на Големинов, Концертът за виола на Шнитке и Вариации и фуга върху тема от Моцарт на Регер – привидно така различни като стилистика, се оказаха сякаш обединени не само от обрамчващата програмата вариационност (а и във виоловия концерт донякъде присъства вариабилност), но преди всичко от сродната атмосфера на въздействаща вглъбеност и стаена трагика в многопланово разгърнатите плоскости на иманентна оркестровост.
Във Вариациите по тема от Добри Христов диригент и оркестър постигнаха, според мен, едно от най-дълбоко промислените тълкувания на прочутата творба с монолитна, типично големиновска матово тъмна звучност и експресивна, напираща енергия, с релефно съпоставяни сегменти в тембровото съревнование на пищната оркестрова палитра. В потока на много различните като динамика и образност вариации Павел Балев търсеше не тяхното обединяване, а ясното им диференциране и отделяне с достатъчно продължителни паузи като стриктно рамкирани картини. В тях, с почти визуално внушение, се редуваха пластично изведените песенни линии, красиво изпяти от солиращите духови инструменти, пулсиращата виталност на „нестинарски” ритми, тежкият ход на обречено печално шествие…
Концертът за виола е може би най-трагично екзистенциалното творение на Алфред Шнитке, сублимация на собствения му духовен мир и философия, на цялото му противоречиво съвремие, изпълнено с полярни контрасти… Написан през 1985 по молба на Юрий Башмет, на когото е посветен, концертът сякаш „открива” света на виолата за кръга на неговите съвременни композитори и провокира създаването на цяла поредица виолови концертни опуси – от София Губайдулина, Едисон Денисов, Родион Шчедрин и др. Башмет е не само инициатор и пръв изпълнител на концерта, той „присъства” и в самата тъкан на творбата, пронизана от шесттоновия мотив-криптограма на името му. И неговата изключително проникновена интерпретация, настръхваща с експресивната си катарзисна трагика, се е загнездила в съзнанието като модел, спрямо който неволно се съизмерва всяко друго изпълнение. Младата Пейджун Шу представи свое виждане, напълно защитавайки наложилото се за нея определение „безупречна виолистка”, с виртуозен инструментализъм и витална поривистост. В половинчасовата творба тя преминаваше с лекота и неотслабващ тонус през различните емоционални състояния във вихрените пасажни епизоди и медитативните монолози, с ясна тонова изявеност както в соловите каденци, така и вплетена в пълнозвучния оркестър. Наситената с необикновени темброви съчетания многопластова партитура бе разгърната от филхармониците под палката на Павел Балев с разбиране за уникалния образен свят на Шнитке и точно намерен баланс между откровено болезненото преживяване и гримасата на издевателски звучащите глисанди и гротескна валсовост, между деликатността на красивата мелодия с двусмислена символика и постигнатите с максимална динамика катастрофически кулминационни взривове.
Други страни от „класическите” умения на диригент и оркестър се разкриха във Вариации и фуга върху тема от Моцарт на Макс Регер – мащабна, сложна партитура, поставяща пред изпитание и най-умели изпълнители. Най-известен сред оркестровата музика на композитора, този късен, зрял опус от последните му години (създаден през 1914) е кулминацията, акумулирала полифоничния опит от огромното му инструментално творчество, свързано с интерпретацията на форми на бароковото многогласие – поредицата фантазии върху хорали, вариации и фуги по теми от Бах, Бетовен, Хилер, Телеман… Пространно изградената конструкция израства от ефирна тема, взета от началото на ла мажорната клавирна соната КV 331 на Моцарт, която бе поднесена с елегантно изящество от солиращите обой и кларинети. Последвалите осем вариации, макар и отделени с цезури, прозвучаха като единен поток на непрекъсната градация, в която темата бе осмисляна от диригент и оркестър с диференцирано нюансирани детайли в различните й модификации. И много убедително бе разгърнато внушението за възходяща музикална процесуалност – от началната „класически” светла лекота и витална подвижност, през все по-уплътнената фактура с нови и нови подгласове (с ясно очертани диалози между щрайх и дървени духови), обрастващи свободно разтварящата се в една „романтична” драматика тема, до фанфарното й екстатично кулминационно прозвучаване в тромпети в монументалната фуга. Особено силно бе въздействието на този финал, чиято сложна полифонична фактура бе изведена с релефна, почти зрима графичност в строго организираната пулсация, а оркестровият звук достигна пределно наситена субстантност.
Три мащабни творби в една вечер, които позволиха на Софийските филхармоници и диригента Павел Балев да демонстрират не само висока артистична издръжливост, умение за ловко превключване в различна стилистика и създаване на различен тип звуково оркестрово пространство, но и зряло, дълбоко музикантско усещане за стойностното изкуство.
