Разговор с Калоян Божилов
Калоян Божилов (1984) е завършил операторство в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 2010 г. Заснел е пълнометражните игрални филми „Отчуждение“ (2013) и „Áга“ (2017) на Милко Лазаров, Holly Light на Георги Тенев, „Рая на Данте” на Димитър Радев, както и няколко късометражни филма. Оператор е и на част от епизодите в детския телевизионен сериал на БНТ „Островът на сините птици“ на Петър Вълчанов и Кристина Грозева. Сред документалните филми, на които е оператор, са „Хубен рисува пари“ на Георги Тенев, „В търсене на Списаревски” на Адела Пеева и др. Два пъти е носител на наградата за операторско майсторство от „Златна роза”. За „Áга“ има и награди от East-West Golden Arch, International Film Festival & Awards Macao, RAVAC International Film Festival.
– Честито за „Áга“ на Милко Лазаров – българското предложение на чуждоезичен „Оскар“. След над 40 награди от цял свят дойде и това признание. Досега не сме имали световен филм с този шанс. „Áга“ е минималистичен, дълбок, визионерски, универсален.
– Благодаря! Много сме щастливи. Но тепърва предстои да направим кампания в САЩ. Засега нямаме достатъчно пари. Ще ни подкрепят Министерството на културата и ИА Национален филмов център.
– Хубаво е, че началото на кампанията около „Оскар“ съвпада с разпространението на „Áга“ в Лос Анджелис.
– Да, разбира се, но това все още нищо не значи – трябва да се шуми около филма.
– Голям късмет извади с Милко Лазаров – талантлив и почтен човек с респектиращо широк хоризонт.
– Така е. Благодаря на съдбата и на Милко.
– Как се срещнахте?
– Случайно, както става обикновено. Работехме по филм на Китодар Тодоров и нещо се обърка. Тогава се появи Милко и въведе ред. И така постепенно започнах да участвам като оператор на камера в телевизионните му проекти „Великите българи“, „Голямото четене“. И в един момент дойде предложението за дебютния му филм „Отчуждение“.
– „Отчуждение“ (2013) беше медитативен филм, но „Áга“ е още повече. Там камерата следваше героите, беше по-активна, а тук е наблюдател на топлотата между двамата герои в оскъдния им бит, в белотата и студа.
– Искахме камерата да не е участник, а да бъде страничен наблюдател на живота на тези хора. Защото историята е толкова минималистична и мястото е толкова изумително, че няма нужда от допълнително изразно средство, свързано с движение на камерата. За да се постигне емоция, тя трябваше да бъде статична.
– Въпреки че героите са много сугестивни, като изключим детайлите в интимността им, според мен, най-въздействащите кадри на „Áга“ са панорамите, заснемането на безкрайната белота и безнадеждността.
– Да, наистина, изумително е сред тази безкрайна белота да видиш малка фигура, която се движи по хоризонта. Това прави силно впечатление.
– Имаше ли трудности с движението по снега – движили сте се върху замръзналата река Лена?
– Не бих казал. По-скоро процесът ставаше два пъти по-бавно, отколкото в нормални условия. Благодарение на продуцента ни Веселка Кирякова бяхме изключително добре екипирани и нямахме никакви проблеми със студа и влагата. Имахме предизвикателства. Първия ден лентата тръгна да замръзва, беше по-чуплива, но успяхме да затоплим магазините и проблемът беше решен. И един път ни замръзна стативът. Това бяха най-големите ни технически предизвикателства.
– Знае се, че лентата е пътувала до Париж и след седмица се е връщала обратно в Якутия.
– Да, лентата пропътува голямо разстояние – първо беше задържана за голям период от митницата във Владивосток. И всъщност, започнахме снимки с малко кутии лента, които донесе немският ни копродуцент. След което изпращахме заснетия материал във Франция и реално първия, който видяхме, дойде след две седмици снимки. Нямахме представа дали лентата е добре, дали не са направили нещо във Владивосток, дали има експозиция. Не знаехме какво сме заснели. Снимахме с надеждата, че няма да има проблем.
– Разкажи по-подробно за работата си с анаморфотната оптика.
– Много обичам да работя с анаморфотна оптика – особено, когато снимам филм. Тя дава широта на кадъра, мащаб. Още повече, като се използва широкоъгълна анаморфотна оптика, усещането за този мащаб е неповторимо. Да го кажа с прости думи, кадърът става два пъти по-широк, отколкото, ако се снима със сферична оптика. Невъзможно е да се постигне по друг начин хоризонтът, който дава анаморфотната оптика.
– Това твоя идея ли беше, на Милко ли или заедно търсехте начин да се работи по-ефикасно?
– В търсене на правилния вариант да заснемем „Отчуждение“, и двамата много проучвахме филми, които са ни направили впечатление по какъв начин са заснети. И, в общи линии, така стигнахме до решението да ползваме анаморфотна оптика. В „Отчуждение“ използвахме специфична оптика, направена за 16 мм лента. Тя е по-различна от 35-милиметровата. И оттам се влюбихме в този стил. И го пренесохме и в „Áга“.
– Как попадна в НАТФИЗ?
– Пак случайно. Завърших полиграфия в Гимназията по полиграфия и фотография. Майка ми се занимаваше тогава с полиграфия и това ми беше най-близко. Благодарение на наш семеен приятел попаднах в едно студио и започнах да работя като монтажист в продължение на година. Снимах и собствени неща. Много ми хареса този процес. Спомням си, че един ден стоях пред монитора и, монтирайки прекрасни кадри, си казах: защо да не ги създавам аз. И така реших да кандидатствам в НАТФИЗ. Готвих се един месец и не очаквах да ме приемат, но стана.
– Увличал ли си се по фотографията, както повечето оператори?
– Имам любов към фотографията от ранна детска възраст. Дядо ми имаше много стар фотоапарат, който държеше в шкаф, почти недостъпен за мен. И когато него го нямаше, ходех тайно да го разглеждам. Мисля, че към 7-годишна възраст си купих първия фотоапарат, с който започнах да снимам. И оттогава не съм спирал.
– Видимо изображението при 35 мм, колкото и да е вече рядкост в киното, си има своите предимства – много по-плътна е визията, много по-въздействаща. Но все пак е по-трудно да се снима на лента.
– Не, процесът е същият.
– Имаш някакъв лимит.
– Да, имаш ограничения, но зависи дали снимаш на три перфорации, на четири, дали снимаш със 120-метрова касета или 600-метрова… Честно казано, това ограничение не съществува, защото при правилен избор на съответните компоненти нямаш ограничения от време.
– За теб какви са разликите в работата с лента и дигитална камера?
– Работата с лента дисциплинира, много по-прецизен си, по-внимателен, защото процесът е по-скъп. Това забелязвам и в екипа – когато снимаме на лента, всички са много по-концентрирани, по-отдадени. Истината е, че дигиталните технологии отпускат. Имаш свободата да видиш веднага кадъра, дори може да бъде монтиран на терен, да правиш безброй дубли… Това обърква актьорите, режисьорите, нас, операторите. Дигиталната технология обърква процеса.
– „Рая на Данте“ – дебют на Димитър Радев, който засне това лято, финансиран от НФЦ, е с дигитална камера?
– Да. Не отричам дигиталните технологии, работя с дигитални камери, но предпочитанието ми е да снимам аналогово.
– Какво беше там предизвикателството?
– Многото локации, многото актьори, краткият снимачен срок, оскъдният бюджет, който налага компромиси. Динамиката беше сериозна.
– Снощи се завърна от Битоля, където беше член на журито на престижния Международен фестивал за операторско майсторство „Братя Манаки“. Това е голямо признание за 35-годишен оператор с два филма. Какво ти направи най-силно впечатление?
– Там попаднах миналата година с „Áга“. Удивително е, че в такъв малък град успяват да съберат толкова много хора, които да говорят непрестанно за кино, включително и редица известни оператори. Миналата година беше Роджър Дикинс, сега председател на журито беше Едуард Лахман.
– Колко филма изгледа?
– В конкурса бяха 12 пълнометражни и 10 късометражни, а във всяко свободно време гледах и други филми.
– Открои ли се някаква тенденция в операторската работа?
– Да. В късометражните филми ми направи впечатление, че все по-настойчиво се снима от ръка със затворена оптика – нещо, което не харесвам, защото много те разконцентрира и те вади от историята. Пълнометражните филми като стилистика бяха разнообразни. Имаше статични, заснети от ръка, много стилизирани като осветление.
– А естествено осветление имаше ли?
– Да.
– А имаше ли я световната тенденция в независимото кино да се приближават до документалността?
– В късометражните – да, в пълнометражните – не толкова. Направи ми впечатление, че четири от филмите бяха заснети на лента! Много ме удиви операторски исландският „Светъл, светъл ден“, но, за жалост, не можахме да го наградим. Друг филм, който ми направи впечатление, е „Айка“ на Сергей Дворцевой с оператор полякинята Йоланта Дилевска. Много е любопитен, заснет е в тази документална стилистика, изцяло от ръка, камерата непрестанно следи главната героиня и е много директен като визия. Той взе почетен диплом. Голямата награда „Златна камера 300“ дадохме на бразилския филм “Невидимият живот на Еуридисе Гузмао” на Карим Аинуз, а оператор е французойката Елен Лувар, заснела и „Щастливият Лазаро“. Изключителна е. Тя, за съжаление, не можа да дойде на фестивала, защото снима филм в Хърватия.
– И този филм ли е красив, живописен и поетичен като „Щастливият Лазаро“ на Аличе Рорвахер?
– Изключително поетичен. Тя работи много добре с осветлението. Изглежда супер натурално. Сниман е дигитално, но визията е впечатляваща. Не знам дали не е качвала дигиталния материал на лента и след това пак да го е дигитализирала. Не съм сигурен. Трябва да проуча повече този филм. Между другото, той е бразилското предложение за „Оскар“. И, според мен, ще достигне до номинация.
– Аз се моля и „Áга“ да достигне.
– И аз се моля. Би било много интересно тези два филма да са един до друг.
– Кои големи оператори бяха на фестивала?
– Гиоргос Арвантис, Клаус Хофман, операторът на Фатих Акин.
– Те бяха в журито ли?
– Не, специални гости. В журито бяхме трима оператори, критик и продуцент.
– Във Facebook те видях на снимка с Фатих Акин.
– Да, и той беше в Битоля. Не създава киното, което ме вълнува, но ми е любопитен. За жалост, не успях да гледам новия му филм, той направи прожекция там. Но самият Фатих Акин е много жив, експресивен, сърдечен. Определено интелигентен човек.
– Има ли оператор, от когото си се учил?
– Открай време ми е любим Роджър Дикинс. Изумява ме с начина, по който работи.
– Колко е различен всеки път във филмите на братя Коен!
– Във всеки филм слага от себе си, но във всеки е различен. Не знам как го постига. Имам още много да се уча.
– А какво е отношението ти към Роби Мюлер, светла му памет?
– Уникален оператор. Изключително много са хората, от които можеш да се учиш. Еманюел Любецки, например. Изумителен оператор. И той във всеки филм влага по нещо ново, въпреки че снима в своя си стил.
– Нашето кино си има много кусури, най-вече в драматургията, но е безспорно, че операторите са най-конвертируемите. Стефан Иванов, Рали Ралчев, Емил Христов…
– Това изключително много ме радва. Имаме невероятни оператори. Учил съм се от тях… Все още не съм снимал чужд филм, бях на крачка от това в турски проект – бяха харесали работата ми в „Отчуждение“ – но той не се реализира. Тази година получих покана за сръбски сериал, но времето му съвпадна с „Рая на Данте“ и нямаше как.
– След „Áга“ валят ли предложения?
– Не бих казал, че са много, но има.
– Имаш ли перспектива за нов филм?
– Да. Всъщност съм в подготовка за „Платформата“ на Николай Мутафчиев, който трябва да се снима другото лято. Става дума за бежанци, които решават да си създадат държава на платформа в морето. Също е финансиран от НФЦ.
– Кой от българските филми ти е направил най-силно впечатление напоследък?
– „Слава“ на Кристина Грозева и Петър Вълчанов. И дебютът на Лъчезар Аврамов „Снимка с Юки“. Имах щастието да бъда първи асистент на оператора Торстен Липсток. Наистина много любопитен визионерски филм, макар и ориентиран към публиката.
– Какъв филм си мечтаеш да заснемеш?
– Следващия филм на Милко Лазаров. В момента работи по идея. Иначе, в по-глобален мащаб, всеки проект, който идва при мен, ми е интересен. И се опитвам да дам максималното от себе си. Мечтая си да снимам филми.
– А работиш ли реклами?
– Да, налага се. За жалост, периодите между филмите са много големи и няма как да си седя в къщи и да не правя нищо. Например, между „Отчуждение“ и „Áга“ минаха пет години. В този период съм снимал късометражни филми, документални, реклами, телевизионни предавания… Опитвам да се поддържам активен през цялото време.
– А снима ли ти се в чернобяло, подобно на Лукаш Зал – операторът на „Ида“ и „Студена война на Павел Павликовски, с когото спечелихте награда на East-West Golden Arch в Москва?
– Снима ми се, да. Но пак на лента. Ако снимам дигитално, предпочитам да използвам цвета – на монтажа винаги може да бъде отстранен, но не можеш да го добавиш. Например, в работата на Лукаш Зал ми прави впечатление, че набляга на композициите – общите кадри са подредени, няма нищо случайно.
– Утре заминаваш за Париж.
– За един ден. Ще снимаме последния епизод от „Рая на Данте“.
– Успех! И най-вече на „Áга“!
Разговаря Геновева Димитрова
23 септември 2019 г.
