През 2012 г. Зигмунт Бауман заяви пред екип на вестник “Култура”: “Бъдещето не съществува. То е всичко това, което вие и аз правим чрез своите избори.” (вж. бр. 40/ 23 ноември 2012).
Шест години по-късно се обърнахме към млади поети и писатели с предложението да си представят нашия свят след трийсетина години.
Тук публикуваме получените отговори.
К
В разпространеното
разделение между децата на четящи исторически романи и предпочитащи научнофантастичните, аз бях от първите. Интересувах се от научнофантастични романи само ако ставаше дума за пътуване назад във времето. Това не се промени особено. В бъдещето има нещо неизбежно, дори неумолимо. Носим се към него със скорост 60 секунди в час. На едни от най-важните въпроси, дори най-прецизната big data не може да даде отговор, а ако все пак се осмели, той би бил нещо като 42. Бъдещето без конкретна идеологическа дреха не е нищо друго освен неразопаковано настояще. Преди щастието се очакваше да настъпи почти с механическа точност след 20 години под формата на реален социализъм. Впоследствие се оказа, че предзадаването на конкретни времеви рамки е твърде рисковано, защото тези срокове текат твърде бързо. После неолиберализмът погреба Историята, а тя възкръсна, безмилостно и безмилостно. Или пък не? Ако гражданин и потребител са се превърнали във взаимозаменяеми понятия, то бъдещето ще се олицетворява от два индивидуални трепета – краткосрочен, под формата на ежемесечното извлечение с текущото състояние на ипотечния кредит и дългосрочен – чрез новините за поредното вдигане на пенсионната възраст. Никакви външнополитически катаклизми няма да могат да изтръгнат потребителя Х (Y или Z, в зависимост от поколението) от кататонията му.
След тридесет години бихме могли да бъдем 2048. Да кажа „ще сме“, би било твърде амбициозно. Нямам особени предположения, нито намерение да заравям капсули на времето. Имам някои въпроси, чиито евентуални отговори остават индивидуални и плод на субективни възприятия, а те невинаги са в права пропорционалност с конкретни икономически показателни. Дали в своето развитие гражданите ще застинат в еволюционната фаза на потребители, или ще се превърнат в нещо, по-скоро приличащо на акционери, тъй като държавата ще се стреми да конкурира и имитира корпорацията? Ще продължава ли да се отваря ножицата между публичното здравно осигуряване и невероятните открития в областта на медицината? Дали Джон Роулс ще се окаже прав и вместо адвокати, пледиращи с тоги пред уморени и видимо отегчени съдии, няма да видим компютри, които изчисляват за секунди оптималните параметри на решението на дело, което през 2018 все още би отнело стотици часове и би ангажирало усилията на десетки юристи в продължение на месеци? Ще бъдат ли променени конституциите, за да защитават правата на роботите и ще се смята ли за дискриминация, ако робот е съдия по дело между друг робот и човек? Ще има ли Съвет за сигурност на ООН пет постоянни страни-членки? Какво ще дойде след емотиконите? В съотношението публична-частна сфера, ще бъде ли частното окончателно изтикано в ъгъла? Ще унищожат ли окончателно социалните платформи идеята за гражданско общество? Нямам отговор на нито един от тези въпроси, но се надявам някой все още да рискува и да издава енциклопедии на хартия с твърди корици и дебели подшити гърбове. Засега те се оказват забележително издръжливи.
Момчил Миланов
Момчил Миланов (1986) е Judicial Fellow в Международния съд на ООН в Хага, докторант и асистент по международно публично право в Университета в Женева. Предстои публикуване на първата му книга.
Ако бъдещето е в изборите,
то тогава няма да ни отмине нито доброто, нито лошото. Заради автоматизацията може и да има повече свободно време, но може да има и по-малко смисъл в него. Във виртуалните онлайн светове, може би, ще бъде по-уютно и безопасно от реалния, но опорите в реалността ще станат наистина чупливи и крехки. Корените ще бъдат в небето, в някой цифров облак, а не на земята. Половете и сексуалността ще се доразмият, което не е нито добро, нито лошо. Може религиозният фундаментализъм да се преобрази в старомоден и аналогов фанатизъм. Най-вероятно екологичната катастрофа няма да бъде избегната. Икономическата, хуманитарната и бежанската също. Необходимостта от ценности може да наложи промяна в образователните планове и да се изучават дисциплини (на теория и на практика) като „разговор“, „докосване“ или „съчувствие“. Или коренните им противоположности. Човек най-вероятно ще доизгуби и малкото си останала в тайна интимност. Обществото би могло да се окаже още по-обсебено от контрол, наблюдение и наказания. От калкулиране, предопределяне и остойностяване на ценността и достойнството на човека. Не по факта, че е човек, а по монетарната му (или друг вид) полезност. Тя може да бъде определяна от бездушен алгоритъм, който най-вероятно няма братски и съчувствено да мисли доброто на човека. Най-вероятно колонията на Марс ще бъде обявена за успех, даже и да е провал. Биотехнологиите ще се окажат нож с две остриета. Дори не мога или не искам да си представям какви ще са книгите, музеите, концертите, галериите и филмите. Тъжни изследвания за окончателно изгубената идентичност и цел? Бляскаво красиви картини и клипове за масово поразяване и вайръл харесване? Илюзорни и безсилни обещания за изход от припряността и ускореното темпо и от нарастващото чувство за неудовлетвореност, недоволство, безпокойство и безтегловност? Подсладителите на съществуването най-вероятно ще са легион, горчилката ще е в ядрото на почти всеки, а чистите горски извори, метеорите на радостта, невинността на росата, надеждата за безвремие, усещането за спокойствие и откровението на изгрева, който скришом нашепва за промяна може да изчезнат. Или по-лошо – да бъдат забравени пътищата до тях. Бъдещето може кротко да отиде в тъмнината, ако не се избере светлината.
Стефан Иванов
Стефан Иванов (1986) e автор на стихосбирката „Навътре“ (2014)
Разбираш, че си станал на 30,
когато започва да те тревожи не само бъдещето, а и неговата разпознаваемост. Това е началото на рефлекса по мое време – предчувствието, че ще се озовеш в настояще, което не е твое, че неусетно ще престанеш да разбираш както технологията, която използват младите, така и иронията на картинките, които си препращат. Ако изобщо е ирония.
Мисловният експеримент е правен: способен ли е човек да се ориентира в реалността около себе си, ако се събуди от n-годишна кома. И започваш да разсъждаваш, че ако пациентът е заспал през 18-и век, то културният шок би бил осезаем, докато идващият от средата на миналото столетие може и да остане разочарован, защото автомобилите, колкото и да са различни днес, все още не летят.
Възможен е и експеримент, в който предимно се абстрахираш от реквизита, за сметка на съдържанието на картинките. Т.е., ако внезапно се събудиш след 30 години, що за хора ще бъдат хората? Ако изобщо са хора.
Следващите редове не са нито прокоба, нито призив за утеха от това, че бъдещето може да бъде достатъчно разпознаваемо, за да маневрираме в него. Това е моят списък с неща, които се обзалагам, че ще има след 30 години. Той се основава на презумпцията, че механизмите, които са ни направили такива, каквито сме, няма да имат време да се променят:
Необходимост от другия. Всякакви заместители на тази необходимост. Необходимост от общност. Конформизъм. Virtue signalling във всички краища на спектъра. Лозунги, които безусловно приемаш за твои собствени мисли. Лъжи, на които самият лъжещ вярва. Идеологии, които неизбежно се трансформират в целта оправдава средствата. Съпричастност. Необходимост от споделяне. Не на последно място, представата (илюзията?), че си имал избор, че при равни обстоятелства, човекът, който си, е бил способен да избере нещо друго, т.е., че е било възможно за момент да се превърнеш в другиго, и че настоящето зависи от това.
Ще има и автомобили, но по-различни.
Никола Петров
Последната книга стихотворения на Никола Петров (1987) е “Бяс/ Бяло”.
Някои положения в науката
звучат като метафори и това винаги е правило силно впечатление на лаиците като мен. Когато за пръв път прочетох, че бъдещето зависи от топлината, това остана в главата ми задълго. Красотата на фразата предхождаше самото обяснение, а то винаги има разомагьосващ ефект – казва ти се просто, че топлото се движи към студеното и това кара бъдещето да е различно от миналото. Посоката на времето е свързана с топлообмена и първосигнално това прилича на любов, красиво е – топлината пътува към студеното тяло. После се оказва, че работите, общо взето, вървят на зле. Чаят ще изстине, защото ще даде топлината си на стаята, счупената чаша най-вероятно няма да събере парчетата си от пода. Времето не е грижовен баща, напротив – ходът му гарантира, че нещата ще се скапят, и то закономерно. Живеем в блус. Вторият закон на термодинамиката и досега ми звучи като поанта в някаква елегия – всичко се движи необратимо от ред към хаос, ентропията нараства, спукана ни е работата. Трите стрели на времето, макар Хокинг да ги описва духовито, имат за мишена света ни и някой ден ще го уцелят – пък ако ще и да е след десет на двайсет и шеста степен години.
Спомням си как малкият Алви от „Ани Хол“ беше депресиран, защото Вселената се разширява (за разлика от България), следователно всичко е безсмислено и няма защо да си пишеш домашните. Според мен, момчето е било разтърсено от силата на метафората, а не толкова от безрадостната прогноза, която науката дава за бъдещето. В крайна сметка, какво ни засяга естественият завършек, ако е след десет на двайсет и шеста степен години – това са твърде много нули дори и за най-чувствителните. Но съвсем друго е усещането, когато самата физика те убеждава, че живееш в стихотворение и ти говори за някакви стрели на времето, за разширяваща се Вселена, за пространство, което се усуква и за неща, дето ги има, само ако ги гледаш.
Участието в това стихотворение на света ми е много по-интересно от всяка визия за бъдещето – и мрачна, и щастлива, и равнодушна. Може би затова не обичах научната фантастика като по-малък и не обичам врачки и политически анализатори като по-голям – не искам да знам какво ще стане. Така или иначе поезията си пада повече по миналото. Разбира го по-добре от историята и, подобно на физиката, знае, че сме сплетени с него.
Поезията е обратното на self-help литературата, която те убеждава да гледаш само напред и да живееш само сега. Тоест, да си докараш доброволно амнезия. Не, мерси. По дяволите целия self-help, нека направим миналото красиво, защото настоящето е нелепо, а бъдещето не съществува и не знам какво да кажа за него. В момента някой чете този брътвеж от екрана на вълшебния си телефон и умува дали да го удостои с въображаем палец – такова е бляскавото ни настояще. Стискам реалните си палци за света след 30 години, съзнавайки, че не мога да направя повече. Щом научното писане се опира на метафората, каквото остава за ненаучното? Всичко, което ви казвам, е пълно с трикове, хватки и номера. Пишещият е трикстер по неизбежност. Единственото нещо, което знам със сигурност, е, че все пак е за предпочитане световното стихотворение да бъде любовно. Може би наистина топлината пътува от любов и ако всичко така или иначе ни убива и поражението е неминуемо, то по-добре е любовта да ни убие утре, отколкото глупостта днес. Можем да обикнем и самата загуба.
Иван Ланджев
Иван Ланджев (1986) е автор на няколко стихосбирки и една книга за Лев Толстой. Работи като преподавател и като сценарист.
Преди време гледах една лекция на Крис Джордан (https://www.youtube.com/watch?v=pGl62LuQask) – американски фотограф и визуален артист, който снима и показва онези проблеми на живеенето ни, които са толкова огромни, че имат свойството поради огромността си да стават „невидими“. Лекцията е посветена на негово пътуване до безлюден остров в Тихия океан. Островът се казва Midway и е най-отдалеченото от земя (и от хора) парче суша в най-големия воден басейн на планетата. На това най-отдалечено от света място гнездят стотици хиляди албатроси – красиви волни птици с големи клюнове и силни крила. Там, далеч от цивилизацията, снасят яйцата си и отглеждат малките си. Там, както Крис Джордан открива, неволно убиват малките си, хранейки ги с донесени от океана парчета пластмаса, хванати в клюновете им заедно с планктона и малките рибки. Ако на това място се чудите какво прави пластмасата в океана, може би не знаете за гигантските сметища в световните океани. Има пет такива сметища, най-голямото от които – с размерите на континента Европа, се намира тъкмо в Тихия океан. Албатросите, които са достатъчно силни да летят с дни, даже със седмици, без да кацат на сушата, не могат да различат пластмасата от храната – за тях всичко, което предлага океана, се яде. Те достигат до необятното сметище и го загребват в човките си, мислейки парчетата за храна. Храна за тях и за техните бебета.
Може би сте виждали преди години снимките от тази експедиция на Крис Джордан. Обиколиха социалните мрежи и предизвикаха всякакви реакции. Снимки на умрели птици с коремчета пълни с пластмасови предмети – капачки, разноформени цветни парчета с повече или по-малко остри ръбове, но също цели запалки, съвсем здрави пластмасови топчета и четки за зъби. Бях виждала някои от тези снимки, но не бях разбрала тогава колко много са птиците, умрели по този мъчителен начин. И колко много от тях всъщност са бебета албатросчета, доверчиво нахранени от родителите си с така изобилната в океана пластмасова „храна“. Умрели не от интоксикация, както първоначално си мислех. Умрели от глад. С коремчета, пълни с боклуците на нашето ежедневие и начин на живот.
Когато мисля за бъдещето, мисля за бебетата албатросчета.
Дни наред, след като изгледах лекцията на Крис Джордан, в която той разказва за преживяването си на онзи най-отдалечен от всичко остров, албатросите не ми излизаха от ума. Стоях нощем будна в леглото и не можех да заспя. Отначало не разбирах какво точно ме държи будна. Но постепенно проумях. Аз бях албатрос-родител. И имах бебе-албатросче. Прекарвах през ума си всички пластмасови дрънкалки, „чесалки“ за поникващи зъбки, чашки с дръжки и какви ли не ярко цветни пластмасови играчки, минали през ръцете, устата и коремчето на тогава невръстната ми дъщеря. Оглеждах се в къщи и виждах планините от предмети от изкуствени материи, с които се бяхме обградили, съвсем в реда на нещата, в реда на съвременното „нормално“. В реда на съвременната баня, на съвременната кухня, на съвременната детска стая. Гледах така, все едно току-що бях прогледнала. И не вярвах на очите си.
Пластмаса има от около 70 години. Но едва в последните 10-15 години тя навлиза толкова масово в ежедневието ни и окупира всичките ни навици. Вода в пластмасово шише, кафе в пластмасова чаша, гарнирано с капаче и сламка, фреш в подобна конструкция, наливна бира, сандвич, храна за в къщи, найлонова торбичка за всичко, милиарди опаковки във всякакви размери за всичко, във всичко. Оглеждам се около себе си, докато пиша този текст, и виждам множество предмети от пластмаса. А от година и повече се опитвам да направя дома ни по-малко пластмасов.
Всичко е в пластмаса. Откакто прогледнах, я виждам навсякъде. Все едно съм била сляпа преди. Фестивал на азиатската култура в Борисова градина с несметни количества чаши, чинии и прибори за еднократна употреба. Джаз фестивал в Южния парк по същия начин. Конференция за 400 човека в НДК. Плаж в Гърция. Полет до Унгария. Базар за мартеници в Бизнес парка. Цветя за 8ми март. Подаръци за Коледа. Всичко е в пластмаса. Всичко е за еднократна употреба. Всичко е за бърза консумация и бързо изхвърляне. Но всъщност – къде изхвърляме? Къде отиват тоновете боклук, които произвеждаме с начина си на живот?
Пластмасата е като бумеранг. Освен около нас, тя вече е и вътре в нас. Потвърдено с множество проучвания, пластмасата вече е влязла в хранителната верига – има я в питейната вода (тази от чешмата, както и тази от пластмасовата бутилка), в морската сол, в рибите. Въпросът не е дали всеки един от нас има пластмаса в организма си, а колко. И какво следва от това. И какво следва от това за поколенията, които не са живели поне детството си в безпластмасовото време.
Прогнозите са, че, ако продължаваме със сегашните темпове на потребление и изхвърляне, през 2050-та година пластмасата в световните океани ще бъде повече от водните обитатели там. Повече от всички тях, взети заедно. Планктон, малки рибки, големи риби, костенурки, китове, всичко.
2050-ата година е след трийсетина години. След трийсетина години ние с К. ще бъдем, живот и здраве, към седемдесет, а дъщеря ни – малко над трийсет. А в моретата и океаните ще има повече пластмаса, отколкото риба.
На стъклената ми бутилка за вода има съвсем мъничък надпис, който гласи: No water, no life. Без вода няма живот.
Милиони птици умрат годишно от „преяждане“ с пластмаса, всъщност от глад. Стотици хиляди водни обитатели умират годишно от заклещване или усукване в пластмасови отпадъци.
Колкото повече научавах, толкова повече си мислех, че заслужаваме да ни забършат с голямата вселенска кърпа, веднага. Да ни няма. Но дори нас да ни няма, това няма да реши проблема на планетата. Защото нашите пристрастяващо удобни, бързи, леки, евтини, шарени пластмаси ще са тук още стотици години. Една пластмасова бутилка се ползва средно между 15 минути и 2 часа, а се разгражда за прогнозните 450 години. Четиристотин и петдесет години! Кой има толкова време? Може пък да се рециклират, тогава поне ще се ползват пак като суровина. Но и рециклирането не е решението, защото, за разлика от стъклото, което може да се рециклира на практика вечно, пластмасата може да се рециклира само веднъж. После пак ще е тук, на тази наша планета, завинаги.
На един форум наскоро говорих за замърсяването с пластмаса и какво всеки един от нас може да направи, за да намали собственото си потребление на пластмасови изделия за еднократна употреба. В самото начало казах, че едно от нещата, за които ми е мъчно, е че моята дъщеря ще расте, без да е виждала чисто място в природата. Не почистено, а чисто. Някой в залата се засмя. Може би помисли, че се шегувам. Но аз не се шегувах. При последното ни пътуване в Родопите събрахме два чувала отпадъци от гората: два чувала пластмасови бутилки, картонени чашки, алуминиеви кенчета, цигарени кутии, опаковки от вафли. Само толкова можехме да носим, боклуци останаха и след нас. В гората накрай света. И навсякъде е така.
Има различи кампании в момента, които, надявам се, ще достигнат до повече хора. When you throw something out, remember there is no out. Когато изхвърляш нещо „навън“, помни, че няма „навън“. There is no Planet B. Нямаме друга планета. И дори Илон Мъск да успее да създаде човешката колония на Марс, както си е наумил, едва ли ще я започне с извозване на землянските ни боклуци. Те са тук, навсякъде около нас и стават все повече. Нямаме друга планета.
Получих поканата да напиша как си представям нашия свят след трийсетина години, докато бях в Гърция на море. Прочетох съобщението, малко след като бях коментирала в нашата Plastic Free Coffee Lovers (https://www.facebook.com/groups/PlasticFreeCoffeeLovers/) група във фейсбук, че плажът, на който сме, е заринат с фасове, точно както и българските плажове, за които някой друг беше писал. В коментарите под поста една майка сподели: „тази година в кофичката на моето детенце имаше фасове, вместо мидички“.
Фасове, вместо мидички.
Повече пластмаса в океаните, отколкото риба.
Когато мисля за бъдещето, мисля за албатросите. За нашите бебета-албатросчета. С какво ги храним, на какво ги учим, каква планета ще им оставим. Какви избори правим днес, утре, всеки ден и с какви последици за нас, но най-вече – за тях.
През 2050-та ние ще сме, живот и здраве, към седемдесет, но дъщеря ни ще е на трийсет. И всяко парченце удобна, лека, евтина, всемогъща пластмаса, което сме ползвали през нашия многогодишен живот ще продължава да се въргаля някъде в нейното бъдеще.
Пиша този текст и много ми се иска да го завърша оптимистично. Много ми се иска да го направя по-балансиран, по-обективен, по-позитивен. Да ви разкажа за Боян Слат (https://www.youtube.com/watch?v=du5d5PUrH0I) и колко много се надявам да успее. Да ви разкажа за zero waste движението, което набира все повече последователи по света и в България. Но може би някой друг път. Днес мога да ви разкажа само за албатросите.
Галина Николова
Галина Николова (1978) e автор на „Азбука на завръщането“ (2013).
Светът през 2050
ще бъде все по-малко наш и все повече на децата ни. Много ми се иска да намерим дотогава малко повече мъдрост у себе си, за да можем да бъдем добри гости тук. Струва ми се, че мисленето за човека като стопанин на земята е един от факторите за безобразното ни отношение към света, и ако започнем да мислим за себе си като скромни гости, които трябва да поддържат къщата в добро състояние за тези, които идват след тях, може би ще оставим наследство, което ще обогатява децата ни, а няма да ги заробва.
Често размишлявам за уменията, които ще бъдат необходими след 30 години, в след-дигиталната ера, която настъпва. В кого искаме да се превърнем? Какво искаме за децата си, как ще общуват, как ще творят? Дали технологията ще ни помогне да прегърнем своята мимолетност, или само ще подсили психозите и неврозите ни, свързани с невъзможността да приемем за колко кратко сме тук?
Мостът между мен и Албена през 2050 година е въпросът какъв човек искам да бъда. И отговорът не се различава твърде от това каква искам да бъда днес. Над този мост, който расте с една стъпка всеки ден, остава да виси големият въпрос “как”, чиято сянка понякога е влудяваща, но ако човек си гледа в краката и си слуша дишането, може да открие неподозирани залежи увереност.
Залежи, които никак няма да са излишни предвид дългия път и милионите избори, които делят нероденото там и единствено възможното сега.
Албена Тодорова
Албена Тодорова (1983) е поет и преводач. Току-що излезе втората й книга “Стихотворения, от които ти се живее.“
В края на 2017
изтърбушена маршрутка ме стовари на границата между Виетнам и Камбоджа. Насред полето от ръждива прах стърчеше стара дървена маса с два стола. Граничарят разпореди да седна. Връчи ми бланка за попълване и забоде пръст върху масата. Не разбирах какво става. Униформеният отново изопна показалец и го заби в масата. Тогава видях, че по повърхността на дървото с нещо остро са издълбани надписи. Бяха указания – образецът за попълване на бланката. В оня момент, пък и после – из цяла Камбоджа, често ми минаваше мисълта: “Боже, тук хората живеят поне 50, че и повече години назад!” Случвало се е и обратното. Когато за първи път ми показаха виртуалните гробища на Хонконг, си рекох, че очевидно обитават сюжет от фантастиката. В Хонконг пространството е кът и място за реални гробове няма. За да погребат свой роднина, хората чакат по една, две години. Затова са измислени виртуалните гробища. Там близките оставят на отлетелите дарове, под формата на различни емотикони.
Трудно ми е да си представя света след трийсет години просто защото за мен такова нещо като “Светът” няма. Нашето кълбо е плетеница от толкова разнолики и непознати един на друг светове, че можеш да го обобщиш, колкото можеш да дресираш котка. Как точно са сводими тези светове под общ знаменател днес, че да говорим за бъдещето им утре? Онова, което е далечна реалност за едни, вече е настояще за други.
“Необходимо е човек да пътува. На живо, не само чрез истории, образи, книги или телевизия… Да изпита отдалечеността, липсата на подслон, за да е радостен под собствения си покрив. Човек трябва да пътува до непознати места, за да разруши онази арогантност, която го кара да вижда света такъв, какъвто си го представя, а не такъв, какъвто е или може да е. Тя ни превръща в разбирачи или лечители на непознатото, докато всъщност ние можем да сме единствено негови изследователи.” Спомних си тези думи на бразилския писател и мореплавател Amyr Klink, защото и аз не искам да си представям света. Предпочитам да го срещам.
Петя Кокудева
Петя Кокудева (1982) e пътешественик и автор на няколко детски книги, последната от които – “Лупо и Тумба”.
Едно от най-големите преимущества
на това да си едва стъпил в двадесетата си година е способността болезнено много да имаш нужда да вярваш в нещо грандиозно. Да се захласваш по мисли от всевъзможен световен тип: че си предназначен света да преобърнеш или промениш, че можеш да построиш нов свят с някого или сам да пребродиш целия свят, да се разкажеш пред цял свят. Може и просто да искаш света около теб да се върти, но като цяло си в трескаво търсене на нещо, което предстои. Нещо забележително, нещо за историята и поколенията.
Друго, по-голямо преимущество е, че си склонен да затвориш очертанията на целия този свят в един далеч по-скромен микрокосмос. Да бъдеш напълно погълнат от най-топлите и близки чудеса на настоящето, които са на не повече от ръка разстояние. И изведнъж цялото мащабно и световно значение е в най-близкото.
И от тази позиция е така примамливо да повярваш, че бъдеще няма, защото си още първичен и наивен и не намираш смисъл да повдигаш носа си от всички тези мигове сега, които изглеждат вечни. На тази възраст всичко е толкова вечно.
Затова, аз искрено се надявам, че бъдеще няма. Нека всеки жест сега е шепа бъдеще между двете ми длани, защото ако е истина, ако някой не е пуснал този грешен слух, ако не е направил поредния капан за схрускване на наивници – тогава има причина да внимавам. Щом няма бъдеще, значи всяко трептене из света ми днес се брои.
Значи нищо не остава без последствия – към кого протягам ръка, какво изтича между пръстите ми, какво натежава на плещите ми, колко товар поемам наведнъж на раменете си. Има значение всяко прескачане на сърцето, сгромолясване, остра мисъл, дума, премълчаване, мръсен поглед, захласнат поглед, засмиване, просъскване, оказана помощ, отказана помощ, скатаване, оскотяване, извисяване над дребнавостите, падение, отнемане на дъх, вдишване, движение.
Това са стъпалата, по които да стигнем утре.
Това са единствените неща, които отнасяме към онзи бъдещ свят – чупливото напомняне, че най-важно е да останем човеци, независимо от това какви хора искаме да бъдем след 30 или повече години. Но на мен ми се струва достатъчно, защото онзи свят прекалено много ще прилича на отражение на това, което сме искали най-силно да опазим от алчната ръка на отминаващите години – човечността си.
Наистина ми се струва достатъчно.
Лилия Йовнова
Лилия Йовнова (1999) e автор на стихосбирката „Моментът преди порастване“.
Как би изглеждал светът
след трийсет години? А след десет… след пет? Нямам ни най-малка представа. Мога да фантазирам, но всеки опит за прогноза, ще се окаже недалновиден. Светът… световният ред са илюзии. Налични са множество редове, ризома от редове, съградени с хладен ум и умели ръце; редове, които сменят знака на злочестието, които генерират блага, но и заедно с това – хаос. Хаосът е предшествал реда, но сега е негово производно, излязло извън контрол. Може да се разрази надалеч, може изведнъж да се доближи, или дълго да витае като предчувствие за катастрофа. Фиктивният капитал, оръжията за масово изтребление, топенето на ледовете, изкуствения интелект, политиките на големите играчи, миграцията на масите, мимикриращата война, нима разбираме което и да е от тези явления, нима са все още в нашите ръце? Това е ефектът на пеперудата, но в случая пърхат стотици конгломерации и всеки следващ мах на крилцата им е покана за катаклизъм.
„Има един-единствен действително сериозен философски проблем – самоубийството“ Камю вижда този проблем като личен избор, но в нашата епоха той се разрасна до въпрос за съдбата на човечеството. За пръв път в история, на хоризонта се появи реалната опасност, чрез оръжие или посегателство над природата да заличим вида си. Може би с това ще бъдем запомнени, макар че в този случай кой ще помни?
Английската дума за свят – world, произлиза от старонемското wir – човек. Иронично обема на абстрактното понятие за свят e затворен в опита на индивида. Освен „вечните“ въпроси, в света съществуват рояци съдби: работникът, задрямал в метрото след края на работния ден, сервитьорът семейството в парка. Ако искаме да си представим бъдещето, добре е да спрем да заличаваме всичко, което извисява. Добре е да разберем настоящето. И може би въпросът е не как си представяме бъдещето, а какво искаме да видим, когато след трийсет години се обърнем назад?
Петър Крумов
Петър Крумов (1988) през 2017 г. публикува дебютния си роман „Катафалка, два носорога“.
