Десетилетието на новата полска архитектура
Разположен в най-крайния северозападен ъгъл на Полша, Шчечин е град, който носи всички белези на сложната и превратна европейска история на ХХ век. Разрушаван и възстановяван няколко пъти, част от немските територии, дадени на Полша след Втората световна война по силата на Потсдамското споразумение, днес Шчечин пази следи от парижкото радиално-осово градоустройство на барон Осман, нещо от духа на Ханзата и немската тухлена готика, но всъщност е град с няколкократно изтривана архитектурна памет. Немското му минало е било умишлено неглижирано по време на комунизма, а комунистическото му минало става неудобно след 1989. Съответно през 50-те тухлите от еклектичните му стари сгради (с пруско минало) са използвани в кампанията “Тухли за Варшава” – за следвоенната реконструкция на методично разрушавания от нацистите стар град на Варшава, а в края на 90-те същите тези пруски шчечински сгради са възстановени, греещи в своята фалшива, неавтентична еклектика.
През 2008 в Шчечин се провежда международен архитектурен конкурс за нова сграда на Филхармонията, който е спечелен от младото и неизвестно испанско студио “Barozzi Veiga”. Сградата е абстрактен бял кристал с множество остри скатни покриви и плътни фасади от тънки бели алуминиеви ламели. През 2015 тя печели европейската награда за съвременна архитектура “Мис ван дер Рое” и се превръща в един от най-известните архитектурни силуети в света.
Филхармонията в Шчечин
През август 2019 влизам в Шчечинската филхармония на един от регулярните архитектурни турове, които се организират там. Все повече хора започват да идват в града заради сградата, обяснява една мила руса жена с добър английски, която ни развежда из фоайетата, разказва ни за историята на строителството и ни демонстрира перфектната акустика на залите. Действително, Полша вече притежава класическа сграда-икона – с впечатляващ силует, фотогеничен интериор и супер известност, която генерира постоянен поток от хора. Въпреки скатовете – уж препратка към средновековните къщи на градовете на Ханзата и старата неоренесансова концертна зала, която някога е била там, сградата е сама за себе си и е интересна именно като такава. Отблизо, като всяка бяла сграда, и на тази страда алуминиевите панели са напръскани с кал и вече съвсем не толкова бели, а площадът отпред е пуст. Но това е само привидно. Всъщност, площадът е моделираният покрив на нов подземен музей, който прави реверанс към иконата пред себе си и потъва незабелязан надолу. А пръските кал изчезват вечер, когато цялата сграда на Филхармонията светва в млечнобяла светлина.
Един много полски Билбао ефект[1].
Феноменът “Нова полска архитектура”
Филхармонията в Шчечин е само най-известният пример за рязкото връщане на съвременна Полша на световната архитектурна карта. За период от около 15 години (2004 – 2017), с публични (държавни и общински) средства плюс европейско финансиране в страната са построени десетки нови обществени сгради за култура и образование, равномерно разпръснати в малки и големи градове. След стагнацията и шоковата терапия на 1990-те, с влизането на Полша в Европейския съюз през 2004 започва бурно развитие на културна инфраструктура в страната със скорост и качество, невиждани дотогава.
Строят се библиотеки, театри и концертни зали, музеи, университетски сгради, галерии и културни центрове. Новата сграда на Националния симфоничен оркестър на Полското радио в Катовице е със забележителна акустика и е част от цял културен комплекс, който използва териториите на бившите мини в покрайнините на града и преосмисля това индустриално наследство в “Зона за култура”, включваща новия Силезийски музей, Международен конферентен център и поредица от паркови пространства на фона на крайградски магистрали и панелки. Сградата е построена между 2010 и 2014 след архитектурен конкурс, спечелен от полското “Konior Studio”, и представлява инвестиция от над 66 млн. евро. Съседният подземен Силезийски музей адаптира меланхоличните руини на постиндустриалния пейзаж в покрайнините на Катовице чрез експозиционни пространства в старите минни галерии, наземен парк измежду реставрирани 100-годишни индустриални постройки и няколко нови кубчета от млечнобяло стъкло за вход и осветление. Комплексът е завършен през 2013 по проект на австрийското студио “Riegler Riewe Architekten”, които печелят архитектурния конкурс от 2006. Връзката със софийската Захарна фабрика и пропуснатите възможности за подобен комплекс у нас в този случай е неизбежна.
И това са само два от десетките примери.
Факт е, че Полша успява да договори достъп до сериозни европейски фондове след 2004, а полската архитектура – да се възползва максимално добре от тях. Началното европейско финансиране по Оперативната програма “Регионално развитие” за 2004 – 2007 подкрепя над 350 проекта за ревитализиране на исторически градски центрове, за реставрация на културно наследство и за подобряване управлението на културните институции. Следващите програмни периоди включват милионни инвестиции в културна инфраструктура, в резултат на което след 2010 новата полска архитектура се превръща в един от световните архитектурни феномени.
Полша и архитектурните конкурси
Но този феномен не е случаен. Високото архитектурно качество на сградите е резултат само и единствено от умното разпределяне на публичните финанси и от масовото иницииране на качествени архитектурни конкурси на принципа на отворената конкуренция, която в периода 2004 – 2015 не се подлага на съмнение. Тогава са организирани безпрецедентните над 900 отворени архитектурни конкурса, достъпни и за международно участие, които са част от политиката на страната към отваряне на пазара и глобализация.
Забележително е как чудото на новата полска архитектура дава възможност за изява на огромен набор архитектурни студиа от най-различни страни, обикновено не особено големи и не особено известни. Десетки емблематични нови полски сгради са построени именно от чуждестранни архитектурни студиа, немалко са проектирани и от полски архитектурни студиа, отново след спечелени конкурси. Почти няма добра нова сграда в Полша обаче, която да е проектирана от световноизвестен “стархитект”, напротив. Една от най-лошите нови сгради в страната е небостъргачът “Złota 44” в центъра на Варшава, проектирана от Даниел Либескинд, която със своя зле пропорциониран силует сериозно нарушава и без това претоварения визуално пейзаж на града там, в непосредствена близост до сталинисткия Дворец на културата и науката.
Всъщност, полският архитектурен феномен не е нищо по-малко от нагледна демонстрация на силата на архитектурните конкурси, когато те са осмислени като необходимост и прилагани правилно. Конкурсите дават шанс на млади или неизвестни архитекти да получат поръчката на живота си, осигуреното финансиране гарантира реализация, общественият характер на сградите дава видимост, съответно архитектите приемат задачата присърце и полагат максимални усилия да произведат качествен архитектурен продукт от първоначалната идея до последния детайл на покривната тераса и рампата към подземния гараж. Фактът, че се строят основно публични сгради и масово сгради за култура, от друга страна, позволява резултатите от тези архитектурни конкурси да променят публичните пространства и да повлияят на широката публика с качествена архитектура и добра визуална среда. Новите сгради генерират нови потоци хора, а равномерното им разпределение из цялата територия на страната не сегрегира културно едни райони спрямо други. Толкова е просто.
Архитектура и политика
Както вече стана дума, по-голяма част от архитектурните конкурси в Полша са организирани в периода 2004 – 2015 и по-голяма част от емблематичните за новата полска архитектура сгради са построени по същото време, тоест, по време на управлението на партията “Гражданска платформа” на Доналд Туск, която печели изборите през 2007 и през 2011 година. Партията е откровено проевропейска и насочено работи с Брюксел и местните власти за създаване на нова културна инфраструктура и развитието на съвременна конкурсна култура в страната чрез максимална отвореност. Законовата рамка тогава в страната дори ограничава институциите, които разполагат с публични средства, да ги инвестират чрез затворени конкурси и с покани. Посланието е ясно – не е лошо да се правят архитектурни конкурси, не е проблем да се печелят от чуждестранни архитекти, оказва се, че те дават шанс и на местните архитекти и накрая всички са доволни, а страната се радва на невиждан архитектурен подем. А също и – нека правим сгради за култура и музеи навсякъде и на всякакви теми, дори и такива, които не са задължително част от националната героична памет.
Ситуацията в момента е много различна. През 2015 в Полша на власт идва консервативната националистическа и евроскептична партия “Право и справедливост” на Ярослав Качински. Разликата между двата периода можем да илюстрираме дори само с две сгради в един и същи град – Музея на Втората световна война и Европейския център “Солидарност”, и двете в Гданск.
Национализмът и битките за паметта
Европейският център “Солидарност” е част от регенерацията на района на бившите корабостроителници в Гданск, които в средата на 90-те са преместени на близък остров. Сградата се намира на площада с Монумента на падналите корабостроителни работници от 1970 и близо до известния Вход 2 на корабостроителниците “Ленин”, който е част от историята на “Солидарност”. Големият обем, облечен с ръждива кортенска стомана, прави очевидна препратка към корабите и миналото на района и на пръв поглед е дори заплашителен. Вътре обаче пространството е голямо, отворено и свободно достъпно, с публична градина, библиотека, аудитории и дори централите на няколко неправителствени организации, включително офисът на самия Лех Валенса. Музеят заема малка част от цялата площ и е със стегната и сдържана експозиция, която не уморява, за разлика от повечето амбициозни интерактивни изложби в новите полски музеи. Сградата не е дидактична, не разказва една история, а по-скоро създава споделено публично пространство, в което човек се чувства добре и, между другото, ако иска, може да научи нещо за движението “Солидарност”. Без излишно напрежение.
Европейският център “Солидарност”
Центърът “Солидарност” е официално открит през 2015 и е бил един от любимите проекти на либералния кмет на Гданск Павел Адамович, който загина след атентат през януари 2019 и е бивш член на “Гражданска платформа”. Сградата печели голямата музейна награда на Европейския съюз за 2016, но в момента центърът е подложен на атаки от страна на управляващата “Право и справедливост”, а независимостта му е под заплаха, защото експозицията му не показвала достатъчно точно “всички истински наследници на идеите на “Солидарност”.
Натискът за контрол върху историята в Полша се засилва през последните няколко години и заплашва да разруши внимателно градените през последните 10 години независими музейни институции, които се опитват да борят единствения разказ и полскоцентричността на историята. Основни играчи в процеса са полското Министерство на културата в лицето на министър Пьотр Глински и небезизвестният Институт за национална памет, които доскоро бяха съсредоточени върху закони за паметта и прояви на националистически героизъм, свързани с Втората световна война, Холокоста и полската съпротива, “изчиствайки” полската история от неудобни множествени прочити на тема антисемитизъм, комунизъм и антикомунизъм. Но ето, че в случая с Европейския център “Солидарност” в Гданск се опитват да наложат контрол и върху историята на най-близкото минало в желанието си да пренапишат историята на движението, като “добавят” сред неговите герои фигури, близки до “Право и справедливост”, която държи на антикомунизма като част от партийната си митология.
Оказва се, че пренаписването на историята в днешна Полша никак не е невъзможно и Музеят на Втората световна война в Гданск е пример именно за такъв тотално променен исторически разказ. А също така е и пример как конкурсите не винаги помагат за постигане на добра архитектура. Музеят е подземен, но единственият му надземен елемент е едър и натрапчив 8-етажен наклонен паралелепипед, който се вижда от почти всички точки на пристанищния град и очевидно доминира средата около себе си. Очевидно е желанието за създаване на сграда-икона и архитектурното безсилие за постигането му (за разлика от Филхармонията в Шчечин). Очевиден е и лошият подбор на журито, чийто председател Даниел Либескинд, автор на вече споменатия неудачен небостъргач във Варшава, защитил победителя като “новия символ на Гданск”. Но архитектурата тук се оказва по-малък проблем.
Музеят на Втората световна война в Гданск
Всъщност, този музей е първоначално замислен като най-големият световен музей, който да разкаже историята (цялата история) на най-кървавата война, която човечеството помни, не толкова през погледа на политиците и героите и в никой случай не само през погледа на нацията (в случая полската), а по-скоро през историите на цивилните жертви и засегнатите общества по цял свят. Но малко след откриването през 2017, под натиска на “Право и справедливост”, ръководството му е сменено, а войната на Полша с историята завършва с промяна на експозицията, добавяне на солиден полскоцентричен тон и любимата полска тема за виктимизацията.
Когато посетих Музея на Втората световна война в Гданск този август, в края на огромната постоянна експозиция ме посрещна екран с 5-минутен филм, който течеше постоянно; оказа се дело на полския Институт за национална памет и се наричаше “Непобедените”. Филмът представляваше наивна анимация в стил ретро компютърна игра, в която героични полски войници на фона на драматична музика и тържествен мъжки дикторски глас героично отстъпваха на немците през 1939 (без да се предават), героично създаваха полската съпротива, умираха в горите на Катин, вдигаха Варшавското въстание, разбиваха кода “Енигма”, оставаха зад Желязната завеса, съпротивляваха се, вдигаха работнически стачки и в крайна сметка събаряха Стената под благосклонния поглед на папата. Непобедени. Защото “ние не се молим за свободата, ние се борим за нея”, както завършваше филмът.
Засега обаче, между битките за паметта и новата архитектура, архитектурата печели. И Полша стои твърдо като единствената постсоциалистическа държава, която след тежък преход и въпреки последната световна икономическа криза, успя да създаде съвременна архитектура-явление.
–
[1] През 1997 в невзрачния индустриален испански град Билбао се издига първата сграда-икона на новото време: музеят “Гугенхайм” на американския архитект Франк О. Гери, която променя града и архитектурно, и икономически. За разлика от сградите-икони на модернизма след Втората световна война, наследниците им са в мнозинството си сгради за култура, публични и отворени, концентриращи обществена енергия и жанрово многообразие.
