Мишеловката. Фантазма по единствената репетиция на Хамлет с градските трагици по пиесата „Хамлет“ на Уилям Шекспир, превод Александър Шурбанов, режисьор-постановчик Боян Крачолов, сценография, костюми, маски Ирена Дойчева, осветление Боян Крачолов и Ирена Дойчева, участват: Божидар Йорданов, Йордан Ръсин, Симона Здравкова, Галя Костадинова, Иван Николов, Владимир Матеев. ТР Сфумато. Премиера на 11 септември 2019 г.
„Мишеловката“ на Боян Крачолов е интелектуална тъкан от висока проба. Формално тя е концентрирана върху „Убийството на Гонзаго“, на чието представяне е заделен подозрително едър дял в Шекспировия текст (от втора сцена на второ до втора на трето действие). Подобно решение не е новост в драматургията, включително в българската. Тук обаче целта е не опростяване, а представяне на нещата в същинската им сложност. Вкарано е всичко – отсъди самият Александър Шурбанов.
Крачолов си позволява да предположи, че Хамлет не само дава на актьорите своите дописващи пиесата „дванайсет до шестнайсет стиха“, но е имал и една репетиция с тях. Възможно е в нея да „е проблеснало нещо друго от самия него, което може би е щял да бъде“, не би ли бил жребият му да сложи в ред изметнатия век (I, 5). „Репетицията като специална територия, в която можеш, в която ти е позволено да пребиваваш извън времето“, пише режисьорът, „място, в което можеш да бъдеш отново цял“.
Той гради съвършено самостоятелна концептуална база. Тя обаче е постигната чрез разгръщане на тезата за Хамлет-режисьора (Любен Гройс), чрез премисляне на тълкуването на (почти) всички персонажи като екзистенциални отражения и продължения на Хамлет, чрез усвояване на погледа към „Хамлет“ като „метадрама“ поради множествената оптика, вписала допълнителни фикции в пиесата: пиеси в пиесата, роли в ролите (Евгения Панчева).
Метадраматичността е отчетливо положена от Шекспир далеч не само с „Гонзаго“. Клавдий и Полоний режисират Офелия за срещата й с Хамлет и са „законни съгледвачи“ на сцената. Полоний, бил не лош актьор като студент, е злощастен зрител на разговора между Гертруда и Хамлет, който пък е „публика“ на Клавдиевата „молитва“, и т.н. Самата „Мишеловка“ (където впрочем Хорацио, освен пиесата, следи реакциите на краля) „представя“ датските обстоятелства с измествания: кралицата спазва обета си да не сключва във вдовство брак, убиецът е племенник, а не брат на жертвата. Преди това (II, 1), Шекспир е деформирал монолога („И грозний Пир…) от пиесата на Марлоу. А още в уж оригиналната пиеса името на херцога на Урбино е сменено с това на убиеца му – Луиджи Гонзага, роднина на жена му. Такъв е пробният камък за истинността в думите на призрака.
Крачолов представя въобразената репетиция като фантазъм-сън, според рецептата на Шекспир: сънят е само сянка (II, 2), но, дори да е самият смъртен сън, препънка е „какви ли сънища ще ни споходят“ – финален аргумент към „да бъдем или не“ (III, 1). Без да включва допълнителен текст, Крачолов компресира целия „Хамлет“, но тъкмо като „репетиция“ – с варианти-алтернативи, повторения, измествания, преноси на реплики от един персонаж към друг, както и с неизбежните коментари: режисьорски и актьорски, при което режисьорът Хамлет е достатъчно често актьор. Търсеният резултат е „извлечението и краткият летопис на времето“ (II, 2) – в „Хамлет“, а защо не и нашето.
Ключът към играта трябва да бъде контрастът между „театъра“, решен в смес от антично-средновековно-барокова приповдигнатост (но пък с венециански маски), и отстраняването от него, което следва да става според инструкцията: „Изречете тази реч, моля ви, тъй както аз ви я произнесох – да припка по езика“ (III, 2). Схема, допълнително усложнена от Шекспир: текстът на „Мишеловката“ е претенциозно-натруфен в началото, но след първите три реплики на краля и кралицата влиза в стилистиката на самия „Хамлет“, за да се върне към началния патос в монолога на убиеца Луциан.
Тази сложна и деликатна структура не стига в пълнота до публиката. Чест прави на младия Боян Крачолов, че работи изключително с млади актьори. Така е и сега: „старите“ имат само малко повече сценичен опит от другите. Той обаче се оказва решаващ. Йордан Ръсин (Клавдий) и Иван Николов (Духът) се движат прецизно по партитурата. Галя Костадинова (Кралицата) „заковава“ същината на спектакъла с монолога-диалог Гертруда-Хамлет. Симона Здравкова, внушителна в „олицетворяването“ на сцената с дуела, има обаче да догонва плътност в останалите сцени. Владимир Матеев (Лаерт) е колебливо убедителен. Разклащанията идват най-силно откъм Божидар Йорданов (Хамлет), чиято задача е без друго най-сложна. Той не успява да варира категорично между нюансите и да „превключва“ нивата на внушение, с което замъглява общия замисъл.
А той отива отвъд само концептуалния прочит на пиесата. Екипът спори и със съвременните разбирания за „Хамлет“. Тяхната „Мишеловка“ е капан, „който всеки момент може да щракне зад теб“: зад всеки, живеещ в клишета – не само в театралните, но и оттатък тях – в социалните.
