Впечатления на един не изкушен зрител от постановката на Явор Гърдев „Драконът” от Евгений Шварц във Варненския драматичен театър
Всичко е лично, диктатурата и демокрацията си приличат, идеалите са фалш, “Времето не е наше” – такива мисли навява новата и изключително силна постановка на Явор Гърдев
С мои приятели имаме щастието да не гледаме строго живота, а с ирония. Откри се възможност да посетим новия спектакъл на Явор Гърдев “Драконът”, поставен във Варна. Каква приятна изненада! Кой да предположи, че един от най-авангардните български режисьори ще разкаже блестящо, без сценични провокации, една от класическите истини на света – за користта като двигател на всичко, което познаваме под формата на политически “идеали”, “ценности”, “каузи” и славни събития; за маската, благодарение на която живеем в мир със съвестта си. “Интересът клати феса”, е казал простодушно българският народ, без да е чел руснака Евгений Шварц. Драматургът Шварц, без да се вълнува от българите, с езика на театъра казва същото. Гърдев го препредава. И даже намеква, че такова чудо като свобода няма, макар да са много борците за нея. В свят, в който всеки се кълне, че защитава “ценности”, пиесата отвсякъде е политически некоректна.
Малко уточнение. Думичката “корист” не може да се отнесе към всичко, случващо се в пиесата. Действието се отключва от любов, но тя отново е личен мотив, твърде дребен за мащабните последствия. Нещо лично, което “Азът” или егото желаят, което собствената потребност налага, но не може да висне възпитателно на плакат – такива са мотивите, които движат героите. Един път е чиста корист, друг път инстинкт за приспособяване, трети път любов – но винаги всичко е лично. А после, ако има късмет, славеи сладкогласно възпяват героя и превръщат дребния личен мотив в красива политическа история.
Няколко думи за сюжета. Пиесата, по думите на Гърдев, е “притча за превъплъщението на властта”, но реално е доста повече. В нея има зъл дракон, който от 400 години управлява град, вземайки регулярно като данък девойка; жителите я предават не само защото няма какво да сторят, ами и защото чудовището осигурява мир, сигурност; подредило е ежедневието в русло, в което всички са се научили да плуват. Появява се младеж, той убива дракона. Диктатурата е свалена, властта се узурпира от досегашния кмет (градоначалник – в текста). Той пък е безскрупулен приспособенец, имитирал лудост, за да оцелее под ботуша на дракона. След смъртта на звяра градоначалникът започва да прави същите неща, но в по-благовидна форма. Станал е “президент на свободния град” и направо си е демократ – не отмъква девойката в пещера, а се жени за нея –тя няма избор обаче; простолюдието му целува ръка, но той я дърпа, не ще, един вид (“моля, недейте, няма да има повече такива неща”); успоредно с това хвърля в затова врагове, корумпира приятели и дори собствения си син. На този фон народът енергично тича пред вятъра – твори оди за дракона, после за президента, врича се в любов към странния младеж, убил звяра, след като по-рано го е пъдел. Всеки участник в този фарс е способен на най-голямо слагачество пред силния и на жестокост над слабия. През цялото време гласът на истината звучи чрез думите на малко дете, което накрая… облича наметалото на мъртвия дракон.
В пиесата има страшно много тези и внушения. А също и убийствени препратки към днешния ден. Шварц я е писал по време на Отечествената война и, естествено, не е имал предвид България или света през XXI век. Но пък е сътворил класика и то каква – докато драконът и младежът се бият, цензура съобщава само “правилните новини” от сражението; жителите на града се съревновават кой е по-правоверен слушател, но и тайно се мъчат сами да узнаят истината; мъчат се, ама някак скрито от себе си, по-скоро за да разберат кой ще е победител и да го последват; градоначалникът-президент, символ на самата безскрупулност, е във война с председателя на общинския съвет (партиите!), смята го за търгаш; въпросният председател наистина е такъв; има и скрити сили в народа, които помагат на дръзкия младеж. Но всъщност, основната нишка, която движи всичко това, без да бъде назовавана открито, е именно простоватият гол личен мотив – младежът освободител не се бори за всенародно щастие, просто се е влюбил в девойката; баща й, умен тих мъж, се застъпва за младежа, защото инак ще загуби детето си; помагачите на юнака имат деди, жертви на дракона; всичките благини на властниците спрямо хората са от стремеж за още повече власт; хората пък въобще не се терзаят от теми като “свобода”, “истина”, “избор”, а инстинктивно гледат да си живеят добре – “доброто” означава не да се увличат по ценностни абракадабри, а да се приспособяват. Те са и жертва, и палачи. Има интересни нюанси – по-простите хора уставно и някак по войнишки рецитират правата политическа вяра; по-умните влагат усърдие, творят песни, стихотворения (статуквото, интелигенцията!). Съответно, вторите са най-устойчивата житейска фауна – управникът пада, но те остават, славейки новия със стари рими и люти клетви, че е настъпила “голяма промяна”.
Пиесата е с хумор, шеги, приема се леко от публиката. Текстът звучи забавно, но една след друга следват огромни дилеми и точно както в реалния живот, доброто и злото стават трудно различими. Драконът, жестокият звяр, има стройна теория защо е лош – хората имат отблъскващи продажни души и всеки, който ги опознае, ще го установи; не си струва жертвата за тях. Но в същото време съзнава, че сам ги е направил такива. Влюбеният младеж, който го убива, си пада малко професионален бабаит, един труп повече не е драма за него. Девойката, обречена да бъде дадена на дракона, казва, че благодарение на нейната жертва хиляди други момичета и целият град ще живеят. Сред този човешки абсурд безусловен носител на доброто е котка, от чиято искреност тръгва действието (произведението носи доста от духа на “Майстора и Маргарита”). И е любопитен песимизмът на Шварц. Драконът, в цялата си лошотия, изпитва уважение към смелия младеж. След като не успява да го убие подмолно, решава да участва в официална битка – според стар кодекс на честа. Никаква чест и уважение обаче няма сред общинарите, взели властта в “свободния град”. Впрочем, драконът диктатор харесва девойката, затова иска да я има. Градоначалникът президент не личи да я харесва. Но иска да се оженят, защото държи да бъде възприеман от народа като победител над чудовището. Правилно е съобразил, че според народните предания, такова момиче отива в обятията единствено на юнака, надвил звяра (политическият мит!).
“Това е убийствена алегория на демокрацията”, каза единият мой приятел на излизане от представлението. “Е, то не е новина. И Хитлер е роден от демокрацията”, добави вторият. “Всички накрая ръкопляскаха, но едва ли някой припозна себе си или любимия си политик”, намеси се третият. Четвъртият добави, че независимо от политическия строй и епохата, ядката на обществените отношения са егоизъм и себичност. Аз нищо не казах, но се сетих за една от сцените: драконът най-напред иска да убие на място дръзкия младеж, докато е беззащитен; съгласява се на сражение на другия ден по силата на правила, писани отдавна; пита кой ги е измислил и след като разбира, че е той, възкликва: “Млад съм бил, наивен” – ето как логиката е призвана да оправдае неудобен собствен акт. Замислих се – вечно оголеният в слабостите си човек навлича дебела дреха от логики и морал, за да ги прикрие. Фалш. Но без тази дреха ние сме загубени – съвестта не би ни оставила да живеем с толкова много грехове и несъвършенства. Разумът става пластилин и замита неудобствата. При “Драконът” това неудобство се свързва с факта, че всичко, което правим на този свят, е поради семпли, най-често битови лични подбуди. Още по-непосилно е да признаем същия факт като двигател на обществените процеси – ще се лишим от светли заразяващи примери. В този свят на лицемерие всичко е лично, а дръзнеш ли да го съобщиш, ще издадеш най-явната тайна – хем е ясна на всички, хем е скрита под хилядолетен слой “културни натрупвания”. “Драконът” го прави.
Абсурдът в пиесата излиза от нея и директно се стоварва отгоре й в реалния живот, за да докаже колко истинна е тя. Забранена при Сталин, “Дракон” се играе при Хрушчов – но не от любов към изкуството, а като част от реабилитациите, за да може режимът да се съхрани след грузинеца диктатор. Актуалността и връзката с българското съвремие е видима, но тя хвърля и още един паралел: колко са българските текстописци, които творят театрална политическа сатира. За да се появи такава, са нужни или Шварц, или Антъни Джей и Джонатан Лин (“Да, господин премиер!”). След Стратиев нямаме такъв сатирик, дори разказвачи с езика на Езоп липсват. Това едва ли е, защото творци не се раждат. По-вероятно е да няма интерес към тях. Нека помислим: днешното време на “свобода” не е ли много сходно с периода на тоталитаризма – за да те забележат, да те оценят, са нужни същите угодничество и приспособяване. А вероятно днешното време с оглед на културата е по-лошо, след като старото все пак излъчи Стратиев и Радичков. Славеи се търсят сега! Има плурализъм, но той няма нищо общо с истината и честта. Свързан е все така с власт, влияние, пари и нагаждане. Както и при “Драконът”, това най-добре личи в политическия живот. Ясно е, например, че управляващите, които и да са, никога не биха финансирали изкуство, което иронизира собствените им действия. Нито пък това изкуство ще се изправи срещу тях, ползвайки техните пари. Но да погледнем и частния “свободен” сектор. Той би следвало да е контрапункт на властта, нали? Но мислите ли, че американска фондация би финансирала, да кажем, филм за арогантната агресия на САЩ спрямо Гренада през 1983 г.? За да научат българите (информация, правото да се знае!) как силният безскрупулно мачка слабия? Не, тя би финансирала такъв филм срещу Русия. А руска фондация би ли помогнала на пиеса, насочена срещу авторитаризма на Путин? Не, няма как. А допускате ли, че европейски фонд би насърчил журналистически проект, който да разследва болен ли е наистина Жан-Клод Юнкер или просто попийва – все в името на истината. Не. “Ценностите” и “идеалите” са оръжие, движени от ония сенки, налични хилядолетия преди Шварц. Свободата е форма, която никога не може да изпълни със съдържание значението на думата.
Публиката на Драматичен театър “Стоян Бъчваров”- Варна, прие радушно пиесата “Драконът”. Без излишни ефекти, Гърдев разказва въздействащо простите житейски начала. Принос за това имат и другите създатели (в главните роли – Михаил Мутафов, Ненчо Костов, Стоян Радев, Михаил Билалов, Ованес Торосян, сценография – Свила Величкова, музика – Калин Николов). В крайна сметка, много песимизъм има във и около тази пиеса. Ужасно е да прозреш, че общественият строй и политическият идеал не носят промяна, колкото и да вярваш в тях; защото са камуфлаж на тъмни непроменими човешки пориви. Но тя не бива да се счита за прокурорска пледоария над човека. Той е “Несъвършена градина” (Монтен), покой и енергии се редуват, черно и бяло се преплитат. “Драконът” нищи черното и в синхрон с абсурда на истинския живот носи бялото. Представете си, че бяхме 1990 г. Политическата пиеса на съвремието щеше да звучи като “Времето е наше”. Поумняваме.
