„Де Ниро. Един живот“, Шон Леви, ИК „Бард“, 2019, превод Цветана Генчева, 584 страници, цена 21.99 лв.
Завладяваща е биографията на грамадния Робърт де Ниро (1943). Макар и без благословията на своя обект, тя е написана увлекателно и задълбочено, с хронологична щателност и критически визии. „Де Ниро е неподражаем хамелеон, забележителен в готовността си да поема рискове, гмурка се по-дълбоко в ролите от който и да било друг актьор, последовател на Метода, и излиза от тях по-силен, по-дързък, по-добър“ – това е първото обобщение на Шон Леви за спецификата на актьорския му стил, което четем на стр. 10 от предговора към биографията му.
Макар да започва неочаквано, дебелата книга проследява живота на Де Ниро в 30 глави до 2013 г. в цялата му пъстрота, отговорност, амбиция, благородство, лоялност, противоречивост. Отраснал по улиците на Манхатън заради развода на родителите си Робърт де Ниро-старши и Вирджиния Адмирал, вечно заети със своите занимания, той бавно се придвижва към заветната си цел киното. Но никога не забравя майка си и баща си. Проследява се приятелството му с Брайън де Палма, Харви Кайтел, Франсис Форд Копола и Мартин Скорсезе, разбира се, чрез филмите на когото младият Де Ниро се превръща в значим актьор и планетарна звезда. Отредено е място на „Коварни улици“ (1973), „Шофьор на такси“ (1976, „Златна палма“), „Ню Йорк, Ню Йорк“ (1977), „Разяреният бик“ (1980, „Оскар“ за мъжка роля), „Кралят на комедията“ (1983), „Добри момчета (1990), „Нос Страх“ (1991), „Казино“ (1995). Естествено, представени са и други фундаментални роли на актьора – като младия Вито Корлеоне в „Кръстникът ІІ“ на Копола (1974, „Оскар за поддържаща роля), Алфредо в сагата „ХХ век“ на Бернардо Бертолучи (1976), Нудълс в „Имало едно време в Америка“ на Серджо Леоне (1984), Ал Капоне в „Недосегаемите“ на Брайън де Палма (1987), Нийл Макколи в „Жега“ на Майкъл Ман (1995), Луис Гара в „Джаки Браун“ на Куентин Тарантино (1997)… Както разказва процеса на създаване на филмите и структурирането на ролите с маниакална педантичност, така Шон Леви анализира изпълненията на Де Ниро и ги полага в контекст – нещо, което рядко се случва в американските биографии, които наблягат предимно на боксофиса (и тук присъства) и на лайфстайла. Той пише и за двата успешни режисьорски опита на Робърт де Ниро. Въпреки че поставя излятата гангстерска драма през детски очи „Приказка от Бронкс“ (1992) на по-високо стъпало от „Добрият пастир (2006), според мен, той е по-важният му филм – не само защото е създаден мъчително. „История от Бронкс“ вълнува, „Добрият пастир“ смразява. Той е дълбок и твърде сериозен филм за създаването на ЦРУ и политическата агресия, за деформациите на американската демокрация и за подмолните, рисковани игри на котка и мишка между ЦРУ и КГБ. Отново е решен в ретростил и Де Ниро е на екран, но този път в епизодична роля – на затлъстелия стратег на ЦРУ генерал Съливан. Филмът въздейства като документална фреска, без да изпуска съспенса на шпионския трилър. В книгата става дума и за нереализирани проекти.
Разбира се, проследяват се и все по-неуспешните и безразборни филми с бледо участие на Де Ниро. Сред тях бих откроила „Мъже на честта“ (2000), който се издържа до края най-вече заради него. С присвити очи и с отвесни бръчки, с неизменна цигара и с астматична кашлица, с пиянски жестове и с ръце на кръста, Де Ниро играе гневен присмехулник, натъпкан от обстоятелствата в скафандъра на злодея. А всъщност си е най-благороден рицар… Прекрасен е, а ожесточените му вежди и черните очила на моменти директно препращат към младия Травис от „Шофьор на такси“. Не е пропуснат и „Прецакването“ (2001) на Франк Оз, където си партнират с Марлон Брандо – Робърт де Ниро е касоразбивачът-виртуоз Ник пред пенсия. Честно казано, винаги е приятно да го следиш, та дори да е все по-посребрял и в поредното си тавтологично гангстерско превъплъщение. В книгата е отделено щедро място на „Наръчник на оптимиста“ на Дейвид О‘Ръсел (2012, за първи път от 30 години изпълнителите са номинирани в четирите категории: Брадли Купър, Дженифър Лоурънс, Робърт де Ниро и Джаки Уивър). Отново в ролята на баща, както в комедията „Запознай се с нашите“ на Джей Роуч (2000) и продължения, Де Ниро е истински американец. И изпълнението му е част от ендорфина, който филмът излъчва.
Сериозно място е отредено и на огромната роля, която Робърт де Ниро изиграва за издигането на престижа на нюйоркския квартал Трайбека след 11 септември 2001 г. – и със своя фестивал на независимото кино, и с продуцентската си компания, и с бизнеса с ресторантите и хотелите. Отбелязана е и подкрепата му за Барак Обама, въпреки дългогодишното приятелство със семейство Клинтън. Разбира се, когато на фокус е толкова забележителна личност като Де Ниро, който обикновено предпочита дистанцираното мълчание, няма как да се избегнат и жълтите моменти – от любовниците през съпругите и децата до реакциите на медиите. На финала е цитиран самият Де Ниро: „Настроен съм оптимистично. Човек не бива да мисли, че най-лошото предстои… Не знаем какво предстои. Затова ще мисля единствено за най-хубавото”.
Конструирана и написана интересно в минало време (един вид отстранение, след като обектът не участва в нея), биографията е не само любопитна, а и полезна. За жалост, има непренебрежими и досадни пукнатини в превода. Например, монтаж и монтажист неизменно са преведени като „редакция“ и „редактор“. Така е представена и легендарната Телма Шунмейкър – монтажистката на Скорсезе. Доста имена и заглавия са объркани, а на страница 554, например, има поне 2 грешки: и децата знаят, че голямата награда в Кан е „Златна палма“, а не „златна клонка“, филмът на Нури Билге Джейлан е „Имало едно време в Анадола“, а не „Анатолия“… Терминологичната некомпетентност на превода спъва четенето на книгата (не само тази).
Въпреки че и тук присъстват аспекти от американската филмова индустрия и залозите на Холивуд, „Де Ниро. Един живот“ е далеч по-задълбочена и критически издържана от „Джак Никълсън. Биграфия“ от Марк Елиът, издадена през 2017 също от „Бард“.
