„Карикатура” идвало от италианското “caricare”, зареждам. Пак това трябва да значи и „шарж”. И все пак, двете думи значат нещо различно на български: шаржът е по подразбиране дружески, светъл, сякаш си извадил наяве вътрешния заряд на човека; при карикатурата има стрелба.
В изложбата на Александър Добринов в СГХГ има и двете. Основната част от залата е изпълнена с портрети – изразителен контур, мек плътен колорит (акварел с молив), обичайно в бледожълто и сиво. Персонажите преливат от живот, от характер – напълно в жанра си, те биха били изключителни и в класическия комикс, и в илюстрацията за деца, и в анимацията. Готови да взаимодействат, топли, жесток контрапункт на времената, в които не само снимките, а и самите оригинали започват да изличават отличителното у себе си.
Политическите карикатури от броевете на „Българан”, разбира се, не са толкова добронамерени; повечето са сатира на управлението на Стамболийски, но явно художникът е подхождал с еднаква острота към всички, та първото му пребиваване в затвора е от 1925 г. След толкова време ми е интересна персонификацията на самия вестник – „Българан” е дребен, слаб, с костюм с леко бохемски привкус, кръглолик, с голяма уста и рошав. Персонификация на вестника, но и (пожелателна?) персонификация на националния характер – опърпан, но опърничав, образован и окумуш. Или може би само на интелигенцията? В една от карикатурите – „Интелигенцията се подмазва на властта”, Българан се е вкопчил в огромна подметка миг преди да се спусне върху му. Пък тя никога не пропуска да го направи – Добринов лежи втори път в затвора след 1944 г., този път за две години, заедно с Константин Щъркелов, Александър Божинов, Никола Танев и пр. Всички пратени там от „народната” власт.
И тук се разиграва история, която плаче за филм, за книга, за комикс – изпод скъсаните одеяла затворените заедно карикатуристи започват да се рисуват един друг. Почеркът на Добринов в тези рисунки става сякаш друг – те са тъмни, графитени, триизмерни, изпълнени със сенки. Разбира се, вероятно по необходимост – измъкнатият от джоба молив, не спокойният лукс на боите. И все пак, какъв контраст.
Не ми излиза от ума, че в тази килия са били накуп някои от любимите ми български художници въобще, извадени оттам с помощта на друг великан, Бешков. Българската карикатура има жестоки традиции, фантастични образци, тя заслужава да се изследва и популяризира отделно, заслужава серия от изложби като тази, която, впрочем, непременно идете да видите.
