ФотоФабрика продължава да отваря прозорци в българската култура, през които се виждат образи на фотографи със световна слава. Французинът Антоан д’Агата (1961) я постига с провокациите си, при това не в непредвидими посоки, а в зоната на болките, които отдавна болят. Гледки към Аушвиц, камбоджански проститутки, публичен дом в Пном Пен, запалени коли в Палестина, мексиканска престъпност, затворнически килии, разпилени кости, арести, наркотици, насилие и секс, много секс – алчен и безмилостен. Провокацията идва от това, че всичко хем е прекалено, идва ти в повече и не можеш да го приемеш, хем е банализирано, станало е клише, подобно на Пепси-Кола и Мики Маус, което също няма как да приемеш. Въпросът е да се почувстваш нравствено подгонен и да не знаеш къде да се денеш.
Антоан д’Агата показва в Музея за съвременно изкуство в София инсталацията „Корпус или екзалтацията да бъдеш”. В нея фотографиите с помощта на текст, звук и видео са организирани в разказ със собствена драматургия, която не води към нищо. Или по-точно, води към нищото. Достига до границата на това да бъдеш и това да не бъдеш, която минава вътре в аза и подлежи на психоаналитични интерпретации.
От 2008-а Антоан д’Агата е член на прочутата агенция за репортажна фотография „Магнум”, но неговите репортажи са не толкова от „мястото на събитието”, колкото от „мястото на аза”. И то е представено като незавидно – навсякъде, включително и в либералните демокрации. Азът е потъпкан, експлоатиран, обезличен, сведен (буквално) до голо тяло, за което няма разлика между страдание и удоволствие. Фотографиите на Антоан д’Агата внушават някакво радикално „отелесностено левичарство”, родено от естетически гняв. Подобен произход трябва да са имали и революционните настроения преди 100 години в Русия като част от модернизма.
Връзката между писателския, особено между поетичния дар и академичната кариера винаги е била някак съмнителна. През последните години у нас тя предизвика откровен легитимационен скандал, стана повод за обвинения, че говоренето от катедра компенсира дефицити на писането от душа. Във визуалните изкуства не е така – в Академията са канени да преподават най-изявените художници, професорската титла се приема като доказателство за творчески потенциал. Но не само защото от векове младите учат занаята в ателиетата на големите, а и защото концептуализмът през последния век сближи правенето на изкуство с разбирането от изкуство, въображението с рефлексията. Появи се едно ново поколение на артисти-мислители. На него принадлежи и Русен Дойков, преподавател в ПУ „Паисий Хилендарски“, който има изложба в Галерия [a] cube contemporary, вероятно най-малката в София. Няколкото работи там са абстрактни пластики с прости, почти двуизмерни форми и ярки цветове, които подозрително напомнят на битови елементи, отпаднали от неизвестно какво. Авторът с етюдна лаконичност – като за демонстрация пред студенти, се занимава с конфликта между кодовете на естетическата и всекидневната реалност.
