На 8 май 1989 г. първият брой на един от най-големите и най-важните полски всекидневници започва с прочутите думи на Лех Валенса „Няма свобода без Солидарност” (на полски двете думи се римуват). И още: „За да бъде другояче и по-добре, ние трябва да спечелим тези избори.” Вестникът е създаден вследствие на едно от решенията на полската Кръгла маса, издействало от властта в ПНР правото за издаване на легален всекидневник. В редакционната статия четем: „Списваме сами вестника, на своя отговорност.Чувстваме се свързани със „Солидарност”, но възнамеряваме да представяме възгледите и мненията на цялото независимо общество, на различните опозиционни направления.” Лех Валенса определя Адам Михник за главен редактор. Разбира се, за равновесие между вестника и мощния медиен апарат в ръцете на властта не може да се говори. (След изборите редакцията на вестника решава да запази названието, защото вече е добило популярност, а освен това подсказва символично, че в демократичното общество винаги се правят някакви избори.) Макар „Виборча” да е рупор на Гражданския комитет „Солидарност”, неин издател става дружеството „Агора” с формални основатели опозиционери от времето на ПНР. На 3 юли 1989 г. във вестника излиза прочутата статия „Президентът ваш, премиерът наш”, в която Адам Михник за първи път открито формулира постулата за споделяне на властта с ПОРП.
„Газета Виборча”, първият официално издаван независим вестник от Елба до Владивосток, започва работа в… детска градина, в чийто двор често ентусиастите пишат, събират и обсъждат текстовете за осемте страници, печатани на лоша хартия, с некачествени снимки, но пълни с най-главното – живия живот. Страниците са осем, защото за тиража от половин милион екземпляра държавата отпуска само толкова хартия. Първият брой излиза в тираж 150 000 екземпляра. Известният журналист Стефан Братковски отбелязва: „Това още не е идеалният вестник. Но е истински. И млад: създават го за две седмици млади хора, подпомагани от по-възрастни колеги. Тези младежи са страшно амбициозни, работят като бесни и искат да направят идеалния вестник. Помогнете им. Вие, читателите, сте заслужили такъв вестник.” Партийният официоз „Трибуна люду” спира да излиза през януари 1990 г., комунизмът постепенно се предава. „Виборча” набира сили, има години, в които тиражът й стига милион и половина. Постепенно започва да издава различни притурки, които обхващат всички области на живота, има местни издания във всички големи полски градове. Патрон е на най-престижната награда за съвременна полска литература „Нике”, присъждана от жури, но и с предвидена награда на читателите.
Въпреки всички трудности и проблеми, с които изобилства съвременният политически живот, вестникът става институция. В юбилейния брой главният редактор Адам Михник подчертава: „Нашият идеал винаги е била свободна Полша и свободата на човека в Полша – общото отечество на всички нейни граждани. Полша на истината и разбирателството, на диалога и толерантността. Полша без клади и ненавист, без хомофобия, ксенофобия и етнически шовинизъм. И мога да уверя всички наши приятели и читатели в едно: макар че годините летят, на нас никога няма да ни е все едно. Демокрацията, свободният съд, правата на човека, конституцията и Европа винаги ще имат в лицето на „Газета Виборча” своя верен защитник.”
С.Б.
Моят вестник
Доскоро бе нормален елемент от формирането на личностната идентичност да избереш трайно кой вестник ще четеш, ще му вярваш, ще споделяш диалогично становищата в него, наистина ще се идентифицираш. Все по-трудно става за либерално-консервативно мислещия европейски човек да направи този свой избор. И ако аз лично трябва да избера един-единствен вестник (вадя пред скоба тук вестник „Култура“, днес „К“), то това в Европа и в света безспорно ще бъде „Газета Виборча“.
Първото нещо, което правя при поредното ми пристигане във Варшава/Краков, е да си купя днешния брой на вестника, да се ориентирам чрез него. Така беше и на 4 юни т.г.: предстоеше ми участие, по лична покана на маршала на Сейма и на маршала на Сената, в големи тържества за тридесетгодишнината от провеждането на първите частично свободни избори в Полша именно на 4 юни 1989 г. Веднага разбрах от „Газета Виборча“, че съм в сложна ситуация: тържествата са две, в Гданск и във Варшава (за Варшава „Газета Виборча“ не пишеше), от Гданск Доналд Туск бе отправил призив за обединение на опозицията срещу ПиС („Право и справедливост”); водеше се очевидно поредният пряк и задочен спор за наследството на „Солидарност“, но в официалното парламентарно честване (а то бе организирано наистина с размах и с обмисляне на всеки детайл) имената на героите от Първата вълна не се споменаваха. Опитах се в моето слово на тържественото заседание в Сената да изляза от деликатното положение, като казах, че за мен ето тези три малки неугледни самиздатски полски книжки са останали завинаги едни от най-ценните в интимния дял на личната ми библиотека: „Стратегията на опозицията“ на Адам Михник от 1987 г., „Линията на разделението“ на Яцек Курон от 1986 г. и „Нашата цел“ на Лех Валенса от 1988 г. (с нарочно несръчно направени самоделни ръкописни корици, издания на краковския „Свят“). Размахах книжките в Сената, казах на момичето от организаторите, което ми ги поиска за ксерографиране на кориците, че те липсват в голямата изложба за самиздата/тамиздата от Централна и Източна Европа, която току-що бяхме открили в официалните пространства на Сената…
Продължавах да вярвам на пан Адам! Неговата „Газета Виборча“ оставаше завинаги за мен най-важният не само за полските работи ориентир…
А вестникът наистина се ражда в дните на тези вълшебни избори от началото на юни 1989 г. (първите истински избори в Източна Европа), където „Солидарност“ печели 99 от стоте места в Сената (комунистите от ПОРП си запазват две трети от депутатските мандати в Сейма до време). Изданието се самоопределя като продължител на нелегалния „Тигодник Мазовше“. За кратко го ръководи Тадеуш Мазовецки, скоро той ще бъде министър-председател. Титулярен главен редактор става Адам Михник. И досега: тридесет години. Започнал на 8 май с тираж 150 000, вестникът през годините достига още по-големи бройки; обраства с множество тематични притурки, регионални приложения и самостоятелни издания, превръща се в едно от най-печелившите предприятия на нова Полша. Наистина удивително – на фона на съдбата на други подобни антикомунистически, започнали като опозиционни издания от Централна и Източна Европа. И причината не е само в интелигентския и либерален характер на значителна част от общополската читателска аудитория, а и в огромна степен в олицетворяващата, вдъхновяваща публична и частна личност на главния редактор. При това, не става дума за партиен вестник, четен от фанатизирана политизирана общност. Първоначално „Газета Виборча“ е със знака на „Солидарност“ до главата на вестника; година след началото Лех Валенса и ръководството на политизирания профсъюз решават да оттеглят това право и привилегия. Отначало Михник е огорчен, но малко по-късно ще пише, че това се е оказало за добро: осигурило е окончателно независимостта на изданието.
Всъщност, как дълго и как мъдро се готви Адам Михник за бъдещата си мисия да стане моторът и лицето на вестника си! И тук нямам предвид само закалката от затворите и интерниранията, въпреки че някои от най-силните му философски и политически есета с мотиви от неговия духовен наставник, философа Лешек Колаковски, са написани точно в комунистическия плен. В многобройните си текстове, разпръснати из тамиздатските списания и самиздатските брошури (ето, например, в издавания във Великобритания политически тримесечник „Анекс“, в бр. 51 от 1988 г. е отпечатано на челно място философско-литературното есе с политически мотиви “ Klopot i blazen“ ; а в бр. 40 на същото издание от 1985 г. на задната корица стои следната анотация: „Такива времена… Думи за компромиса“: „Книжката е написана в затвора през 1985 г. с тема за политиката на властта и целите и тактиката на КОР и – след август 80 – на „Солидарност“ – преди и след налагането на военното положение“); във всекидневните дискусии със съмишленици и противници (откритите писма до ръководителите на военното положение в Полша), Михник изработва тази философска, политическа, етическа позиция, която ще следва и в стратегиите на индивидуалните си политически акции и жестове, и в личното си творчество, и като организатор и вдъхновител на цялата армия журналисти, видни сътрудници и кореспонденти. Формулите от ранните му антикомунистически есета за трагическата полска културна идентичност и особено за вдъхновението и опората, която поляците получават във времената на изпитания от католическата църква (без крайностите на догматизма и фанатизма), за необходимостта от помирение и прошка – но и с яростно изобличение на греховете, не на грешниците (престъплението с убийството на отец Попелушко не може да бъде забравено!). Предложени са и впоследствие се разгръщат образите на „човекът от пукнатината“, на „полската война“ – за военното положение, формулата: „Президентът – ваш, премиерът – наш“.
Ние, българите, имахме щастието да общуваме след 1990 г. с Адам Михник, той е приятел на мнозина от дейците на българския преход. Още през 1993 г. бе издадена книга с негова публицистика „Коленичи се само пред Бога“. Печатахме го много често – благодарение най-вече на нашата редакторка, полонистката Силвия Борисова – в десетгодишното течение на нашето списание „Демократически преглед“. Обявихме го през 1999 г. с радост и респект за личност на годината на Дружеството за разпространение на либерални знания „Гражданин“ – издателя на списанието.
„Газета виборча“ и Адам Михник: какво вдъхновение за всички нас!
Михаил Неделчев
“Газета Виборча”
е за либерална Полша това, което е католическата църква за полската десница. Или, с други думи, тя е другата църква.
Иван Кръстев
Главният редактор на „Газета виборча” Адам Михник предостави на „К” речта на Доналд Туск, произнесена на тържеството за обявяването му за Човек на годината. Части от нея публикуваме тук.
Заедно може да направим много и поотделно да провалим много
Историята на „Газета Виборча” е в известен смисъл история на „Солидарност”. Това са хората – разбира се, тук се покланям на Адам Михник – които учеха нас, младите, ще рече по природа по-радикалните участници в движението, на ценности като необходимостта от разбирателство или компромис. Звучи банално, но в онези години – 80-а, 83-а или 88-а – изобщо не беше банално. И беше необходима максимална решителност и интелигентност, за да се разбере тогава, че победата, в която впрочем малцина вярваха, победата на „Солидарност” и поляците над комунизма, не може да означава елиминирането на наш враг или опонент. Че тази огромна промяна, за осъществяването на която толкова храбро работихте и на която разчитаха милиони поляци, не може да изключва никого от нашата национална общност.
Преди няколко часа се върнах от Румъния, от среща на върха на Европейския съюз в градчето Сибиу (някога го наричахме Сибин), където имах възможността да се срещна с местни жители, мнозина от които присъстваха на тези тържества. За тези скромни, не заможни хора думи като „Европа” и „Солидарност” имат определено по-голямо значение, отколкото за онези, които днес имат повече причини за удовлетворение. Повярвайте, никой от тях не носи в сърцето си симпатия към онзи кървав фрагмент от есента на народите, към румънската версия на революция.
Всички те до един помнеха и се възхищаваха от това, което успяхме да постигнем в Полша, и то в трудните тогавашни условия първи да проправим пътя без проливане на кръв и без насилие, без поддаване на омразата, която е заразна, но от която излекуването е много трудно.
И този наш опит, особено в последните години (когато пътувам из европейските столици и не само там), е и съзидателен, и необикновено дълбок. Навсякъде по света Полша продължава да бъде смятана за родина на победилата „Солидарност”, но победила като голямо мирно движение. И затова навсякъде по света срещам сравнения между Лех Валенса, Махатма Ганди и всички онези велики исторически личности, които се помнят от цялото човечество като герои на мирни революции.
Не бихме говорили и чувствали така, ако тези велики дела не се случваха в, като цяло, обществен мир.
В дебатите за бъдещето на Европа често се чува аргументът, че не можем да бъдем интегрирани, не можем да строим обединена Европа, защото тя е съставена от независими народи и държави със собствени интереси, симпатии и неприязън, със свой исторически багаж – и поради тази причина идеята за интеграция, за обединяване няма бъдеще, няма шансове за успех.
Ще ме извините, но днес трябва с пълен глас да повторя: точно обратното е.
Съзнавам, че е мираж обединението на Европа, разбирано като един граждански народ без различни езици и национални амбиции. Да, мираж е.
Сигурно няма да доживея деня, в който европейското самосъзнание ще бъде за преобладаващото мнозинство хора по-силно, по-емоционално, по-дълбоко от националното самосъзнание. Но точно затова ни е потребен Европейският съюз, разбиран като непрекъснат процес на изграждане на разбирателство и компромис, че миналото, днешните емоции толкова често ни докарват до ръба на конфликта. Единственият начин да спасим Европа като цялост и отделно всеки европейски народ от остър конфликт е работата не толкова против, колкото над тези обстоятелства, които толкова често ни водят до конфликти или спорове. Чух това почти във всяко изказване тук. И особено ме развълнува чутото днес от всички участници – за необходимостта да си помагаме един на друг, да споделяме нещо, а не да делим хората.
Днес и в Полша е като в Съюза. Ще избираме своите парламентаристи, президенти, евродепутати. Някой ще спечели, някой ще загуби, но победата в изборите – преживял съм много победи и много загуби, и знам какво говоря – не означава, че опонентите ще изчезнат от полезрението. В Полша живеем заедно пет, десет, сто, двеста години. Избралите проевропейската коалиция и избралите „Право и справедливост”. Дълбоко привързаните към Църквата, дори понякога да са раздразнени от политическата ангажираност на духовниците, и решилите, че светската държава е най-високият им приоритет.
Всички ние ще продължим да живеем тук заедно. Всеки има право да мечтае за победи и в спорта, и в живота, и в политиката, но никой не може да превръща тази мечта в желание да се унищожи опонента или противника. Предизвикателствата пред нас в Европа и в Полша, но и в глобален план, ни убеждават днес безапелационно: ако не излезем от този клинч, често безмозъчен, от необичайно бруталния политически конфликт, ако останем беззащитни пред прогресиращата дезинтеграция – засега само в емоциите, не в системата – в Европа, ако повярваме, че Америка и Европа трябва да се отчуждят и отдалечат, че Атлантическият океан трябва да бъде далеч по-обширен и дълбок в политически смисъл, можем да загубим играта за най-високия залог.
Осъзнавам – и тук ще си позволя малко по-различна гледна точка – колко тревога може да предизвиква новата американска политика спрямо Европейския съюз. По очевидни причини не е моя работа да оценявам президенти и премиери, но може би ми е работа да припомня очевидната за мен истина, че именно защото от време навреме се появяват политици, политически моди или сериозни икономико-политически интереси, заради които нашият свят, нашата политическа западна цивилизация започва да се къса по шевовете – именно затова сме длъжни да правим всичко, за да съумеем да противодействаме на потенциални най-отрицателни последствия.
Бих искал всички, които намират общ език, например, с президента на Съединените щати – а такова е полското правителство – да могат да убеждават и най-трудните и взискателни партньори в Америка да не се отнасят към Европейския съюз като към проблем и нещо негативно. Може би няма друга страна в Европа като Полша с толкова очевиден интерес от обединения континент. В интерес на Полша и цяла Европа е също така запазването на всяка цена на трансатлантическите връзки. Не можем да се предаваме само защото от време на време стават избори, които извършват известни корекции. Не можем да се поддаваме на такива настроения, тенденции и да гледаме с безпомощно разперени ръце, защото това е въпрос „да бъдем или да не бъдем” за всички нас.
Доналд Туск
Бел. ред. Текстовете подготви Силвия Борисова, някогашен кореспондент на „Газета Виборча” за България
