Либералният световен ред, чиито основи САЩ положиха преди около седем десетилетия, се руши. И не е за чудене – той поначало беше историческа аномалия. Дългият период на процъфтяване, на повсеместна експанзия на демокрацията и на мир сред най-важните държави рязко контрастира с обичайния ход на историята. Във всеки случай, до 1945 година беше видно, че светът се движи в обратната посока.
Само допреди 80 години либерализмът извън Северна Америка беше на смъртен одър. Процъфтяваше диктатурата, най-големите държави се сблъскаха в световна война, а в самото сърце на западната юдео-християнска цивилизация и древните цивилизации на Изтока цареше неописуемо варварство. Самата мисъл за прогрес изглеждаше абсурдна.
Рязката смяна на курса след 1945 година стана съвсем не защото внезапно победиха добрите ангели или пък, без видима причина, възтържествуваха многовековните принципи на Просвещението. Тя не беше и естествен завой на световната история към либерализъм. Либералните идеи се наложиха, защото за първи път в историята на човечеството зад тях застана реална сила. На международната арена се появи нов играч – Съединените американски щати.
Страна – надарена с уникална и благоприятна география, огромно и съзидателно население, безпрецедентна военна и икономическа мощ, национална идеология, основана на принципите на либерализма, и жадуваща (в светлината на току-що завършилата световна война) да установи и поддържа световен ред, който поне в общи линии да съответства на тези основни положения.
Този световен ред – основаващ се на взаимното укрепване на сигурността, икономиката и дипломацията – сложи началото на географско и геополитическо пространство, където либерализмът пусна корени, прихвана се и разцъфтя. Но този ред винаги е бил неустойчив и изкуствен, опитваха се да го разклатят вътрешни и външни сили (както мощните антилиберални тежнения, заложени в самата природа на човека, така и съревнователният анархизъм на геополитиката). Също като оранжерията, той цъфти дотогава, докато за него полагат непрестанни грижи. Днес САЩ, изглежда, смятат да се откажат от мисията на градинаря, който се опитва да спре настъплението на дивата джунгла.
Сред многобройните упреци по адрес на либералния ред най често звучи следният: той беше наложен от егоистичната, лицемерна, понякога потисническа и често невежествена хегемония на САЩ. И той не е лишен от основания: в края на краищата, либералният ред бе издигнат и защитаван от живи хора. Но, от друга страна, да си кажем честно, какви реални алтернативи имаше той?
Светът, на който САЩ отправиха предизвикателство след Втората световна война, от XIX век насам неизменно се стремеше към самоунищожение. Резкият подем на Германия и Япония, заедно с известното отслабване на Великобритания, породиха и в Европа един, струващ ни се, безкраен цикъл от войни (1870, 1914 и 1939), и в Азия (1894, 1904, 1914 и 1931–1945). Световната икономика се разцепи на протекционистки анклави и стана арена на геополитическо съперничество. От 20-те години на ХХ век глава надигат фашизмът и комунизмът. Поражението на Германия и Япония морално унизи народите, но не намали тягата им към расистки или авторитарни методи.
Никой от онези, които в онези години сериозно се замисляха накъде върви историята, не би заложил на триумфа на мира или пък, още по-малко, на либерализма. И ако САЩ след Втората световна се бяха прибрали у дома (както направиха след края на Първата световна), най-вероятно старите шаблони биха се запазили.
Оплаквайки политиката си на ненамеса в годините между двете войни, американците, по думите на Дийн Ачесън[1], решиха, че „повече не могат да вегетират в някакво отделно помещение със заредена пушка”. Според него, бъдещето на „американския експеримент” изискваше в околния свят да бъде създадена „свободна среда”, в която потенциалните агресори да бъдат усмирявани, преди те да подчинят под контрола си далечните страни. „Нравственото, военното и икономическото превъзходство на САЩ” се смяташе за единствената гаранция за мир. На САЩ им предстоеше да застанат начело на човечеството, да се превърнат в негова движеща сила и да го поведат след себе си.
Добре, обаче архитектите на бъдещия световен ред не бяха идеалисти–утописти. Те прекрасно разбираха, че човекът по природа е грешен, че нациите са обречени да си съперничат и че всеки ред рано или късно го очаква крах. Те надникнаха в бездната и видяха колко ниско може да падне човечеството. Те знаеха, че създаденият от тях свят ще има недостатък, а защитата му ще струва скъпо и прескъпо, но бяха убедени, че дори несъвършеният либерален ред е по-добър от хаоса.
Ние сме склонни да разглеждаме последните десетилетия през призмата на Студената война – на американците не им даваше покой съветският комунизъм. Обаче отговорът на съветската заплаха – и в частност, разполагането на американски войски в Европа и в Азия на постоянна основа и създаването на глобална система за партньорство – доведе до геополитическа революция. В рамките на новата система можем да смятаме традиционното геополитическо съперничество за напълно прекратено. Държавите в американския свят – а той се простираше от Западна Европа до Източна Азия – не се състезаваха помежду си за военно превъзходство, не образуваха алианси един срещу друг и не спореха за зони на влияние. И имайки предвид, че за разлика от минали епохи, за поддържането на мира не се изискваше вътрешен баланс в зоната на партньорство, те можаха да освободят значителни сили и ресурси и да ги насочат към социално-икономически цели вместо към отбрана.
Днес мнозина казват, че това е авантаджийство и гратисчийство, но да твърдиш това, означава из основи да не разбираш целия революционен характер на промените, осигурили мир и процъфтяване на територията на целия свят. Исторически икономическият успех на Япония и Германия подхранваше военната им мощ, отправяйки предизвикателство към геополитическата йерархия. От 1945 г. насам обаче икономическите чудеса просто укрепваха силите на либералния свят в борбата им с потенциалните противници, главният от които беше Съветският съюз.
Либералният свят обаче се основаваше не на „твърда система от правила”, както е прието да се казва в наши дни – във всеки случай, не по отношение на военните и стратегическите въпроси. Когато САЩ прилагаха сила на международната арена, те не само се отърваваха в ООН с формални претексти, но дори невинаги се съветваха с най-близките си сътрудници. И все пак, всички им правеха съществени отстъпки.
В основата на световния ред беше залегнала огромна сделка: либералните страни отстъпваха на САЩ стратегическата хегемония, а те, от своя страна, се задължаваха да не пречат на икономическия им растеж. САЩ не можеха да настояват да получат непременно всички изгоди: условията трябва да са справедливи за всички, а и нека дори понякога да облагодетелстват други страни от либералния блок.
Успехът на този световен ред изигра главната роля за мирното завършване на Студената война. Лишени от възможността за нови геополитически придобивки, Съветите започнаха критично да изостават в икономически аспект. Когато осъзнаха безсилието си, сами поискаха мир. Да, успехът на либералния свят беше съпроводен от трагедии като войната във Виетнам, а политиката на САЩ, често погрешна, егоистична и репресивна, пораждаше у мнозина омраза. И дори след края на Студената война Русия и Китай, най-големите играчи извън либералния свят, ако и да влязоха в него, го направиха само като търговски партньори.
И все пак, американската хегемония не беше толкова непоносима, че страните да се разбягат. Напротив, имаше наплив от желаещи да се присъединят. Членовете на американския свят във всички времена – и тогава, и сега – прекрасно си дават сметка, че при всичките му недостатъци, други пътища е нямало и не съществуват.
Днес обаче много американци изглежда са позабравили това благоразумно съждение. За нещастие, това стана тъкмо когато светът се подхлъзна към предишни схеми. Автокрацията, доскоро отписвана от сметките като анахронизъм, показва сила и жизнеспособност, позната, като се върнем най-назад, още от времето на поколението на Франклин Рузвелт, а демократичните страни са парализирани от безсилие и деструктивен самоанализ, както беше тогава, през 30-те години на ХХ век.
Съвременните комуникации и компютърни технологии, смятани някога за двигател на свободата и сътрудничеството, се превърнаха в оръжие на антилиберализма. Въпреки съсредоточаването на производството, световната икономика си остава арена за съперничество между свръхдържавите. Надигат глава национализмът и племенният манталитет. Повсеместно цари териториална агресия, а границите отново се превърнаха в натрапчива идея. Казано накратко, историческите закономерности и човешката природа ни връщат в положението, господствало преди САЩ да се нагърбят с бремето да носят отговорност за мира в целия свят и да прокарват либерализма.
Подобни настроения владеят и самите американци. Едни сляпо вярват в неудържимия ход на прогреса, уповавайки се на социалната и икономическата революция. Други жадуват за по-скорошно избавление от либерализма. В студентските среди либерализмът се превърна в синоним на империализма, превъзходството на бялата раса и капиталистическата експлоатация. Белият дом – а заедно с него и десните сили в Америка и Европа – смятат либерализма за сговор на международните елити, из основи противоречащ на интересите на обикновените граждани.
Силите от целия политически спектър са единодушни, че след края на Студената война външната политика на САЩ е била поредица от несполуки. В общественото съзнание списъкът на американските провали включва не само войните в Ирак и Афганистан, но и редица дългосрочни стратегии и принципи – силовото съдействие на отвъдморски демокрации, непрекъснатото разширяване на НАТО, а също така повишеното самомнение и убедеността в непогрешимостта на САЩ.
Това едва ли е започнало при Доналд Тръмп. По същество, лозунгът му „Америка над всичко” е само по-груба версия на Обамовия призив за „формиране на нация на дома”, като същевременно във външната си политика двете администрации действат по поразително сходен начин, макар и никога да не си го признаят.
Сега на мода е „новият реализъм”, формулиран от мислители като Бари Поузън[2] и Джон Миършаймър[3]. Поддръжниците на тази теория призовават САЩ да се откажат от ангажиментите си в Европа и Азия и да поемат по пътя на „стратегическа умереност”. Било, значи, настъпило време, да приемем света „такъв, какъвто е” и да не се опитваме да го преправяме по свой вкус.
Какво пък, звучи разумно. Проблемът е единствено в това, че за десетилетията живот, прекарани в либерален вакуум, ние позабравихме какъв всъщност е заобикалящият ни свят. Да смятаме този четвърт век, който измина от края на Студената война досега, за катастрофа, значи просто да не си даваме сметка какво е истинска катастрофа.
В края на краищата, кой период ще ни допадне повече? През първата четвърт на ХХ век прогърмя Първата световна война, довела до появата на комунизма и фашизма. Втората четвърт бе триумфът на Хитлер и Сталин, Гладоморът, Холокостът, Втората световна война, изобретяването на ядреното оръжие и първите взривове. Дори третата четвърт не е мирна, а е белязана от войните в Корея и Виетнам, трите арабско-израелски конфликта и Карибската криза.
Най-голямата ни грешка е упоритото ни нежелание да си представим действителността като поне малко приличаща на първата половина на ХХ век, когато диктатурите сваляха броящите се на пръсти демокрации, залагайки на продължително изтощаване. Агресията беше не изключение, а норма; и всяко оръжие, изобретено от учените, незабавно влизаше в действие.
Към днешна дата е трудно да си представим копие на светогледа от 30-те години на ХХ век, защото всички знаем до какво доведе той. Ние се утешаваме с мисълта, че ужасите от миналото няма да се повторят. Ние не виждаме на хоризонта нови превъплъщения на Хитлер и Сталин – като при това напълно забравяме, че нашите предци също пропуснаха да забележат появата им. Тези тирани, изпълнени с амбиции, се издигнаха в период, когато нямаше кой да им се противопостави: нито една нация (или дори алианс от нации) не беше в състояние да установи световен ред, без значение какъв.
Днес знаем, че Владимир Путин има имперски амбиции, но няма възможност да намери тяхното въплъщение. Той обожествява Сталин, но е далеч под равнището му. А как би постъпил Путин, ако имаше по-голяма възможност за действие? С възстановени съветски или имперски граници, Русия би се превърнала в съвсем друг играч на международната сцена. Днешна Русия обаче е притисната териториално на изток от Украйна и Прибалтика.
Съвременен Китай с новоизпечения си пожизнен ръководител все повече се отдалечава от предпазливата политика на Дън Сяопин. Ние не можем и да си представим какво може да постигне Китай, ако отхвърли всички ограничения и разшири регионалното и международното си влияние – особено с военни средства.
Важно е да не забравяме, че европейският свят, оформил се след Студената война, е на по-малко от 30 години. Преди Втората световна в Европа непрекъснато избухваха войни – причините бяха укрепването на национализма, колапсът на демокрациите и световната нестабилност, а всички тези фактори са налице и днес. Онези, които се противят срещу насаждането на демокрация под егидата на САЩ, се позовават предимно на опита на страни, които не принадлежат на Западния свят. Но да не зацикляме на тема Запад. В края на краищата, истинските европейски демокрации, съществували преди Втората световна война, може да бъдат преброени на пръсти. Комунизмът и фашизмът бяха породени именно от Запада. И днес западната демокрация отново е в опасност.
Днес все повече хора са единодушни, че САЩ правят твърде много. Ами ако не е така, а обратното – ако ние правим твърде малко? Ние смятахме, че кривата на историята ще ни отдалечи от войните, тиранията и разорението от първата половина на ХХ век. Но ако тя, напротив, ни изведе обратно при тях при положение, че ние не се намесим и не предотвратим рецидива? Назоваващите себе си реалисти смятат, че няма да ни навреди, ако се намесваме по-малко в световната политика и повече се занимаваме със собствените си работи. Но това е фикция. В действителност, изборът е следният: или ние ще подкрепим либералния световен ред без оглед на моралната и материалната цена, или ще позволим той да се срути. И тогава катастрофите ще са неминуеми.
Все пак, още нищо не е предрешено – нито триумфът на либерализма, нито крахът му. Както имахме възможността да наблюдаваме през последните 70 години, човечеството е в състояние да прави огромни крачки дори в крайно опасен свят. Осъзнаването на това, че джунглата си е там, където си беше, не бива в никакъв случай да ни обезкуражава – в края на краищата, ние относително преуспяваме вече няколко десетилетия. Но нека си запишете на челото: либералният световен ред е толкова безценен, колкото и крехък. И се нуждае от постоянна грижа – ако, разбира се, не искаме джунглата да се върне и да ни погълне.
Уолстрийт джърнъл, 14. 09. 2018
Превод Виржиния Томова
Текстът е от новата книга на Робърт Кейгън „Джунглата се завръща: Америка и нашият изложен на опасност свят”. Тя бе публикувана от издателство „Кнопф” на 18 септември 2018 г.
[1] Дийн Ачесън (1893-1971) е държавен секретар на САЩ при управлението на Хари Труман в периода 21 януари 1949 – 20 януари 1953. Предшестван е от Джордж Маршал. Има важна роля при създаването на НАТО,
[2] Бари Поузън е политолог, професор в Масачузетския технологичен институт.
[3] Джон Миършаймър е политолог, професор в Чикагския университет, автор на теорията за „настъпателния реализъм” и теорията за влиянието на произраелското лоби върху външната политика на САЩ.
