Найден Тодоров буквално нахлу на подиума с идеята за „Кашчей безсмъртни“ в ръцете си. Кашчей от „Жар птица”, разбира се, е злодей, но приказен, а Стравински дори го е изобразил чрез своя си леко ироничен рисунък. В изпълнението на филхармониците той прозвуча в настървено-хаотичен маниер, с темперамента на участник в родео.
Родеото очаквах да се случи на финала на Концерта за цигулка и оркестър на Ерих Корнголд, но там беше предпочетена друга концепция. Този красив и много труден концерт беше избрала за среща със софийската публика чудесната Яна Дешкова след години отсъствие. Самата тя го определя в интервю като „прекрасно прост“, красив и достъпен за всички по всяко време. Концертът е писан след продължителна кариера на Корнголд като автор на музика за холивудски филми. Първата и втората части са по-скоро поеми – като красив, романтичен холивудски филм. Цигулковата партия се лее върху плътен оркестров фон. Няма диалози, няма класическо разгръщане на тематизъм с контрасти, драматични конфликти и пр. Има една безкрайно красива цигулкова мелодия, която доминира над мекия оркестров фон, понякога се слива с него или деликатно импровизира мотиви от темите. Красива, опияняваща музика. Втората част – Романс, е още по-чувствена. И двете части протичат почти кинематографично. Поне такава е трактовката, харесвана от автора – на Яша Хайфец. В интерпретацията на Яна Дешкова кинематографичното почти отсъства. Няма изкусителна наративност, която предполага игра с „кино“-материята. Тя е предпочела по-европейски постромантизъм, с почти импресионистична обагреност на тона. Тембърът й е нежно-красив, пеещ, фразата – мека и женствена, изискано-елегантна, емоционално извисена.
Третата част на Концерта – Алегро асаи виваче – напомня родео. Темпераментна, ефектна, забавна, с много виртуозна солистична партия. Темпото, характерът отново са свързани с филмовата кариера на Корнголд. Яна Дешкова и тук е предпочела да избегне забавния кино ефект, търсила е по-традиционните рамки на класическия концертен жанр – още повече, че тук има намек за рондо-развитие на изискания импресионистичен звук – например, в мотива, който предхожда последното провеждане на основната тема.
Специално написаният за случая от Драгомир Йосифов бис – една сложна, остроумна и ефектна миниатюра, изваждаща на показ сякаш всички възможни цигулкови трикове, напомни на публиката за огромния музикантски потенциал на Яна Дешкова – като отлично владееща цигулковата техника и като музикант с широк поглед върху съвременната стилистика.
В програмата към концерта (автор Аделина Александрова) има един анализ на Десетата симфония на Шостакович, дословно преписан от сайта belkanto.ru. В старомодния шаблонен стил на съветското музикознание от 70-те години там е потърсена несъществуваща, но задължителна светлина в мрака, открит е и финален триумф на личността над силите на злото. Всъщност, няма никаква светлина, никакъв триумф над злото. Десетата симфония на Шостакович, едно от най-великите симфонични творения на ХХ столетие, е изтъкана от мрак, отчаяние, ужас. Това е една от най-ярките автобиографични творби на композитора, изживял ужаса на сталинския режим. И това няма как да не бъде усетено от чувствителния музикант.
А Софийската филхармония разполага с отличен състав от интелигентни музиканти и е в добра форма: гъвкави оркестрови групи, звучен, добре балансиран темброво щрайх, изразително фразиране, ясно артикулиране; с някакъв артистичен инстинкт да намира във всеки момент точния тембров еквивалент. Първата част, която е философия на безнадеждността, Найден Тодоров доста е разтеглил: повече стелещ се мрак за сметка на извисяването на контрастите, които неумолимо изплитат трагедията, на плахите опити за светлина, заливани от злото. В опита за валс (според belkаnto.ru, това е светлина в мрака) бездушното, въртеливо настъпление звучи по-скоро като фикция, отколкото като жестока категоричност.
Скерцото (кой знае защо програмата, т.е. belkanto.ru, го определя като нетипично за Шостакович – по-типично в своята агресия не би могло да бъде!) е сред ярките постижения в този концерт: звучни, ярки оркестрови групи, които сякаш се надборват за надмощие в зловещо настъпление; агресивно е откроена всяка линия и преплитането й в жестока полифония.
Определено трябва да бъдат изтъкнати достойнствата на всяка оркестрова група, на солистите, подчертаната страст да се разчете и да се навлезе в драмата, да се изваят и слеят темброво безбройните реплики преди поглъщането им от масовата звучност – а в Десета симфония ужасът тегне върху масата, от която плахо се въздигат и изчезват плачове – тази драма на цял народ е предадена безподобно от Шостакович и прочетена с хъс от оркестъра. Този личностен прочит на партитурата от всеки оркестрант е особено важен във финалната част. Там става окончателното, възторженото смазване на личността. (За belkanto.ru на финала индивидуалността триумфира – нарочно цитирам този сайт, защото не е добре да бъдат подвеждани слушателите с информация, поднесена шаблонно и тенденциозно.) Това е кулминиращата бодряческа тема, която постепенно е смляла всички плачещи гласове в една жестока гротеска, гавра с надутия оптимизъм в съветското общество, който дави, помита, убива. Би могла да бъде забавно-гротескна като темата на вещиците във Фантастична симфония, но тук няма романтизъм, има страшен триумфиращ реализъм.
