Захари Карабашлиев, „Хавра“, С., Сиела, 2017 г.
Това е амбициозна книга и докато я четях, ми се искаше да я харесам. Сюжетът е разположен върху три континента – Европа, Америка и Азия. Развива се на прескоци между XIX и XXI век. Съдържа куп данни, идеи, реалии и имена от областта на литературата, днешната субкултура, философията, историята. Но композицията не се е получила поради свръхнатягането й с очаквания.
Накратко, в жанров план „Хавра“ е роман-кентавър, полусполучлив опит за срастването на два антиподни литературни жанра: трилърът и литературният роман. Носеща конструкция все пак е трилърната. Главният герой Никола си идва в родната Варна от Щатите, където живее, заради наследствен парцел, който някаква неясна инстанция предлага да купи. Оказват се хора на МАК (реплика към известната групировка ТИМ), които искат целия район наоколо и хич не обичат някой да им пречи. Никола обаче тръгва да им усложнява живота. На няколко пъти той вдига цената на имота, довеждайки я от първоначалните 140 хиляди лева до милион и половина. Но – шок за читателя. Вместо да го ликвидират на мига, мафиотите всеки път се огъват, приемат, макар и с протести, новите ценови условия и правят опит да убият нахалника – несполучлив, за щастие – едва в самия край на романа. Междувременно Никола среща из Варна двама свои приятели от детството, Тото и Сома, ненадейни носители на умения, достатъчни не само за защита, но и за нападение срещу престъпниците – първият е бил в Чуждестранния легион, вторият е цар на експлозивите. С тяхна помощ и най-вече с чист късмет, героят се изплъзва невредим от перипетиите, връща се пак в Америка и дава ценна информация на тамошните служби, борещи се с колегите на нашите мафиоти.
Дотук е трилърът. Погледнат отделно, той увлича, въпреки завишената роля на късмета и стандартните сексуални интерлюдии. Но замисълът е по-обхватен. Върху този фундамент авторът присажда естетиката на литературен роман, а героят му добива чертите на негов схематичен двойник, включително и по линия на писателското поприще (издал е сборник с разкази). По различни поводи и с различни участници в сюжета, Никола обсъжда информация от света на литературата, споделя мисли за творческото изкуство, споменава имена на известни философи и романисти: стоиците и перипатетиците, Бекет и Булгаков, редица други. На това ниво синтезът донякъде успява, приятен е, чете се. Но другаде удря на камък. Макар и в трето лице, действието тече през съзнанието на главния герой и следва всички негови блуждания напред, назад и встрани, поради което често пъти добива излишна умозрителност и мудност.
Друг проблем е запознанството на героя с Вера Стоименова, мелодраматичен образ на старица над осемдесетте, ценителка на чара и разказите му, която му предлага да й чете срещу заплащане стар ръкопис на нейна роднина, рускиня, женена за американеца Джон Макгеан (прочутият Джанюариъс Макгахан). И Никола се съгласява. Ръкописът тече като независим, но паралелен сюжет на главния през огромната част от романа и допълнително го разводнява, без да допринася нещо особено към вложената в него гама от значения, каквато всъщност е целта на автора.
Романът съдържа и други сюжетни елементи, които пък са интегрирани сполучливо и сгъстяват тъканта му, без да задръстват четивността й: убедителните сами по себе си образи на майката, сестрата и приятелите на Никола, историята на неудачния му брак с Камелия, митарствата му в Америка, загадката около смъртта на баща му във „вилата“, където живее – и пиянства – след развода си с майката. За сметка на това, мистериозната красавица Лира е дразнещо клише.
Като цяло, качествата на „Хавра“ са съсредоточени в по-детайлните нива на композицията: описания, епизоди, диалози, портретни характеристики, отделни фразеологични изваяния. Едрата композиция обаче е нестабилна структура. Това е.
