Всичко е въпрос на вкус

В

В Залцбург, в Музея на модерното изкуство, до 17 ноември може да бъде видяна изложбата на израелската художничка Сигалит Ландау „Солени години“. Ландау е избрала за обект на метафорите си както своята собствена история, така и минерала, дал името на града Залцбург – солта.

Джеймс Джойс не е подозирал, че в Израел е възможна суетлива шетня. Ето какво пише в неговия „Одисей“: „Вулканично езеро, мъртво море – няма риба, няма вегетация, дълбоко вкопано в земята… отровна, мътна вода… градовете от низината – Содом, Гомор, Идумея. Все мъртви имена.“ Оттогава нищо не се е подобрило особено. Напротив. Заради постоянните нападения, в Мъртво море вече няма признаци на живот. Затова пък изобилства от изобразително изкуство.

От петнайсет години насам Сигалит Ландау е избрала тези обречени на безжизненост водни маси за сцена на едно причинено от хората корабокрушение, както и за политически пейзаж, който отразява конфликтите в тила. Тук са се появили повечето от произведенията й. За съжаление, Музеят за модерно изкуство в Залцбург ги е разделил с прекомерна прецизност на две взаимоизключващи се сфери. Докато в затъмнените зали на Рупертината премигват екраните с видеата, то на хълма Мьонхсберг блестят скулптурите от сол, струпани сякаш в инфлационно изобилие, което намалява силата на въздействието им. И въпреки това, първото впечатление от вида им е поразяващо. Не им личи, че са резултат от високите температури в разгара на лятото, без които процесът на изкристализиране в Мъртво море не би бил възможен. Това важи и за истинския произход на тези съкровища, като че ли покрити с искряща пот от безброй диаманти.

В какво, всъщност, се състои приносът на родената през 1969 г. в Ерусалим Ландау? Той се ограничава до гмурканията й заедно със студентите й по изобразително изкуство в нейното „студио“, където с тежести и въжета закрепват възможно най-близко до морското дъно всевъзможни предмети от всекидневието. Времето върши всичко останало, за да омагьоса някой корсет, колелета, рибарски мрежи или виолончело до състояние, в което сякаш снежна царица е размахала вълшебна пръчица и е покрила всички останки с бяла пелена, снежен рай като онзи, за който Ландау е чувала от родителите си – прокудени от Виена и мечтали да се върнат в идеализираното време преди войната. За същото е мечтал и един от дядовците й, оцелял от Холокоста, който продавал в сладкарницата си вестници от Австрия и Източна Европа. Макар че като малка я наричали „сладурана“, на Ландау й било забранено да купува от сладкишите. Спомените на семейството от преселването им в Израел били твърде мъчителни. „Сладките изкушения на смъртта“, както ги нарича тя, били предназначени само за клиентите. Не обаче и помътненото от сярна тиня море, което семейството приело – с надеждата, че солта ще изчисти петната на спомените.

Много от чупливите скулптури имат кратък живот, като например разтрошилата се на парчета рокля „Кристална булка“ от 2016 г., която през 20-те години била носена от актрисата Хана Ровина в московската постановка на превърналата се в класика еврейска пиеса „Между два свята“ („Der Dibbuk“). От солната реплика на роклята са останали един ръкав и една фотография. Зад метаморфозите под солната кора Ландау раздипля интересни истории, които обаче не всеки от обектите е в състояние веднага да разкрие. Така че, когато човек тръгне към Рупертината за втората част от изложбата, той няма как да не остане с впечатлението за една захаросана претрупаност. Това нямаше да е така, ако двата типа произведения имаха възможност за директен сблъсък. От една страна, сладко-киселият ескейпизъм, а от друга – суровата реалност на региона.

Още първата зала е като плесница за онези, които са се надявали на продължение на подводната приказка. Обръч от бодлива тел се върти около голото тяло на художничката, която се е подложила на едно безкрайно самонараняване. Видеото „Barebed Hula“ от 2000 г. е пърформънс на постоянното страдание, пред което капитулираш в припадък и едва ли можеш да избегнеш мисълта за постоянната заплаха, тегнеща над държавата Израел. Спасение от попълзновенията на политиката Ландау намира във водата – мястото, което й служи като лаборатория на надеждата, но чиято щипеща сол същевременно болезнено дразни кожата й, като че ли всеки полет на утопичния оптимизъм трябва да бъде задушен в зародиш. В една хипнотизираща видеоинсталация виждаш школувана танцьорка, бореща се да не бъде засмукана от специален механизъм върху една голяма диня, после виждаш как същата дама се носи върху спираловиден килим от петстотин дини, които в друго видео арабски мъже си подават през отвор, за да натоварят на трактор. Сред такава обстановка дори покритите с кристали обувки от едно замръзнало езеро в Гданск засилват драматизма.

Ако в първата част на изложбата те са били не задължителен аксесоар в едно захаросано представление, то сега те те карат да се замислиш. Не трябва ли да се приемат като ехо от натрупаните до тавана обувки на депортираните в Аушвиц? Както е известно, Втората световна започва с нападението на полуостров Вестерплате в Гданск. Десетилетия по-късно в пристанището на същия град профсъюзът „Солидарност“ се опълчи със стачка срещу комунистическия режим. Във видеото „Пресолено езеро“ ледът се топи под въздействието на солта и обувките потъват в дълбините на сладката вода, теглени от тягата на историята. Показаният през 2011 г. в израелския павилион на Венецианското биенале филм обръща не на последно място внимание и на изчезването на Мъртво море, което е застрашено от пресъхване заради добива на минерали и промените в климата. И тук започва още нереализираният проект „Солен мост“.

Един мост с три разклонения трябва да води към платформа в средата на Мъртво море. Който се качи на нея, вижда бреговете на Израел, Йордания и Палестинската автономна област в случай, че конференцията, която Ландау изобразява с кръгла маса, папки и рекламни филми, действително някога се състои. Засега поканата не ентусиазира нито една от трите скарани страни. Защото никой не желае да разрушава след себе си мостовете на добре отрепетираните мисловни модели. Никой не се осмелява да „смени брега“.

Александра Вах

Франкфуртер алгемайне цайтунг, 16.09.2019

Превод от немски Ирина Илиева

 

За автора

Из чуждата преса

Категории