Днес, за съжаление, модата на пленерите, които се появяваха като вид рекламна стратегия в новооткрити хотели и туристически центрове, я няма. Казвам за съжаление, защото тя вадеше културния ни туризъм от фиксацията му в останките от миналото и реставрираните крепости „до ключ” и го отваряше към съвременното изкуство, което се ражда пред очите на посетителите, докато си пият коктейлите или отиват на плаж. Единствен сякаш оцеля пленерът „Звук и цвят”, който „Дарик радио” вече 20 години организира по българското Черноморие, и на 26 септември се откри в Бургас юбилейната му изложба. Сред участниците в настоящето издание са имена, като Андрей Даниел, Бранимир Каранович, Бранко Николов, Валентин Стефанов, Леда Старчева, Нина Ковачева, Стефан Божков и др., но за две десетилетия през него минават повечето изявени наши художници заедно с „изгряващи звезди” и колеги от чужбина. Именно художници, които не се изкушават да се превърнат във визуални артисти и да разширят изразните си средства до безпределност, а са верни на рисуването. Колекцията, продукт на пленера, показва, че рисуването продължава да поражда завидно многообразие от индивидуални стилове – витални и мотивиращи, което ни най-малко не предвещава, че изобразителното изкуство у нас някога ще престане да бъде изобразително и художникът пред статива (с кепе на главата) ще изчезне.
Онова, което е изчезнало заедно с бунта на модернистите срещу традицията и стремежа им да започнат „на чисто”, е „белият лист”. Постмодерният контекст е направил от всяка картина повече или по-малко палимпсест, рисуване върху нарисуваното, което е колкото придобивка, толкова и изпитание за автора. Той трябва да се доказва не само пред публиката, но и пред собствените си културни натрупвания, да не им позволява да доминират над него, да го подтикват към визуално рецитаторство. Тъкмо по този критерий – оригиналността, едни от участниците определено са по-напред в занаята от други, в което е и интригата на подобни групови активности. Художниците получават възможността да се съизмерват помежду си, разбира се, ако са способни на самооценка. А тя е въпрос на талант, по-рядък и от артистичния.
Като е известно, мястото на пленера от само себе си се превръща и в негова тема, така че разбираемо картините са пълни с риби и пясъчни брегове, с изгреви и залези, с лунни пътеки и лятна носталгия. Тук-там се мяркат знаци на историята, поднесени без патетика, като част от колажа на всекидневието. Има и малко еротика, но твърде малко и прекалено свенлива, която нито иска да руши табута, нито да напомня за първородния грях. Сексуалната революция в българското изкуство явно предстои.
Ако съдим по колекцията на „Дарик”, доминиращият почерк на нашата най-нова живопис и графика се състои в отказ от идеологеми, героика и драматизъм и следва потока на съзнанието, който тече без определена посока и крайна цел. Авторите не ти натрапват проблеми, а по-скоро гледат да те освободят от тях с лека ирония и главно с меланхолията на време без задължаващи идеали и твърди идентичности.
