„Цял живот съм се борил да не бъда „полски писател“, а себе си, Гомбрович, целият този неизкореним навик да се говори за „наш“ намирам за смешен“. С тези думи завършва есеистичният „Дневник“ на Витолд Гомбрович, отишъл си преди половин век на 24 юли 1969 г. Дистанцираният изследовател би могъл да възкликне, но как, благородни пане Гомбрович, та нали пишете предимно на полски и диалогът ви с полската литература и традиции не спира, как така не сте полски писател?! Да, наистина, вече се налага и онази част от гомбровичологията, която пък настоява, че след преживените над две десетилетия в Буенос Айрес, сте аржентински писател, част от канона на аржентинската литература (за която испанският език не е маркер за национална принадлежност, а писането на друг език не е маркер за чуждост)… Навярно една междинна позиция, която не ви чете само откъм един тясно национален контекст, а откъм транснационалното и универсалното, би ви прилягала повече.
И все пак, кой е Гомбрович? Автор на пиеси, разкази, романи, интервюта със себе си, изобщо литературен творец с подчертано авторефлексивно писане, защото „писател, който не умее да пише за себе си, е непълен“. Иронично се самопредставя като първия структуралист, но също толкова лесно и с уговорки може да бъде прочетен като постмодернист, екзистенциалист или друг –ист. Заявява се като атеист. Скандална личност с категорични мнения по много въпроси, които довеждат между други полемики и до емблематичния спор с Чеслав Милош за поезията, започнат с лекцията на Гомбрович „Против поетите“ (прев. Десислава Чобанова. – В: Литературен вестник, #14/3-9 май 1995, с. 15). В кореспонденцията между двамата писатели се откроява настояването на Гомбрович „всичко трябва да се пише „за себе си“. Това хвърля светлина върху обсесията от езика, нелогизмите, игрите с думите, които оставят впечатление, че макар да се е налагало сам да се превежда на чужди езици (испански, френски), Гомбрович пише, сякаш без да се грижи възможно ли е да се направи това на език, различен от полски. Това, от една страна, потвърждава тезата му за особеността на днешното писане, че нямаме общ свят и затова не може да се достигне до всички, но, от друга, създава поредния парадокс около този „self-made man на литературата“ и стремежа му да бъде световен писател.
В последните си дни Гомбрович изнася лекции по философия на френски език, които диктува на съпругата си Рита и френския писател и издател Доминик дьо Ру. Те са посмъртно издадени като „Кратък курс по философия в 6 часа и 15 минути“ (предстоящо от СОНМ, прев. от френски Тодорка Минева) и заедно с редица откъси от творческия му „Дневник“ свидетелстват за познанията и отношението на писателя към Кант, Шопенхауер, Хегел, Киркегор, Сартр, Хайдегер, Маркс, Ницше и др. Затова не е чудно, че в романите му много философски идеи са не просто включени, а дори разиграни. В „Космос“ (1965; „Панорама“, 2018) например ключова роля има хитрата логика и изобилието от парадокси. И тъкмо по повод на последния си роман Гомбрович убедено заявява: „Отмина времето на обикновеното четене“. Авторът на „Фердидурке“ (1937/1938; „Народна култура“, 1988, прев. Димитрина Лау-Буковска) настоява да бъде четен не „на части и отчасти“ и същевременно не се стреми да улесни читателя, а напротив – тренира го с инструкции да израства в хода на четенето. Сам посочва кои са основните теми и проблеми в творчеството му, настоятелно представя автоинтерпретации и дори предлага на бъдещата си съпруга, вместо да пише дисертация върху френската писателка Колет, да изследва неговото дело и така за две седмици ще има завършен труд.
Предвид широкия хоризонт и категоричност на мненията не е чудно, че Гомбрович неведнъж демонстрира сложното си и противоречиво отношение към полското. То донякъде е сродно с отношението му към езика и стремежа не просто да се създават неологизми, а цял нов език. Пример за този негов опит е още собственият му превод (пренаписване) на „Фердидурке“ на испански, който все още почти не знае (изд. 1947 г. след преработка от голям екип, ръководен от кубинския писател Вирхилио Пинейра). Както разказва аржентинският писател и критик Рикардо Пиля, целта на Гомбрович е била да упражни насилие над думите, за да придобият нови значения, да ги пренесе от един контекст в друг. Това придобива доста по-явна и крайна форма в почти непреводимия полски на следващия му роман – един „необикновен договор с изгубения език“ – „Транс-Атлантик“ (1953; прев. Катя Митова – Демократичен преглед, №2/1994, с. 77-82.). Именно от този първи написан в емиграция роман се обостря критиката на Гомбрович към полското и съответно започва полемиката с Милош. Същевременно авторът на „Фердидурке“ мечтае за полската литература в универсална скала. Докато го обвиняват, че е лош поляк заради този роман, през 1954 г. той твърди, че „Транс-Атлантик“ е най-патриотичното и смело нещо, което е писал. Според него, полската литература трябва да завие в диаметрално противоположна посока на дотогавашната и да се установи дистанция между поляците и Родината им. Те трябва да се сдобият с усет за преходността на текущата си полскост, защото са пример за конвулсивен патриотизъм. Във всичко това има немалко самоирония, не толкова назидателност, защото, ако обичайно Гомбрович говори за себе си в трето лице, единствено число, тук не се изключва от първоличното множествено „ние, поляците“. Целта му е „да преодолеем настоящата си полскост“. В резултат от тези негови нагласи се раждат и два различни предговора към романа – един за поляците в емиграция (1953) и един за поляците в Полша (1957). Обвиненията към него са в непоносима жестокост и скандалът с „Фердидурке“ се повтаря в нов мащаб, а „вторият дебют“ в родната литература се осъществява под знака на бунта срещу отечеството. Без да е любител на космополитизма, Гомбрович твърди, че Полша има нужда да се вижда и нещо друго отвъд нея. И все пак, този роман е една история, която, като всички други истории на писателя от Малошице, разказва преди всичко за „Гомбрович“ и приключенията му, не тези на Полша, а на един поляк, откъснат от нея.
Така отново се връщаме към въпроса кой е Гомбрович и отговорът се оказва твърде сложен. Образът, който сам старателно изгражда за себе си обаче е на един провокатор категоричен, начетен, самодостатъчен:
…вече станах себе си. Вече съм. Витолд Гомбрович, тези две думи, които нося на себе си, са вече завършени. Аз съм. Аз съм твърде много. И макар да бих могъл все още да извърша нещо непредвидимо и за мен самия, вече не ми се иска – не мога да искам, защото съм твърде много. („Дневник“)
