Милко Павлов, „София Нова 2118 -2084“, ONE MONEV Gallery, 18 септеври – 14 октомври 2018
Новата изложба на Милко Павлов носи странно име. То съдържа името на града, в който е показана изложбата, определението „нова“ и номерацията на платната и акваерлите, показани в нея в обратен ред (макар, че редът не е пълен, т.е някои от номерата липсват). Името на София, както е известно, има своето високо богословско значение. Това е Премъдростта Божия, т.е. Христос. И наистина образът на Христос присъства в изложбата. Той е едва забележим, скициран с кафяво върху сив фон. Още в заглавието на изложбата са свързани два плана – този на фактите, на конкретната действителност и този на трансцендентната реалност. Тези два плана са свързани в самия Христос, който е едновременно историческа личност, човек от плът и кръв и същевременно Бог. Крайно и безкрайно, време и вечност, материално и духовно, смъртно и безсмъртно са свързани в уникално личностно единство в Христос. „София Нова“ означава ли, че Милко Павлов има предвид някакъв Нов Христос, Друг Христос, различен от Онзи, възкръснал на Голгота? Ако съдя по иконографията на образа на Христос в изложбата – не. „Нов“ тук по-скоро е несъвършен начин да се каже, че Христос е винаги Съ-Битие, че той присъства във всяко настояще, че е винаги Нов.
Религиозен художник ли е Милко Павлов и как да разбираме новата му изложба? Като религиозен апел за обръщане на погледа отвъд видимия свят? Струва си да се мисли и в тази посока, но преди това ще се опитам да преведа догмата за Въплъщението в секуларен контекст. Метафорично казано изкуството е въплъщение. Във всяко произведение на изкуството духовното съдържание е въплътено в материална форма. Това е класическа естетическа постановка. Оценката на едно произведение зависи от това дали е постигнато единство между съдържанието и формата. Това е класическият идеал. Това единство е наричано също „красиво“. В модерността обаче това единство е разкъсано. Модерното изкуство е възвишено. Онова, което модерните художници се опитват да представят в своите произведения не може да бъде представено в материална форма. Как да бъде изобразено времето, хаоса, нищото…? Християнските художници са стояли пред същия проблем, защото човешкото в Христос е лесно да бъде изобразено, но как да се изобрази божественото в него. При това в единство с човешкото. Сложните иконографски схеми на иконописците са опит за решение на този проблем, но всеки който е разглеждал икони знае, че верността към схемата не е достатъчна, за да просияе Христос в нея.
В изложбата на Милко Павлов човекът и Богът в Христос са разделени. На малкия акварел е образът на човека Христос. Свсем крехък, подвластен на времето, което бавно ще го изличи. В големите платна, изпълнени графит е останало сиянието, което сме свикнали да възприемаме като символ на божественото, а в по-светски смисъл на духовното. Това разделение е симптоматично за цялата модерност, за нейната невъзможност да свърже в едно крайно и безкрайно, иманентно и трансцедентно, човешко и отвъдчовешко. Художници като Милко Павлов, които определено имат метафизична нагласа и същевременно са родени в един пост-метафизичен свят мъчително се опитват да свържат тези две страни на своето съществуване като художници и като личности. Това тяхно героическо усилие да настояват на метафизическото измерение на съществуването ги прави особено привлекателни за всеки, който по една или друга причина не иска или не може да приеме една напълно хоризонтална цивилизация.
Няма никакъв проблем да влезем в изложбата, да подминем заглавието и акварела с образа на Христос и да разглеждаме големите сиви платна като чисто естетически феномен, да пренебрегнем матафизичния план на размишление. Струва ми се обаче, че дори в този случай трябва да признаем, че има особености в тези платна, които неизбежно ще ни отведат отвъд чисто естетическото възприятие. Платната носят графитни отпечатъци от текстурата на реални предмети. Такава е техниката на фротажа, която Павлов използва. Тези отпечатъци са насложени един върху друг, а понякога отгоре им е рисувано с четка. Картината е създадена като следа, която е дооформена. Но в основата е досегът с повърхността на предметите, които едновременно са тук и вече ги няма. След това идва погледът на художника, който чете тези следи, това писмо на реалността и вмества в него собственото си писмо. Следите от материята и следите от движенията на обитаващия тяло дух са смесени на платното. Смесено е времето на предметите и времето на духа.
Гледани от далеч платната напомнят на ехографски или скенерни изображения, т.е на изображения, получени след като определен лъч е проникнал през непрозрачна материя и извадил на показ скритото зад нея. Онова, което виждаме е смътно, неясно, флуидно. Пред нас са сякаш силуетите на някакви вътрешности, на органи, на зародиши, които все още са съвсем неоформени. Какво е онова, което предстои да се роди от тази утроба – човек, Бог, чудовище…? Там където планът на трансцедентното е отделен от човешкото, от идеята за екзистенцията трябва да сме готови да бъдем посетени вместо от Бог, от чистото Зло и Смъртта. Това е опасността, която се крие пред всеки метафизически глад, който търси удовлетворение, а същевременно е изгубил Лицето. Може би затова Милко Павлов е поставил образът на Христос, дори и позаличен сред големите платна. Тази малка котва сред един хипнотичен свят, на безкрайни възможности, в който отвъдчовешкото съвсем не е равно на божествено.
