Хюс Кайер (1942, Амстердам) посети България, за да представи „Книгата на всички неща” (вж. „Култура”, бр. 22/2017) и неотдавна публикувания си по-ранен, от 1984 г., роман „Черните камъни”. И двете книги, дело на „Жанет 45”, са преведени от нидерландски от Мария Енчева, а техните илюстрации и оформление са дело на Люба Халева. „Най-красивите ми книги, а аз съм издаван навсякъде, са в България. Не си фантазирам. Истина е”, каза легендарният Хюс Кайер, носител на наградата „Астрид Линдгрен”, смятана в света на детската литература за еквивалент на „Нобел”.
Разговор с Хюс Кайер
– Къде един детски писател слага точка на детството? Защото, струва ми се, вече живеем в свят, където детството се проточва повече от когато и да било… Моите 20-годишни студенти са такива, каквито с вашия издател Манол Пейков бяхме на 15…
– Проблемът е, че аз самият продължавам да бъда инфантилен. Освободих се от своето семейство много рано; просто трябваше да се освободя. Бях само на 10. Годината беше 1952-ра: от войната беше изминало съвсем малко време. Моите родители следваха традициите на живота отпреди конфликта, но американците и канадците в Амстердам вече утвърждаваха нови нагласи. От друга страна, като млади хора ние се наслаждавахме на джаза, който беше станал много популярен по това време (и от който нашите родители не разбираха нищо). По-късно, вече през 60-те, появата на Бийтълс и Ролинг Стоунс доведоха до нов вид инфантилизъм. Вече се шегувахме с тези, които живеят старомодно. Когато днес се срещам с млади хора, на 17-18, не мисля, че между нас има големи различия. В това число и по отношение на сексуалната революция. Сексуалното освобождение при нас се случи през 70-те, затова и разбираме сложната ситуация на съвременните младежи, колкото им да им е трудно, защото сме минали през всичко това. В „Книгата на всички неща” се вижда ясно как през 50-те години жените в Холандия не разполагаха с никаква власт. И моят 10-годишен герой Томас разбира на ранна възраст, че тъкмо жените могат да го освободят.
– Завръщат ли се на културната сцена бащите насилници като бащата на Томас? Защото днес ставаме свидетели на тежка консервативна вълна из цяла Европа.
– Не забравяйте, това е и религиозна вълна! У нас, в Холандия, има две много десни партии, но по отношение на сексуалността и еманципацията те не са точно десни. По-скоро се противопоставят срещу емиграцията и исляма. Към бежанците отношението им е крайно, но по отношение на секса изобщо не се забелязва затягане.
– В същото време дебатите в София винаги дават като отрицателен пример защитата на правата на детето и измеренията на родителството тъкмо в Холандия, Норвегия… Онзи ден като противовес на гей парада имаше манифестация на т.нар. нормални семейства.
– И аз обичам южните страни. (Смях.) В Испания, където имам къща, хомосексуалността вече не е проблем. Културата се развива много бързо и хората не успяват да усвоят промените. В Холандия има малки групички от много религиозни хора, които не приемат хомосексуалността, но не са и враждебни към нея – според тях, можеш да си хомосексуален в свободното си време. След 17 ч. няма никакъв проблем. Стига да ходиш на църква, всичко си е ок. Но емигрантите мюсюлмани са твърдо против хомосексуалността. Това е проблемът. В моята младост човек не можеше да говори за това, то просто не съществува. Герард Реве, много важен писател за мен и за изобщо за Холандия, си призна след няколко книги, че е хомосексуален. И това признание ни освободи. Стилът му е просто божествен.
– Как ви промени Наградата „Астрид Линдгрен”: почнахте да пишете съвсем каквото си искате и до този момент не сте посмявал – или се стегнахте…
– Да получа тази награда, беше шок. Аз отдавна бях спрял да пиша детски книги. „Книгата на всички неща” е от 2003 г. и тя си остана последната ми книга за деца. Наградата получих през 2012. Но винаги съм писал за възрастни. Стана ми по-трудно да пиша детски книги. Не че се чувствам чак толкова стар, но ми се струва, че сега проблемите на възрастните са по-големи от проблемите на децата: голяма пропаст между бедни и богати, проблеми в любовта, много разводи… Затова написах и шесттомната „Библия за невярващи”?
– По какво се различават богатите бащи от бедните бащи?
– Богатите бащи никога нямат време. Бедните бащи трябва да са много изобретателни и да измислят забавления, защото не могат да си позволят пари за влак и вход в увеселителен парк в Южна Холандия. Аз живях много дълго време в много лява страна. Тогава нямаше бедни хора. А сега има хора, които просят храна от специални магазини. Ножицата се отвори. Трябва да се научим да споделяме.
– Да пренесем темата за споделянето в литература. Как споделят мъжете и жените, автори за деца? Дали жените не казват повече от вас?
– Вътрешно аз съм много женствен. Не съм хомосексуален. Много обичам Астрид Линдгрен. Както и холандката Ани М.Г. Шмит. Тя беше моят пример. Като нея и аз изповядвам схващането, че не пиша за деца – просто децата са моя тема. Аз изобщо не знам дали моите книги са лесни за деца.
– А какво казват женските литературни клубове, така вдъхновяващо показани в „Книгата на всички неща”, за вашите книги.
– Те ме обожават. Жените са съгласни с идеята ми, че освобождаването на холандците през втората половина на ХХ век зависеше изцяло от тях. През 60-те имаше революция на младите хора и на жените. Те строшиха оковите.Това беше много дразнещо за авторитарните типове в Холандия. Още повече, че младежите и жените започнаха да обикалят Амстердам с бели знамена, а полицията нямаше полезен ход. Когато започнах да пиша за деца, първата ми книга беше за 6-годишната Маделив – дотогава никой не се беше престрашил след войната да има главен герой момиче. И затова стана поредицата за Маделив стана толкова популярна.
– Аз се питах обаче доколко бащата на вашия герой Томас е религиозен. Дали религията за него не е алиби за осъществяване на неговите идеали? Идеали, които съсипват живота на всички.
– Ужасно труден въпрос. Моят баща беше същият. И на мен ми струва, че той беше честен по отношения на религиозните си вярвания. Мислеше си, че е задължен да бъде шеф на жена си, шеф на децата. Може би се страхуваше – и от това ставаше агресивен. Така че ми е жал за него.
– Може би са го били – и затова той бие?
– Протестантството е много трудно религия. Родителите на жена ми са католици и тя е расла много по-лесно от мен. Когато баща ми остаря, той спря да бие. Бях на 15, когато го попитах: кого обичаш повече – мама или Бог. Той отсече: Бог. Вижте ме, все още настръхвам. Това беше много тъжно. За баща ми нямаше никакво освобождение. За него животът в променяща се Холандия беше източник на безпокойство. Но се надявам хората да могат и да се посмеят.
– Да, особено на езиковите грешки, посочени в „Книгата на всички неща”, когато езикът казва истината, докато ние се опитваме да излъжем. Как обаче можем да опазим изобщо литературата – и децата да продължат да четат?
– Единствено решение е да им четеш на глас. Бях учител на 6-годишни деца за период от 6 години. Всеки божи ден им четях на глас. Когато прочетеш на децата някоя книга, после те искат да я прочетат. Дори още да не могат.
– Може би литературата ще възстанови усещането ни за време.
– Да, бързаме непрекъснато. Затова трябва да намерим начин да останем спокойни. Да четем спокойно.
– Бързат ли децата да пораснат?
– Да. И това е много тъжно.
11 юни 2019
Разговора води Марин Бодаков
