80 години би навършил големият български цигулар Георги Бадев (24 юли 1939 – 30 юли 2015), ако не бе напуснал този свят преди 4 години. Припомняме го с откъси от един разговор, който се състоя през 2007 година в Русе на фестивала „Мартенски музикални дни”. Музикантът Георги Бадев може да се чуе от малкото компактдискове с негови записи, от радиото, но най-вече в YouTube.
– Откъде дойде при вас интересът към съвременната музика. Не е било толкова типично за времето, в което сте започвали.
– Много зависи човек в каква среда ще попадне от детството си. Аз имах щастието да бъда приет в интерната за даровити деца. Това беше от 1952 до 1957 година. Там имаше знаещи хора. Например, един наш съученик знаеше из основи пасионите на Бах. И други автори, разбира се. Но покрай него и аз научих пасионите на Бах. А като по-голям пък имах един състудент от Пловдив, който беше голям познавач на съвременната музика. И ходехме една група да записваме от Баварското радио предаванията за нова, авангардна музика. Записвахме на един магнетофон, който придвижвахме с бебешката количка на семейство Големинови. Редувахме домовете си, за да не вдигаме шум все на едно и също място. Записвахме музика от Булез, Ноно, Щокхаузен, Бруно Мадерна… Благодарение на тази среда ми стана близка и тази музика. После дойде близкото приятелство и с нашите съвременни композитори. И, разбира се, близостта с Константин Илиев и Добрин Петков. Още оттогава. Спомням си как едни приятели от Пловдив успяха да „откраднат” отнякъде за една нощ партитурата на щрайховата симфония на Онегер. Преписаха я през нощта и я върнаха там, откъдето я бяха откраднали…
– Как се сближихте с Константин? Спомням си, че когато правехте с него нещо и се вдигаха гюрултии, вие си мълчахте и свирехте. За цигулковия му концерт само по радиото бяхте казали, че за вас този концерт е много интересна школа и сте му благодарен за нея. Бяхте доста невъзмутим.
– Моето оръжие беше цигулката, свиренето. Не съм участвал в теоретични спорове или пък в котерийни разправии. Изразявах по-скоро съпротива срещу посредствеността; бях за търсещия композитор, към новото. И съм го правил с гордост. След това бях първи изпълнител и на ИванСпасовия концерт, и на един концерт на Йордан Дафов. Всички тези български творби останаха само с по едно изпълнение, за жалост.
– Имаше ли музика в дома ви, слушаше ли се?
– Живеехме в една къща с вуйчо ми и, разбира се, слушах неговите ученици. А после станах и аз един от тях. Трябваше само да се премине през коридора, за да отиде в стаята, където той даваше уроци. Обаче аз се обличах с хубави дрехи, преминавах през коридора и отивах на урок. Той е един от създателите и концертмайстор на тогавашния оркестър във Видин. Имаше, имаше много музика. Оттогава започна и ансамбловото свирене, т.е. на две цигулки с моя вуйчо. Много е увличащо – едно малко дете да засвири двуглас като начало. Водеше ме на репетиции в оркестъра. А самите ми родители, те обичаха музика, пееха…
– Можете ли да набележите най-важните хора след родителите си в своя път на цигулар?
– Да. Аз съм щастлив човек. Във Видин веднъж, при едно идване на професор Владимир Аврамов, който имаше концерт, му бях представен като малко цигуларче. Моят вуйчо, учителят ми, даже ми даде своята цигулка, въпреки че ми беше голяма. Но Аврамов препоръча да се преместим в София. Преместихме се, отидохме вече при него. Там беше Снежина Гълъбова. Ако изключим Аврамов, Снежина Гълъбова е тази, която изигра огромна роля в моето музикално възпитание. Тя със съвсем малко думи ми казваше някои неща. Повече свирехме. Свирихме на международни конкурси, свирихме на турнета и т.н. Докато един ден не каза: „Жорко, трябва да намериш някой свой връстник и да свириш с него.” Аз бях страхотно обиден и разочарован. Представяте ли си как съм го изживял! Тази жена, която ми даде всичко, аз дори бях увлечен по нея… И изведнъж не иска вече да свири с мен. Помня много турнета – и в Съветския Съюз, и в Куба – къде ли не сме ходили с нея, с месеци. След това обаче разбрах идеята й. Тя просто не можеше винаги да пътува. А толкова хубави думи ми е казвала за свиренето ми, че не мога да ги забравя.
Диригентите – Добрин Петков и Константин Илиев. Когато те си отидоха, наистина спрях да свиря. Имам чувството, че след смъртта им на някои хора като че ли им олекна. Те двамата респектираха нашия музикален живот с високата си нравственост, бих казал. Те не работеха за себе си, те работеха за каузата. И… като че ли тези личности бяха заменени от недотам достойни заместници. А тези, които дойдоха на тяхно място, сякаш искаха да отместят всичко, което е било преди тях. Аз престанах да бъда канен. Даже и такова нещо имаше…А целия си активен концертен живот дължа на тях двамата. Имах чувството дълго време, когато излизах на сцената, че две икони имам от двете си страни. След смъртта им.
Дебютът ми на 13-годишна възраст в Русе, в кино Москва, беше с Добрин Петков. Той тогава се отнесе към мен, като че ли съм негов връстник… И последният мах на Добрин Петков пред радиооркестъра беше пак с мен – с концерта от Роберт Шуман. Но записът остана недовършен. Записахме първа и втора част в радиото и тогава записът прекъсна, той имаше предчувствие някакво. Направихме монтаж за един час. А Добрин обикновено монтираше една част няколко дни….Свършихме и той каза, като завещание прозвуча: „Направи третата част с Казанджиев. Аз няма да мога, влизам в болница.” Беше бял като платно този ден, едва се качи горе в диригентската стая. Това беше в студиото в Радио София. Същото се случи и с Константин Илиев. Последният му мах беше тук, в Русе, когато се честваше годишнината на Русенската филхармония. Тогава той направи програма като първата си програма с оркестъра. И Антон Диков свири тогава, и аз… Така че това беше неговият последен концерт. Януари 1988 г.
– Когато имате да изпълните за първи път в България някоя пиеса или концерт – както беше с Берг-концерта или Барток-концертите – слушате ли предварително други изпълнения? Какъв е процесът, интуитивен или рационален? Разкрийте ни малко себе си, вие винаги сте мълчали..
– Първо ми е необходимо да чуя, ако има какво. Барток свирих под много силното влияние на Исак Щерн. Нямах никаква представа, че един ден ще бъда поканен от него в Ню Йорк. Неговата сила и могъщество, изразителността му страшно много са ми повлияли. По отношение на Барток, например, а пък и Берг – имах негови записи на тези произведения с Ленард Бърнстейн. Но това не е никакъв подвиг. Тази музика се изпълняваше по цял свят, Берг беше вече класик на нововиенската школа, този концерт беше класика, да не говорим за Бела Барток. Той обхваща всемирната музика и я претворява в своето творчество. Разбира се, пълните невежи няма как да знаят това или да го мислят по този начин. Но това не значи, че не е трябвало да им дадем шанс. Подвиг е да се подготви оркестърът. Да се сглоби всичко… Защото това са неща, едва ли не непосилни предвид състоянието на оркестрите ни.
– Спомняте ли си как изглеждаше зала България през ноември 1967-а, когато изпълнихте Концерта от Берг – програмата беше Веберн, Берг, Шьонберг – с Константин Илиев?
– Да… Как ги помните тези неща?
– Е, това пък са събития в моя живот. В партера игла нямаше къде да падне. Имахте ли усещането тогава, че сте център на събитията, когато въвеждахте такива творби в слуха на хората?
– Не, в никой случай. Аз просто бях един привърженик – примерно на мача Левски-ЦСКА, аз като левскар участвах там, т.е. за каузата на по-новата музика. И… нищо повече. Никакъв център, просто участвах.
– За вас свиренето винаги е било много естествено занимание…
– Да, дадено ми е така от Бога. Но безспорно имам съзнанието, че човек, излезе ли на сцената, трябва робски да се занимава с инструмента. За да бъде във форма, за да даде всичко, на което е способен…
(Целият разговор с Георги Бадев може да се прочете във вестник „Култура”, 2007/19.)
