Моите прощални думи към Данчето
Най-трудни са прощалните думи към човек, който е част от твоя живот, част от самия теб.
Напусна ни близък приятел – Йорданка Вандова, един от най-добрите български адвокати, Данчето, без която не мога да си представя делниците в кантората и в съда, общите празници, споделянето на тревоги, грижи и съмнения.
Един истински добър, нравствен и етичен човек, който отдаде на борбата за право близо 40 години – с вярата, че всеки гражданин заслужава правосъдие. Беше упорита и настъпателна в отстояването на каузи, но без надменност и шум, без апломб и витиевата реторика. Излъчваше характер и достойнство. Акцентираше на здравия смисъл, на който се крепи справедливостта, и подхождаше с респект към правото. Приемаше юридическите недоразумения с хумор или с досада, но без озлобление или неприязън. Споделяше огромните си юридически познания с младите колеги, обучаваше ги и ги насърчаваше.
Беше висококултурен и разностранно надарен човек, чувствителна, скромна и всеотдайна към семейството си, децата, внуците, приятелите. Искрено се вълнуваше от съдбата на хората, които й поверяваха делата си; разбираше, че наказателното правосъдие е причиняване на болка; и че хората, които защитава, имат нужда от съпричастие. Възмущаваше се от „измислените дела, които се стъкмяват за успокоение на обществото“. Знаеше, че „адвокатът няма чест, която може да бъде оскърбена, той има дълг, който не може да бъде оскърбен“. Беше казала в едно интервю: „Никога не съм се чувствала несвободна“.
Тя така и напусна живота – някак си свободна дори от естествения страх от смъртта.
Отива си част от нас! Сбогом, Данче! Щастливи сме, че бяхме заедно. И някога пак ще бъдем заедно там, някъде…