Палитра с акварелни багри
Да се отиде на такъв концерт само с нагласа за екзотични звуци и орнаменти е до голяма степен накърняване на художествената цялост на преживяването. Защото това е среща с друга култура, с различно емоционално излъчване, която изисква от слушателя съответна нагласа. Тогава идва и насладата. Това е изкуство наративно, тук са преплетени древен театър, сюжети, куклен театър, богата инструментална култура. Драматургията се развива по съвсем други пътища, различни от нашата логика и музикална практика. Протичането на формата е необичайно за европейското мислене, то съдържа много слово, разказ, определен сюжет.
Традиционна и авторска музика се редуваха, като двете са тясно преплетени. Дори авторската се е снароднила до такава степен, че се възприема като традиционна. „Лунно отражение във водата на втория извор” за арху и камерен оркестър, композитор е Хуа Йендзюн с псевдоним А Бин, странстващ музикант, живял в края на ХIХ и първата половина на ХХ век. Бил е толкова популярен, че пиесата му се превръща в образец на класическата народна музика от това време. Построена е върху своеобразно импресионистично усещане за покой, тъга, спомени, навеяни от древен класически първообраз. Звучи като акварелен замръзнал пейзаж. В същото време, авторското дискретно напомня за себе си – с някои академични модели – например, почти неуловима контрамелодия на импровизацията на солото. Оркестърът се състои от няколко тембъра, които не се дублират или имитират. Всеки от тях е като отделен персонаж, а в същото време почти нереално се претопява в непрекъснатия пентатоничен поток.
Редуваха се пейзажи и определено театрални сюжети, където музиката има главно илюстративен характер или играе формообразуваща роля. „Нагоре-надолу по стълбите” върху история от класическа китайска пиеса – тук разказът е конкретен, музиката „разказва” определена сценка и драматургията е съобразена с характера на персонажа – разказ за събитие, за любовно посредничество на една умна и предприемчива слугиня –явно обикнат сюжет и в комедия дел’ арте, но с различен оттенък.
И в чисто колористичните, породени от чувство към финеса на баграта в околния свят, към символиката на цветята творби има разказ, куплетност, невидим сюжет. „Мелодия на сливовия цвят в съпровод на барабан” е авторски вариант (композитор е Ян Дзиемин) на музикален модел на песенно-повествователно изкуство от ХIХ век от района на Пекин. Въобще цялата програма е музикална география на чувствителността в различни райони. „Врани си играят край водата” е изящна игра и бавно, почти статично пентатонично разтваряне в акварел, чиято статика постепенно, с нужното благоприличие, е нарушена от враните. Това е древна ханска мелодия от района на Чаоджоу – сложни са пътищата на преплитане и сливане на култури от различни области, отразени в спецификата на звука и развитието на формата, докато се постигне модела на „враните”. Няма драматизъм в тези сюжети, няма контрастно противопоставяне. За нас това е релаксираща музика, любуване на изящество, ненатрапчивост.
Блестящата Сюита за пиано и камерен оркестър от Гао Пин е пример за естественото преливане на традиционното в авторската музика – с чувствителността, драматургията и инструменталния апарат. В същото време, това е модерна музика, която носи и една нова енергия, въпреки че е разгърната в традиционни на пръв поглед форми и изпята от традиционни тембри. Много деликатно авторът пуска в употреба богатия тембров арсенал, прави го с огромна фантазия, с много театър. Структурата на всяка част носи индивидуален отпечатък: ритмиката в първата част се вае от ръцете на изпълнителите – подобно на изпълнителите на фламенко, но със съвършено различен идиом. Втората част използва същата ритмична схема, но тя сякаш е „набиране” на енергията, загатната в първата част. Изпълнена е с много артистични хрумки, които са подсказани с умелото боравене с характерните тембри и особености на инструментите. Без никъде да е форсиран някой диапазон, на пръв поглед с умерено движение по скалата на инструменталните възможности, внушението за мобилност, за контрастност и драматургично разнообразие е просто изумително. Трета част – китайски живописен театър. Солистът почти не свири, но пее – гъвкава, красива атонална мелодия, изпълнена с темброви ефекти, добре организирана от деликатното участие на оркестъра. И четвърта част – обобщение: пиано и глас. Всички участници – оркестровите тембри, солистът (вокал и пиано), музицират виртуозно, в идеален ансамбъл, с огромен артистичен хъс, с огромна фантазия.
Това беше един от върховете на авторските и солистични изяви (солист – Гао Пин, диригент – Лиу Шун). Другият връх беше соло пиесата „Властелинът слага оръжие”, древна мелодия за четириструнна лютня „пипа” – разтърсващ епичен разказ, изпълнен страхотно от виртуозната Ян Дзин. Уникална пиеса! Китайският епос разказва всякакви драматични героични събития, като набляга не само на героичния блясък, но и на трагичното, на фаталния изход. Тази пиеса разказва речитативно в рамките на 9 минути за епична битка със страшен трагичен изход.
Концертът беше щастлива възможност за досег с друга култура, за навлизане в нови интонационни и емоционални селения – не само поради покоя на безкрайните, сякаш лишени от напрежение пентатонични подредби, а и заради ярката роля на всеки тембър. В този смисъл би трябвало да се разглежда и произведението на Георги Арнаудов „Среднощни песни и поеми” – инструментална музика върху четири класически китайски поеми, да се усети вдъхновението на автора в контекста на средата, която го е породила (произведението е резултат на участието му в музикантска експедиция в Китай и Монголия в 2018 г. и е посветено на камерния оркестър „Забранения град” и на диригента му проф. Лиу Шън.) Вдъхновено е от четирима различни поети от древността – какъв пиетет на китаеца към изящното слово! Всяка от поемите е свързана със символиката на определено годишно време. Типичната Арнаудова статика отвежда назад, към Пътя на птиците, с изяществото на символиката, с пестеливостта на средствата. Поетиката на бавното, статично разгръщане се нарушава в третата част, която навлиза с лека темброва агресия, но и тя се разтваря в обикнатото от композитора безвремие. Творбата прозвуча между двете много ярки произведения – Сюитата и „Властелинът”, и като че ли нейната съзерцателност се позагуби сред тях. Тук публиката (която слушаше без програми, защото такива нямаше, тоест, едва ли знаеше въобще какво слуша) съсипа до голяма степен ефекта от пиесата с ръкопляскания между частите, които, всъщност, трябваше да се преливат, да се усетят интонационните и динамични връзки между тях, да се изживее и загатнатата контрастност.
И отделно от съдържателността на пиесите, наслада беше и самото потапяне в богатата древна инструментална култура на Китай, изпълнителската всеотдайност, докосването до различна чувственост.
