Велик талант
Българската култура се прости с един от най-вдъхновените си художници, режисьори и аниматори – Николай Тодоров. Ярките му творби, независимо дали са правени преди две или преди четиридесет години, се помнят, провокират, не оставят зрителя си безучастен. Неистовата енергия, извираща от филмите, картините, рисунките и шаржовете на Николай Тодоров винаги е носила в себе си и болката за света, за печалния път на цивилизацията, за моралните дилеми пред човека, които той не винаги успява да разреши.
Николай Тодоров завършва ВГИК през 1978 г. в класа на легендарния руски аниматор Иван Иванов-Вано. И още първите му филми в студия за анимационни филми „София“ показват раждането на блестящ художник и режисьор със собствен почерк и присъствие. Дебютният му филм „Одисея“ (1978) беше включен сред десетката световни филми в една от престижните класации на фестивала в Хирошима. Този филм, заедно с „Грандомания“ (1979) и осъществените заедно с Анри Кулев „Гарсониера“ (1979), „Неделя“ (1980), „Корабът“ (1980) и „Гайда“ (1982), станаха радикално нова стъпка в българското анимационно кино, оформяща своеобразен неоавангард. Те бяха плод на нов тип мислене – от проблемния периметър до визуалната пластика. Недотам „тихата“ естетическа революция като че ли прегази традицията в анимационния език на киното ни, разчитайки на крайни визуални експерименти и на особената деструкция на разказа. Нелинейното изграждане на сюжета, натрупването на културни цитати, афиширането на краен индивидуализъм и лична асоциативност бяха все модернистични черти във филмите на Николай Тодоров, провокиращи статуквото и борещи се за своята частичка „красива лудост“ и свобода. Критиката към обществото, но и дълбокото психоаналитично проникване в травматичния вътрешен свят на съвременния човек станаха постоянни белези в творчеството му. Същевременно блестящият му художнически стил се допълваше и от авторските (но и много трудоемки) техники, като рисунка върху хартия, живопис под камера, колажи.
Въпреки силната ангажираност на Николай Тодоров с тягостните проблеми на света, все пак неговата артистична виталност намираше упование и в силата на детските му филми: „Приказка за трите патета“ (по „Анини приказки“ на Стефан Цанев, 1983), „Вълкът и седемте козлета“ (1983), „Червената шапчица“ (1983), „Папагал-пагал-гал“ (1984), но и тук той бягаше от сладникавото подценяване на малкия зрител и влагаше цялата сила на таланта си в рисунката.
Трудните времена и кризата в киното след падането на Берлинската стена се отразиха и върху Николай, но той съумя не само да направи няколко нови филма – „Жмичка“ (1993), „Мир като на война“ (2003), „Кошмарът“ (2011) и др., които продължиха авторските му търсения, но и се пребори съвсем сам с продуцирането, режисурата и анимирането на пълнометражния „Made in Brachycera” (2017). В анимационната индустрия това е равносилно на подвиг, на огромно количество работни часове, на невероятна упоритост, воля и талант.
Николай Тодоров беше забележителна личност. Думата „компромис“ му беше непозната, понятието „халтура“ предизвикваше отвращението му, властимащите от всички времена дълбоко не го интересуваха. Така и го възприемахме – като самотен колос, крачещ по пътя на изкуството. Множеството международни и национални награди, поредицата му от самостоятелни и колективни изложби бяха признание, но и невинаги можеха да отразят напълно неговото значение за българската култура, защото той често изпреварваше времето си.
Последните дни на Николай бяха такива, каквито и цялото му творчество. Не престана да публикува рисунки и шаржове дори от болничното си легло. Не се предаде до последно и показа невероятен кураж, несломим дух и велик талант.
Лек път в отвъдното, маестро!
