
Хаотично под звездите
Житейският ми пъзел е от прекалено много парченца, но едва ли бих го наредил без тези, свързани с Любо Левчев.
Разликата ни с него е една дузина години, което първоначално имаше значение (е, не съм виновен, че съм по-млад, макар че и аз поостарях!), но някак си разликата неусетно изчезна в общуванията ни.
Надявам се читателите на вестник „К“ да не ми връзват кусур за хаотичността, но не крия, че това ми е последна грижа.
Между другото, ще се опитам да карам по същество, макар че най-съществото обикновено се оказва между другото.
Моето първо запознанство с поета Любомир Левчев, става дума на живо, а не със стиховете му, беше във в. „Средношколско знаме“ (присъстваше и Христо Буцев).
Поезията му я харесвахме и то яко, но ме изкефи самоиронията му, защото аз си падам най-вече по самоиронията. Разказа как отпечатал стихотворение и видял негов съученик да чете вестника. И съученикът му в един момент възкликнал: „Я, Любо е написал дописка!“
Май малко след това го интернираха в Карловско, но в „Лит. фронт“ излезе стихотворението му „Спиртоварната“. Бяхме у Борето Гуляшки, а Боби Руйчев го прочете на глас поне два пъти. Настръхвахме, а и сега настръхвам, като го препрочитам.
От баща ми съм запомнил: „Художници много, рисувачи малко.“ Ще си позволя да го перифразирам: „Литератори много, поети малко.“
А който каквото ще да разправя, Любо беше и си е роден поет.
Обичам вечер, ако съм си вкъщи, да седя на балкона и да гледам звездите. И винаги първото, което ми щуква, е на Вознесенски:
Сколько звезд,
как микробов
в воздухе.
Но откакто почина мама, се сещам за стихотворението на Любо „Майка ми в рая“. И по-точно за:
Там в рая,
ще започнат твойте мъки.
Защото в рая
няма нищо,
което да прилича на сина ти.
… Ще легнеш ти самичка
под палмите блажени.
И ще пробиеш с фиба
една звездичка –
тайна,
шест диоптрова,
да гледаш нашия квартал.
Кой ли не е писал за майката (и аз имам 2 стихотворения – в младостта ми и като почина мама), издаваха се антологии (участвал съм в някои), но смея да твърдя, че това е едно от най-хубавите стихотворения, посветено на майката, не само в българската литература.
Поколението на Любо, наричано първоначално поколението на Башев и Левчев, а после априлско, си беше културно събитие. Поети от това поколение ги канеха по училищата, а при Празника на поезията Зала „България“ се препълваше.
Да, в същото време поколението на Евтушенко, Вознесенски, Рождественски и Ахмадулина пълнеше „Лужники“, но колчава е Москва… Кажи-речи, колкото България.
Когато стана главен редактор на в. „Литературен фронт“, срещите ми с Любо Левчев зачестиха и той неведнъж ми е давал рамо.
Среща ме пред редакцията и пита как съм. Признах си, че кандидатствам в Университета и имам отличен и много добър на изпитите по български език.
– Ти си вътре! – зарадва се Любо.
– Много съм вътре – отвърнах. – Дипломата ми е 3.25. А влизат по буква „Г“ (това бяха деца на активни борци против фашизма – б.м.) с пълно 3. От дипломата 3 и две тройки на изпитите.
–Я ела с мене горе – дръпна ме Любо.
И явно още в асансьора го беше измислил. Пихме кафе и той каза:
– Още утре ми носиш едно куфарче с всичките си публикации, включително и преводи. След няколко дни пътувам с Пантелей Зарев за Япония. Напиши и една молба до ректора, но в нея да има и творческа биография.
Именно Пантелей Зарев беше тогава ректор на Университета, а също и зам.председател на БАН.
Препълних куфарчето, с което ходех по редакциите. Вестниците не бяха малко, но списанията, в които бях публикувал френски, канадски, швейцарски и африкански поети, направо го издуха.
Написах и молба, а Любо добави писмо от редакцията, че съм кадър на в. „Литературен фронт“.
Връзкарска му работа, ще кажете. Но за да се оневиня и с риск да се изкарам талантлив, ще цитирам моят приятел Росен Босев: „Не е ходатайство, когато се помага на талантлив човек. Ходатайство е, когато се помага на бездарник.“
Любо много ценеше Росен. На панихидата (не бяхме мнозина) той каза на мен и Витята Самуилов: „Завиждам на Росен, че има такива приятели.“
Но да не се отплесвам, а да се върна на даденото рамо. След десетина дни ми се обади секретарката му и ме свърза с Любо.
– Утре в 10 часа – каза той – отиваш в БАН при Пантелей Зарев.
В уречения час бях там и видях куфарчето си на бюрото му. Той го побутна към мен, подаде молбата ми и ми пожела всичко най-хубаво.
Като излязох от кабинета, погледах молбата и се слисах. Имаше резолюция: „Да се запише, където пожелае!“
Записах българска филология. Но да оставим следването ми, което така и не завърши. Куриозното бе, че след няколко месеца (приемането продължи почти през целия семестър!) балът падна до моя за отбили военната си служба. Така че, когато се отказах да следвам, никой не можеше да каже, че благодарение на Любо Левчев съм висшист. Истината е, че благодарение на мене си не съм.
В началото, макар и да следвах редовно, започнах работа във в. „Вечерни новини“ – към хумора, но от културния отдел ми даваха допълнително хляб. И една от първите ми задачи бе да отида до дома на Левчев, за да взема от него материал за редакцията. Любо много ми се зарадва. След няколко седмици беше излязла книгата му „Стрелбище“, той раздаваше автографи в една книжарница, а мен ме изстреляха от редакцията да взема интервю. Хукнах с касетофончето и без да се церемоня, му тикнах микрофона почти в устата. Изфъфлих първия въпрос, но ударих на камък. Любо видимо се притесни, което ме учуди.
– Хайде, моля те – каза – не тук. Ела утре в редакцията.
Така и сторих. И стана нещо, което не беше правено поне в този вестник – карашък между интервю и рецензия. В редакцията бяха във възторг – даже вместо 10 лв. хонорар ми писаха 12! Но по-важното за мен беше, че Любо остана доволен. И почерпи за къде по-голяма сума!
Дори и не подозирах, че към края на годината пак ще ме изстрелят при него, но със съвсем друга мисия. Заговори се, че от новата година закриват вестника. Нямаше как – хукнах при Любо за съдействие. Той каза, че ще види какво може да направи. И малко след Коледа ми звънна вкъщи:
– Кажи на вашите във вестника да работят спокойно!
Голяма радост настана в редакцията, а аз с чувство за изпълнен дълг не си поднових договора. Във вестника бях на пълен работен ден от 7.30 до 13.30 за 50 лв. Имало кореспондентско място за София за 150 лв., а главният редактор го делнал на 3, за да не гушне един всичките кинти. Справедливи соц. щуротии.. Но пък и аз вече бях получил покана от „Хумор, сатира и забава“ при Българското радио.
Като научи, Любо каза:
– И аз съм започнал от Радиото, повече няма да те мисля.
Но така си мислеше…
Годините се нижеха, Любо стана зам.-председател на ОФ, зам.-министър на културата, след което председател на СБП – дето се вика, дойде ми направо на крака в кафенето. Обаче затегна дисциплината. И влизането взе да става само с пропуски. Но по негово време бе създаден и кабинетът на младия писател. Макар и да нямах книга, Росен Босев ме шмугна (връзкарска работа!) с едно сборниче, където бяхме четирима хумористи. Та се уредих с пропуск.
Веднъж обаче явно с Витята Самуилов го попрекалихме нещо, та Любо нареди да ни вземат пропуските. Беше справедлив, но в случая прекалено строг, според мен. Ние обаче имахме шанс за кафенето – можехме да влезем с някой писател, например.
И какво се случва? Идва Левчев на работа и пита портиера:
– Кой е пуснал Сотиров в кафенето?
– Ама вие вижте с кого е? – не губи самообладание портиерът.
И Любо вижда какво? Сотиров е на една маса със съпругата му – художничката Дора Бонева. Махнал с ръка и казал:
– Да се качи горе и да си вземе пропуска!
Витята пък го уреди една от сервитьорките и нещата си дойдоха на мястото.
И като че ли за компенсация, след време се наложи Любо пак да ми даде рамо. Беше 1980 г. и кабинетът на младия писател имаше среща с председателя, а той беше заедно с Белчо Иванов от Комсомола.
Доста преди това 12 млади поети бяхме подписали писмо до ЦК на ДКМС, подкрепено от 10 писатели, относно неиздаването ни на първите книги. До този момент моята висеше в младежкото издателство дванайсета година, като беше обявена, че ще излезе през 1974. Писмото стигна и до Александър Лилов и той нареди въпросът да се реши за 20 минути! И Комсомолът го реши – 8 поети се отказаха от подписите, за да ги включат в тъй наречените братски могили (сборничета с по 3 поети), същото сториха и шестима писатели. Така че проблем нямаше, ама останалите не получихме отговор.
И тогава Любо учудено попита:
– Василе, ти нямаш ли две-три издадени книги?
– Ако имах, щях да ти ги подаря – отвърнах.
След срещата Любо ме привика и седнахме на една маса заедно с Белчо и директора на издателството. В интерес на истината, Белчо взе проблема присърце, но се оказа, че писмото изобщо го няма в архивите.
И тогава Любо каза на Директора:
– Книгата на Васко да излезе незабавно!
– Разбира се – отвърна директорът, па взе да говори колко съм талантлив и на няколко пъти ми сипваше от бутилката водка.
И книгата ми излезе незабавно след 3 години, но след 12 години чакане тези 3 ми се видяха като помилване. Но факт е, че ако не беше Любо, доста повече щях да чакам. Защо не потърсих помощта му по-рано? Мислих, че не е редно – бях на принципа „каквото за другите, такова и за мене“.
Всичко е добре, щом свършва добре. Иначе с Любо сме имали съвсем по-приятни срещи, които не са били на делова основа.
Излизам една вечер от кафенето, но не ми се слиза в ресторанта. Стоя пред съюза и зяпам звездите. Любо слиза от колата си:
– Какво правиш?
– Гледам звездите – отвръщам и имайки предвид първата му книга „Звездите са мои“, угоднически уточнявам: твоите звезди.
Той ме дръпна и слязохме в ресторанта. Нямаше почти никой. Седнахме на неговата маса. Не помня какво точно приказвахме – повечето приказвах аз, тъй като съм известен с логореята си, а той понякога вмяташе реплика и рисуваше върху салфетката. Салфетката не беше книжна, а платнена, но смее ли някой да му направи забележка… Накрая ми я даде – беше ме нарисувал, страхотен портрет.
– Леле – не се сдържах, – гледай да не изядеш хляба на Дора!
Така в шеги и закачи дойде демокрацията, палачинката се обърна.
Срещите ми с Любо у тях зачестиха. Говорехме за списание „Орфей“ и за демократичните простотии. Понякога в разговорите се включваше и Дора.
И Любо не беше пощаден от нежната революция, която впоследствие изяде децата си, а сега продължава да си дояжда с нас. И върху него се изля каква ли не помия.
Във вестник „Литературен форум“ (бивш „Литературен фронт“) на цяла страница излезе пасквил „Гномите в българската литература“. Няма да споменавам автора, за да му спестя този резил. Дрънкал ми е на китара вкъщи и така се дереше, че жена ми ни изгони и двамата. А вкъщи са свирели и пеели и Витята Самуилов, и Гришата Трифонов, и Владо Левков, и Пешо Стоянов…
Обект на пасквила, представете си, беше Любо Левчев. То вярно, че всеки си е башка луд, но някои автори го прекаляват.
Още на другия ден срещнах пред съюза пасквилния автор – явно се навърташе да чуе реакциите, че и поздравления да приема. Кипнах:
– Да те перем у гиганта! Запомни! Любо Левчев не е табуретка, че да я дръпнеш и да заемеш мястото му в литературата!
Може би тук трябва да спра с цялата си хаотичност.
Излизам на балкона. И гледам звездите.
И знам, че една със сигурност е на Любо Левчев.