VASILIVS SVO LVCILIO SALVTEM

V

Отдавна получих писмото ти, в което разказваш за своя приятел, с когото като че ли сте позагубили връзка. Едва днес обаче намирам време да ти отговоря. Знаеш, че ми е трудно да не бъда зает: преподаването, административните задължения, моето собствено ученичество в университета, както и постоянно увеличаващите се хобита са ме стиснали здраво в сигурната си (но и желана) хватка. Тази неделя обаче открих няколко часа за отдих и между къщната работа и времето за почивка, съчинявам тези редове, които се надявам да ти бъдат от помощ.

Ако правилно съм те разбрал, приятелят ти е свестен и добър човек, когото уважаваш и обичаш като брат. Знаете се отдавна и сте споделяли радости и скърби, но последните месеци все по-рядко успявате да се видите и да размените по някоя дума. И това, което най-вече те притеснява, е онази дребна подробност, че все се налага ти да инициираш срещите ви и никога той не те търси пръв. Оставам с впечатлението, че това те е наскърбило, но въпреки това усещаш, че не е правилно да бъде така и си раздвоен. Нека ти кажа тогава какво мисля аз по въпроса за приятелството и да видим дали ще се съгласиш.

Истинското приятелство е най-ценното богатство, което можеш да притежаваш в отношенията с някого. Това е така, защото то е много повече от просто уважение или просто любов. То е обич между равни, но понеже наистина равни рядко се намират, тя е допълнена от възхищение към неравенството им, към онова, с което всеки от приятелите превъзхожда другия. Само по себе си, то не е нито егоистично, нито алтруистично, защото за него даваме и от него получаваме, но още повече, казвам аз, приятелството е неподвластно на количествена оценка. Ще ме питаш какво значи това. Ами, наистина е просто: отношенията между двама приятели не могат и не бива да се измерват в това кой колко влага и колко взима. Представям си как четеш това и протестираш, че не е истинско приятелство, ако само единият се старае да го поддържа. Позволи ми да не се съглася. Ще ти го илюстрирам така, както днес ми дойде наум, докато чистех двора.

Виждаш ли, Луцилий, приятелството е като къща. Ти сам живееш в къща и добре ще разбереш какво ти казвам. Знаеш, че по нея винаги има работа. Тя никога не остава напълно спретната: докато изчистиш шумата навън, паяците вече са оплели мрежите; докато очистиш мрежите, натрупал се е прах; докато избършеш праха, покривът е протекъл; тъкмо оправил покрива, забелязваш как мазилката се е олющила; измажеш ли я – листата отново са покрили плочките и така нататък. По къщата винаги има какво да се върши, но времето никога не стига за всичко. Няма такова нещо като съвършено чиста или подредена къща. Все нещо малко ще е останало несвършено.

Същата е динамиката и на приятелските отношения. Така сложен и многопластов е животът, че колкото и да се стараеш да уредиш изцяло връзката си с някого – все нещо ще остане занемарено. Това, разбира се, не е лошо, както не е лошо по дома да има какво да се работи. Нима не е именно това обстоятелството, което ни държи все в готовност и ни пази от мързела?

Добре, ще кажеш, но в една къща всички работят за доброто й състояние. Поделят си задачите: единият ще чисти прах, а другият ще мие; единият ще мете навън, а другият ще поправя фасадата; единият ще подрежда стаята, а другият ще готви. Дори да не е съвсем поравно разпределен трудът, важното е, че е някак разделен и всеки има своята част. Ще го кажеш това, но ще сбъркаш. Защото ти вече не говориш за къща, а говориш за домакинство, значи за дом. А домът предполага нещо различно – първо, той може да е къща, но също и апартамент, фургон, лодка, пещера дори, и второ – той винаги е нечий. А приятелството не може да бъде нечие, защото с него разполагаме, но не го притежаваме. То е зависимо от волята на двама и никога само от тази на единия.

Аха! И тук ме хващаш натясно, понеже по-рано ти казвам, че не е нужно и двамата да правят нещо, за да има приятелство, пък сега се отмятам и твърдя, че са нужни двамина. Само че волята и действието са две различни работи. Понякога единият е по-слаб или по-трудно изразява желанието си, но това не значи, че няма такова. Не бива да се сърдиш на приятеля си, че той не те търси толкова често, колкото ти него, защото това би означавало да очакваш еднаквост в задълженията един към друг. И докато няма да влизам в спор с теб (от опасение, че ще изгубя), че наистина най-хубавото приятелство е това, в което всеки дава максимума от себе си, аз само искам да те подтикна да осъзнаеш, че приятелството не е зависимо от това обстоятелство. Преди да питаш от какво, изпреварвам те да кажа: от желанието. От собствения ти избор да има приятелство. Поне това зависи от теб и то трябва да е единственото, което да те мотивира. Почне ли да те засяга отношението на другия към теб, задай си само тоя въпрос: искам ли да бъда приятел с него? Ако си отговориш положително, значи не бива нищо друго да има значение за теб. Отърси се от лошите си чувства и продължавай да даваш всичко от себе си. Помисли, че не всяка къща е твой дом, но това не значи, че не може да ти даде покрив над главата в дъждовит ден или пък огън, с който да се сгрееш в зимния мраз. Стига да има здрави основи, дори и най-занемарената къща може да се спретне и да добие хубав вид за кратко време, макар и с цената на значителни усилия.

Надявам се да откриеш храна за размисъл в думите ми, дори и да не си напълно съгласен с тях. Темата е обширна и не може толкова кратко да се разгледа и разнищи. Приеми писмото ми като почистване на двора. Vale.

За автора

Васил Лозанов

Васил Лозанов (1992, София) е завършил право в СУ „Св. Климент Охридски”. Заместник-директор е на Испанската гимназия.

Категории