Домът на хумора и сатирата в Габрово е музей, уникален по рода си както в България, така и на Балканите. Създаването му през 1972 г. е провокирано от характерния местен фолклорен хумор и карнавалните традиции. Целта му е да събира, експонира и популяризира хумора на народите в областта на визуалните изкуства, литературата и фолклора, веселите празници и маскарадни традиции по света.
Музеят притежава фонд от 37 500 художествени творби от над 9000 автори от 173 страни по света – карикатури, сатирични графики, живописни творби, скулптури, фотографии, плакати, карнавални маски и костюми. Друга част от музейната колекция на Дома е специализираната библиотека от 25 000 заглавия и 1000 тома периодични издания на 35 езика. (https://www.humorhouse.bg/)
Сред основните събития, организирани от Дома, е Международното биенале на хумора и сатирата в изкуствата (от 1973 г.). През настоящата година Биеналето се провежда за 24-и път и продължава от 17 май до 30 септември. Темата му е „Измерения на публичното“, а международно жури оценява участниците в раздели Карикатура и Съвременно изкуство.
Журито в раздел Карикатура включва италианката Марилена Нарди, Чавдар Николов и британеца Мартин Роусън, който рисува за вестници като Гардиън и Морнинг стар, а в раздел Съвременно изкуство – Антон Стайков и световноизвестните куратори Берта Зихел и Васъф Кортун.
Голямата награда Златен Езоп в раздел Съвременно изкуство е присъдена на Томас Кардю и Катарина Ранкович от Великобритания, а в раздел Карикатура – на Нилс Бо Бойесен от Дания.
Директор на ДХС от 2016 г. е Маргарита Доровска.
Разговор с Маргарита Доровска
– От три години сте директор на Дома на хумора и сатирата (ДХС) в Габрово. Преди това бяхте позната като куратор и арт мениджър от софийската артистична сцена с реализирани различни кураторски проекти в сферата на съвременното изкуство. Отстрани поемането на тази позиция изглежда като рязък завой спрямо столичното оживление, а изборът на една регионална среда пред „централната“ е своеобразен прецедент у нас. Каква възможност успяхте да видите в позицията директор на точно тази институция?
– Домът на хумора е един от най-интересните културни институти в българския пейзаж през 80-те с много мощна международна дейност. Румънецът Дан Пержовски, например, чието изкуство е най-разпознаваемият пример за това как карикатурата се използва в съвременното изкуство, участва в четири биеналета – от 1985 до 1991 г. Биеналето винаги е било място за обещаващи млади автори в съвременното изкуство. А в карикатурата всички големи имена са ни гостували – като участници или като жури.
Относно темата център-периферия, не забравяйте, че Габрово е географският център на България и това е голям плюс от туристическа гледна точка. А провинциалността е вид съзнание и именно това ми хареса в Музея, че то винаги е било чуждо на екипа. Отделно, с отдалечеността си от София, Габрово филтрира излишния шум и суета и тук наистина имаме спокойствие за фокусирана работа, а хората, с които искаме да работим, идват, защото знаят в какво се забъркват и искат да са част от работата ни.
– Какво заварихте в ДХС? Имаше ли нужда от наложителни промени? Какво успяхте да свършите през изминалите години и с какви трудности и пречки се сблъскахте?
– Заварих един спретнат, изряден и горд с историята си музей, който си беше изработил начин да оцелее по време на Прехода с достойнство. Да оцеляваш и да се развиваш обаче изисква две много различни нагласи. Наложителната промяна беше именно смяната от едната към другата. Музеят в момента е едно от най-интересните места в страната за всеки, който се интересува от хумор, съвременна култура и изкуство. И макар че никой не е месия в собствения си град, успяваме да направим Хумора, както му казват тук, живо културно средище.
Пречките и трудностите са в стереотипите. Когато пристигнах, слушах как сградата е грозна и скучна, а тя всъщност има много добра архитектура. Направихме изложба, в която проследихме историята на институцията през трансформациите на сградата. Все още слушам как ръждата по скулптурите от старо желязо – Дон Кихот и Санчо Панса на Чапа, е признак на разпад. И за това имаме изложба, предстоят и разговори с автора и с реставратори. Трудно беше да превключим към хумор, който е ангажиран със съвремието ни, и да убедя екипа, че не можем да произвеждаме само безобидно гъделичкане от ежедневието. Водим тази борба и в полето на изкуството – че то не е просто декорация, да оплакнеш окото. Стереотипите се подриват с изкуство, с изложби и много говорене.
– Какво от наученото в специалност Културология на СУ и в Кралския колеж по изкуствата в Лондон успявате да приложите на практика и какво ново научихте?
– Културологията ми даде основа и референтна мрежа, на която да се опирам. Научих се да се съмнявам. Е, отне ми време да се еманципирам от наученото и да започна и в него да се съмнявам.
В Кралския колеж научих тънкостите на занаята – как институционалното куриране е различно от курирането в градска среда, от мега изложбите, от свободната практика и какви са принципите във всяко от тези полета. В Музея например се мисли програмно и институционално. Всяка изложба е важна, но те заедно създават политика – с все събитията, публикациите, присъствието в медиите. Иначе, ако има няколко общи правила, те са доста очевидни – говори, пиши и прави дизайн на изложбите, които се разбират от възможно най-широк кръг от хора, проверявай внимателно фактите, прочети всичко, разпитай всеки, следи за точките и запетаите, изпипвай детайлите, достигай до различните публики по различен начин и не пренебрегвай нито една група. В крайна сметка, най-важното е да работиш така, че да създаваш доверие в институцията – отделните служители са важни, но всеки от нас е до време и ние всички работим за името на Музея.
– Какви приоритети поставяте в дейността на музея?
– Работа с деца, това е най-интересното и благодатното. Карикатурата е чудесен начин да научиш едно дете да гледа, защото там удоволствието от отгатнатата шега е най-близо до принципа на наградата. В изложбите с изкуство е важно да ги накараме да се отпуснат, да разсъждават, да не се страхуват от грешния отговор и да си вярват – да ги отучим от училищните навици. Нищо не ме обнадеждава така, както публиката, която отглеждаме. С възрастните е по-сложно, всеки има своя опит и е прав за себе си, а зад тази правота често се крие несигурност.
Иначе обичайните тотално невидими неща са приоритет – дигитализация на фондове, споделени работни процеси. В момента сме фокусирани върху това да развием собствен медиен канал – правим страхотна поредица от обучения за нас самите и за културните оператори в Габрово как се прави видео съдържание за интернет, подкаст, музеен блог. От една страна, ние генерираме много любопитно културно съдържание, част от което може да живее онлайн, от друга – при липсата на медийна видимост се налага сами да бъдем и медиа.
– Какво място има съвременното изкуство в музей като ДХС и как се съчетава то с неговия профил и с традиционните карикатурни изложби?
– Музеят винаги е бил място за съвременно изкуство и култура. Неочакваното, абсурдното, подривното, иронията присъстват много отчетливо в изкуството. А от гледна точка на създаване на любопитство към съвременното изкуство, ние имаме предимството заради хумора и сатирата да сме много по-популярни от една художествена галерия.
– Как бихте коментирали нивото на музейната работа в България? Може ли един регионален музей за изкуство да се превърне в позитивен пример за динамично развитие и как?
– Музейното поле се развива бавно, музеите са консервативни институции по природа. Необходима е работа по въвеждането на нови, ясни стандарти, това би направило по-лесно за нас да работим помежду си, както и с институции навън. Както правим тези обучения за културно съдържание в интернет, така от години искам да направим уъркшопи за грижа за фондовете, за работа с културни ценности и експонати (в зависимост от материала и вида им), за експониране на различни видове изкуство. Това би трябвало да се прави на национално ниво, но като не се случва, ще търсим начин да го направим на регионално. Определено имаме самочувствието, че сме позитивен пример.
– Завършили сте математическа гимназия. Доколко числата са важни във функционирането на един музей? Как се формира бюджета на подобна институция и доколко съществуващите механизми на финансиране работят за стимулирането на процесите/ програмите на музея?
– Борим се за повече посетители, за по-големи бюджети, за по-ефективно разходване на средствата, но качеството на работа с публиките, работата с авторите, приносът към културната сцена и грижата за наследството не се измерват с числа. В противен случай професионалните мениджъри щяха да са перфектните музейни директори, но ние не сме корпорация. Визията е важна, а тя изисква знание, ентусиазъм, смелост и широта на погледа.
Настоящата политика на финансиране не отчита резултата от работата ни, нито целите, които си поставяме. Принципът е „на калпак“ – всеки музей е оценен на брой служители и според това получава субсидия плюс нищожни пари за квадратни метри закрита площ (сграда). Разбира се, че екипът е едно от най-големите богатства на която и да е организация, но ние имаме и програмни, и инвестиционни разходи.
– Как би могъл един регионален музей, и конкретно ДХС, да задържа вниманието и на местната публика, и на гостите на града? Успяха ли да привлекат посетители „нетрадиционни“ изложби, като „Кристо и Жан Клод, Проекти“ (Подписани постери и видео материали от проекти на двамата артисти), „Роден в Габрово“ (Документална изложба за живота на семейство Явашеви в град Габрово и първите стъпки на малкия Христо в изкуството), „Внимание! – курирана изложба на автори от Габрово и региона“?
– И двете изложби бяха стъпка встрани от предмета ни на дейност, но бяха важни за местната общност и за разпознаваемостта на града – дали през името на най-известният художник от български произход, роден именно в Габрово, или през усещането, че в региона има критична маса от млади автори. И двете станаха много популярни.
– Какви образователни програми действат в момента в ДХС? Успявате ли да привличате и най-младата публика и как?
– За всяка по-голяма изложба правим образователна програма, отделно имаме постоянни програми, посветени на Карнавала, габровските шеги и карикатурата. Водим се от това, че няма теми, по които не можеш да работиш с деца – табу са само сексът и смъртта – с тях нямаме компетенции да се захващаме в програмите за деца. В началото бешe трудно, в Габрово родителите получават доста услуги през училищната система и нямаха навик да водят децата при нас през уикенда. Благодарна съм на колегите, че не се отказаха в периода, в който правехме ателиета за две-три деца.
– Темата на Биеналето – „Измерения на публичното“, е същевременно широкообхватна и фокусирана. Какви са проследените в изложбата измерения на публичното?
– В Биеналето присъстват пространствени, комуникативни и дори времеви аспекти на публичното. Има ги социалните медии, които са някакво мнимо публично пространство, притежавано от частни корпорации. Има го игровото надделяване в конфликти между различни групи. Тайното, секретното, онова в сянка прозира много ясно. Публичното изкуство, разбира се, е тема. Публичното е всякак поставено под въпрос.
– Впечатление направи изборът на членове на международното жури в секция Съвременно изкуство. Как успяхте да привлечете световноизвестни личности с богат опит, като Васъф Кортун и Берта Зихел, да журират малко биенале в България?
– Предното Биенале също имаше много впечатляващо жури – както в съвременно изкуство, така и в раздел карикатура. Гордеем се с членовете и на двете журита, които успяхме да привлечем тази година. Васъф Кортун, Берта Зихел и Антон Стайков са куратори, от които има много какво да научиш, хора с огромно любопитство, безупречна професионална етика и щедрост към младите колеги и художниците. Когато си постигнал толкова много в професионален план, едно Биенале, което в България някой би оценил като малко (несправедливо, кажете ми някое, което е по-голямо, моля!), те го виждат като специфично, с интересен профил и с потенциал за развитие. Работихме като професионалисти с професионалисти. Беше им интересно и сега Музеят има в тяхно лице скъпи приятели. Тази мрежа е много важна за нас – в предното Биенале експертизата на журито беше в посока наративни формати в изкуството и фотография, този път е видео арт и институционално развитие.
– Какво предстои да се случва в музея?
– Предстои ни, надявам се, сериозна работа със сградата на музея. Обичайно мислим за бетона и камъка като за нещо солидно, а те, както ни учи историята на нашата сграда, са процес, проект. Търсим отговорите на доста загадки, свързани с пространствени решения за процеси на работа, депа, изложбени пространства, места за събития. Сградата е трансформирана бивша кожарска фабрика и част от функциите никога не са изпълнени – проектът е бил разделен на етапи, но след ‘89 е прекратено развитието му.
– Какви нови предизвикателства бихте предприели в името на развиването на средата в областта на изкуството у нас?
– Интересен ми е музеят като институция, моделите му постоянно се осъвременяват и преоткриват. Харесват ми смелите политики, нищо че, както казах, музеят е консервативен организъм. Вълнува ме връзката между публичните политики в дадена страна и музейното програмиране. Ако пътувате, ще усетите как музеите в Италия са много различни от музеите в Холандия, тези в Обединеното кралство – от тези в Германия. Всяка страна си заслужава музеите и музеите си заслужават публиката. Е, ние тук може би заслужаваме малко повече, все пак.
Въпросите зададе Светла Петкова
Маргарита Доровска е куратор и директор на Музей „Дом на хумора и сатирата.“ Родена е в Плевен, завършва културология в Софийски университет и куриране на съвременно изкуство в Кралския колеж за изкуство в Лондон. Преди да поеме управлението на Музея през 2016, отговаря за управлението на мащабни проекти, като „Транзитланд. Видео изкуство от Централна и Източна Европа 1989–2009“, който е най-представителната селекция и архив на видео изкуство за региона до този момент и Европейската резидентна мрежа за медийни художници (emare), създава и управлява резидентен център за художници в София и работи по застъпнически кампании на неправителствения сектор в областта на изкуството и културата.