Недялко Славов. „Пиафе“. София: ИК „Хермес“, 2018.
„Пиафе“ на Недялко Славов е роман, дошъл на пазара с обещание за успех. След комерсиалния пробив на предходната му книга, „Камбаната“, която за две години бе преиздадена шест пъти, и подобаващата рецепция на „Фаустино“, „Вертиго“, „Портрет на поета като млад“ и „432 херца“, многократно награждаваният автор бе предзадал високи очаквания, които трудно можеха да бъдат удовлетворени. В този смисъл и „Пиафе“, последната му творба, кръстена на фигура от висшата конна обездка, се яви своего рода жребий, творчески залог в надпреварата със самия себе си.
Романът разказва за любовната връзка между Крис и Зара полифонично, фрагментарно и изящно; с образцова флуктуация между високите и ниските регистри на езика. В него двете гледни точки, мъжката и женската, се динамизират, обменят и демонтират в издържано мозаечно повествование, което скрепява тривиалните битови преживявания от рода на морската екскурзия и деловата среща в нещо повече; нещо романтично, еротично, почти тайнствено. Двамата персонажи преживяват разцвета и разпада на своите взаимоотношения, преследвани от „невидимия трети“, от спомена за бившата любов на Зара и нейната неосъществена амбиция да бъде художник.
На равнището на материята текстът бързо отхвърля своята предметност и се издига до сложен фигуратив, в който нещата престават да значат самите себе си. Те се превръщат в символи на отвъдното, на свръхдействителното, докато светът се оголва до копие на истинското битие. Така Зара, Крис и Андрей затрептяват като метафизичните скули на човешката душа; и тримата търсят единството на безусловната любов (Бог, пиафе) по свой начин и със свои средства. Зара (epithymetikon) прави това чрез захабената си плът в серия от безпаметни оргии; тя се съешава с природните стихии, напипва „G-точката на света“, сетивния възел на възбудата, но отказва да приеме телоса на женскостта, на своята утроба. Крис (logistikon), от друга страна, е обсебен от мистерията на играчката пиафе; той пътува, издирва, разпитва и когато открива дървеното конче, го изследва посредством пламъка и сенките. Неговата фиксация в реликвите на детството, във факта на загубената невинност го правят почти прозирен, безплътен, недостатъчен, най-малък и зависим член на любовната триада. Андрей (thymoeides), бившият любовник на Зара, с когото читателят се запознава само чрез нейните спомени, се проявява по-скоро като обект, отколкото като субект на действието; той е мишена на гнева, на недоволството, дразнител и причинител на нейната фрустрация. Като такъв, неговият образ бива естествено положен до образа на Крис, за да изгради пълния (дефектен) профил на мъжа, отказал на жената същностната й реализация, формата на нейното завършено желание. Тримата изграждат нюансиран и обусловен контраст, просмукващ се в едно общо, но противоречиво тяло – тялото на самото разказване като генератор на време.
Свалим ли платоническата леща обаче, повествованието се оголва до всичките си слабости – сюжетът се оказва нееднороден и блудкав, пропукан от жълтеникави микротеми. Това води до загуба на цялостния фокус на романа, в следствие на което неговата спонтанна събитийност се разпада до трудно удържима импресионистичност. Нарушава се и логическата му структура – читателят може съвсем спокойно да се възмути от лошия контраст в Зара, която бива разкъсана от своето тяло и своето сърце, тоест, от една износена метонимия и една още по-износена метафора. Не е сигурно кой от двата варианта е за предпочитане, но е сигурно, че нито един от тях не работи в полза на „Пиафе“.
Книгата е разделена на пролог, две части и епилог. На места се появява и допълнителна номерация, която не внася особена яснота в подредбата на действието. Майсторската езда на словото все пак съумява да отвлече вниманието от този недостатък; езикът на романа впечатлява, изумява и на кратки интервали изпърхва. Думи като „слаломира“ и „хоризонтира“ износват бързо своята употреба и подобно на думата „Битие“ започват да се натрапват на прочита и да го уморяват. Това обаче се компенсира от метафорите, сравненията и алитерациите, разпилени по пистата на текста. „Маникюрът й проблесна като гръбчета на бягащи хлебарки“, забелязва Крис. На друго място героят си спомня стаята, в която е прекарал детството си: „Слухът й даряваше плътната си тишина, за която се грижеха витата мебел, люлеещият се стол с мека облегалка от щампирано кадифе, глухото дюшеме от широки дъски и епичният дъбов бюфет“.
„Пиафе“ може да се чете както като метафизически, така и като психологически роман, който все пак прескача завишената от Славов летва и впряга читателя в неуморния тръс на фигуративите. Книгата е съвременен прочит на един вечен проблем, който намира възможна реализация в художествените си проявления.