Разговор с Адолф Щилер и Анета Булант-Каменова, куратори на изложбата “Stefka Georgieva 1923 – 2004. Architektin im staatlichen planungswesen in Bulgarien”, Виена, Wiener Ringturm, 26 юни 2019
– Адолф, вие имате обща представа не само за българската архитектура, но и за архитектурата на целия Източен блок, защото сте правили редица изложби и немалко книги, посветени именно на архитектурата на бившите социалистически страни. И България някак си се появява естествено в контекста на това ваше дългогодишно изследване. Можете ли да разкажете малко повече за работата си и да обясните решението си да направите изложба, посветена специално на Стефка Георгиева?
Адолф Щилер: Аз съм куратор на тази галерия вече повече от 20 години и ние умишлено целим да показваме архитектурата на страните от Централна и Източна Европа и поради икономическите връзки на “Vienna Insurance Group” с тези страни, и поради желанието на компанията да покаже и популяризира културата им, която е относително непозната тук. Ние обичаме да попълваме белите страници в енциклопедията на архитектурната история, това е част от нашия интерес. Опитваме се да представим архитектурата не като присъда, а като едно от възможните мнения.
Причините, поради които избрахме да направим изложба, посветена на работата само на един архитект, са няколко. Първата е, че тук, в Западна Европа, се знае от обща култура, че планирането, градоустройството и архитектурата в Източна Европа са били извършвани по държавна поръчка в държавни проектантски организации, но работата на тези организации не е особено позната. Стефка Георгиева е един от онези държавни архитекти. Но тя е била и ръководител на проектантска група, както всички западни архитекти по това време са имали сътрудници и са работели в частни офиси и бюра.
После, решихме, че няма смисъл да показваме общ поглед върху един определен период или върху няколко архитекти. Освен това, имахме информация, че Георгиева има запазени архиви, които биха били достъпни, че има вече извършена изследователска работа за периода (като вашата дисертация) и че има запазени ключови сгради, които са автентични и могат да бъдат посетени.
Стефка Георгиева и непознатото лице на българския архитектурен брутализъм
– И живи хора, които я помнят лично.
Адолф Щилер: Именно. Всички тези малки истории можеха да разширят анализа, да допълнят историческите факти. А тези истории след няколко години ще изчезнат, защото така върви животът. И това е моментът, когато един човек може да бъде документиран и в изложба, и в книга.
Анета Булант-Каменова: С работата по тази изложба, освен за архитектурата на Стефка Георгиева, за мен беше важно да напиша в каталога също и за начина на работа по онова време. Защото за архитектите тук, във Виена, както арх. Щилер вече каза, работата в едно държавно проектантско бюро е непозната. Мога да кажа от собствен опит, че съм щастлива, че съм имала възможност да работя в такова бюро. Защото тогава ние, като млади архитекти (аз завърших архитектура на 22 години и постъпих в “Главпроект”), можехме между 100 или 150 архитекти да изберем кой начин на работа и коя архитектура са най-интересни за нас. Кого да следим, от кого да се учим.
Освен това, добрите архитекти като Стефка Георгиева, като Никола Николов получаваха отличията персонално – Димитровска награда за Никола Николов, Димитровска награда за Стефка Георгиева, различни отличия за всяка сграда, награда от фондацията “Готфрид фон Хердер”, което значи, че по това време те не са били неизвестни и в чужбина. (Стефка Георгиева получава Хердерова награда за подобряване на културното разбирателство между страните в Европа през 1981. Другият архитект с такова отличие е Михаил Соколовски, който я получава няколко години по-рано – бел. ред.) В такъв смисъл, Стефка Георгиева не е за пръв път представена във Виена, а първо чрез наградата “Готфрид фон Хердер”.
Днес се смята, че по това време България е била затворена, че не е имало контакти, че всичко е било неизвестно. Просто трябва хората, които преценяват, да пораснат в културно отношение, за да се абстрахират от политическите обстоятелства, които ги смущават, и да могат обективно да оценят наследството от това време.
– Мислите ли, че днес трябва да преоткрием духа на 60-те и 70-те? Не само естетиката, но също и етиката зад тези проекти, когато архитектурата беше “обществена дейност”?
Адолф Щилер: Социалният аспект на архитектурата е винаги много важен. За мен е много важно и да запазя историята на професията, а историята на професията не е само написаната част, тя е и построената част. Затова трябва да се огледаме и да видим какво нашите съвременници са направили през последните десетилетия, през последния век. Често се казва – знаем си професията, няма нужда историците да ни обясняват историята. Но трябва да не забравяме да учим всичко от реалния материален обект. А след това да добавим и целия социален, политически и културен контекст на времето, в което сградата е била създадена. И тук е особено важно да познаваме историята. А сградите са нашето материално наследство – независимо дали са регистрирани като такова или не.
Разговора води Анета Василева
