Помня я, когато се появи заедно с още две-три красиви като нея млади момичета в класа на новоприетите студенти по театрознание в тогавашния ВИТИЗ. Помня я, защото тя изпъкваше с разветите си руси коси и светлото си, сякаш празнично облекло; и още – със забележимо освободеното си, несъобразено с „етикета“ поведение. Тогава не знаех, че идва от Езиковата гимназия в Ловеч, където, освен английския език, вероятно беше се научила да се държи по един по-спонтанен и по-независим за тогавашно момиче начин. Но по онова време нейната личност с нищо повече не ме е занимавала. Нямаше как да зная, че един ден това момиче ще ми бъде колега.
Минаха доста години, докато този ден дойде. След като за кратко беше опитала вкуса на работата в провинциален театър и след няколко години на тих труд в издателство „Наука и изкуство“, Кристина постъпи в редакцията на списание „Театър“, където аз минавах вече за „стар кадър“. Беше напълно обяснимо, че тя не идваше с ниското самочувствие на новобранец. Но от познатото ми от студентската младост нейно поведение не беше останало почти нищо. Кристина сега се държеше като зрял човек, не затворено, но сдържано, общително, но с респектираща дистанция. Тя идваше в редакцията на списанието без журналистически опит – както е започвал впрочем всеки от нас – и не можеше да не усети промъкващия се дух на „проверка“ в първите месеци от съвместната ни работа, но не прояви никакво честолюбие и не даде никакъв знак, че това я засяга. После дойде истинското опознаване. И то бе изцяло в нейна полза, защото в нейно лице ние открихме – или поне аз открих – един чудесен човек и един солидно подготвен професионалист.
Няма да е вярно, ако кажа, че веднага станахме приятели. Нужно беше време. Дотогава аз въобще не познавах Кристина. Споменът за някогашната красива руса студентка не ми говореше нищо. Сега пред мен стоеше не момиче, а млада жена и тя никак не беше лекомислена, нито повърхностна. Беше сериозна, без излишно високо самочувствие, но с трезво съзнание за цената си. Тя не се оказа лесен за спечелване приятел. Не беше склонна щедро да раздава доверието си. А когато биваше допуснат да я приближи, човек с изненада откриваше, че у това наглед крехко същество се крие особено твърд характер и силно развито чувство за независимост. Тези две качества до голяма степен определяха нейното поведение в професионалната сфера, както и в частния й живот.
Тя беше професионалист с индивидуалност и позиция. Позиция, проявена и отстоявана без афиширане, без кресливост, но пък следвана без компромиси. И като театрален критик, и като изследовател на театралната ни история, тя неотстъпно защитаваше каузи, на които вярваше. За нея това бяха каузите и плодовете на търсещото изкуство, на непокорния пред конюнктурата театъра, на театъра, който иска да бъде истински. Нейните оценки не бяха многословни и украсени с пищна фразеология, но бяха изказани с прямота и аргументи, които карат да им вярваш.Тъкмо усещането за откровеност, за липса на фалш от всякакъв род правеше наблюденията, похвалите и критичните бележки в нейните рецензии за отделни спектакли и обзорните й статии така убедителни. Ако може да се говори все пак за нейни пристрастия – защото тя ги имаше като всеки от нас – те се изразяваха в нескритите й симпатии към творци и творчески изяви, носещи печата на нестандартното. Най-сериозните плодове на това пристрастие са двете нейни солидни монографии „Стефан Сърчаджиев“ и „Пътуващият „Съвремен театър“. Кристина беше спряла поглед не на друг от режисьорите на Народния театър, а именно на Сърчаджиев, най-вече заради неговата „непокорна“ творческа природа в период, когато покорството се счита за първо задължение. От страниците на нейното изследване израства фигурата на един богато надарен, познал многократно успеха, но и драматично раздвоен художник, лишен в края на пътя си от присъщия му порив за търсене.
Но полето, в което Кристина разкри в цялата им широта качествата и възможностите си на театровед, се оказа историята. Тя беше сред малцината, да не кажа дори единствената, която доста рано прояви траен интерес към миналото на театъра ни и не се умори да се рови в проучена и непроучена документация, за да изтръгне оттам забравените или малко известните образи на своите герои. Тази трудоемка и не особено благодарна работа не само не я плашеше, но искрено я увличаше. На това увлечение, а може би и любов, се дължат сборници с документи от миналото, на които тя е съставител, и преди всичко книгата за пътуващия театър на Матей Икономов и Маня Икономова и том трети от „История на българския театър“, издание на БАН. В тези книги, писани в отдалечени една от друга години, Кристина е сякаш най-близо до себе си, до театралната материя, която най-много я вълнува. Тя има ясното съзнание, че изважда на бял свят и осветява от съвременна гледна точка значимите личности на Матей и Маня Икономови, творци с трудна съдба, които приемат за своя човешка и гражданска мисия служенето на театъра, и точно тази тяхна безрезервна обреченост на изкуството ги прави за нея заслужаващ изследване обект.
Нейният траен и задълбочаващ се интерес към театралната ни история логично я отведе в специализираната научна среда на един от институтите на БАН. Там тя продължи проучванията си, защити докторска дисертация, стана доцент. Там тя завърши може би най-мащабното си изследване като автор на том трети от академичната „История на българския театър“, обхващаш периода 1904 – 1918 г. А без нейното упорство, без нейната организаторска способност и, разбира се, без нейните знания в качеството й на редактор – сигурен съм – щеше да бъде невъзможно завършването на един дългогодишен труд, дело на многоброен авторски колектив, който претърпя две издания като „Енциклопедия на българския театър“.
Неотдавна Кристина навърши 80. От висотата на тази възраст може ясно да се види размерът и стойността на онова, което тя, в кръга на своята професионална компетентност, със сърце и мисъл създаде.
Много години сме работили заедно, водили сме много и дълги разговори, казали сме си много неща. Сега е дошъл ред да кажа:
Сбогом, Кристина.
