От 27 септември до 4 октомври се проведе 36-ият Фестивал на българското игрално кино „Златна роза“. Освен многобройните прожекции и всекидневните пресконференции, имаше и съпътстващи събития. Проведе се кръгла маса „Българското игрално кино – модели и перспективи“, организирана от сектор „Екранни изкуства“ при Института за изследване на изкуствата-БАН. Бе представен изисканият двуезичен фотоалбум в чернобяло „Камера работи. Място на снимките – София“ на Българската национална филмотека. Имаше фотографска изложба на оператора Константин Занков „Лица от екрана-3“. Бе отбелязана 15-годишнината от откриването у нас на бюрото на „Творческа Европа МЕДИА“ начело с Камен Балкански. За ведрото настроение на фестивала всеотдайно се грижеше Андрей Слабаков. Разговорът ни се проведе преди да знаем наградите – и своите, и на журито.
Г. Д.
Геновева Димитрова: За нас, критиците, всеки фестивал е изнурителен, тъй като гледаме всичко, но на този грохнахме – филмите бяха много и разнообразни, но, за разлика от минали години, кинематографичният градус беше доста по-нисък. Само няколко от 17-те в пълнометражния конкурс и 4 от 20-те в късометражния („Багаж“ на Светослав Стоянов, „Гората на Димо“ на Христо Симеонов, „Брак“ на Слава Дойчева, „Пари“ на Калоян Пиперков) успяха да привлекат вниманието, да концентрират реакции и да предизвикат различни мнения. Пет от филмите в конкурса бяха независими и слаби, а 2 от тях – на Максим Генчев.Според мен, имаме един безспорен изключителен филм – „Áга“ на Милко Лазаров (България/Германия/Франция). Другите случили се или поне любопитни филми са сред 5-те дебюта: 2 силни („Ирина“ на Надежда Косева и „Възвишение“ на Виктор Божинов), оригинално детско фентъзи („Смарт Коледа“ на Мария Веселинова), особен и спорен филм на театрал („Безкрайната градина“ на Галин Стоев). Ще ми се всеки от вас да проектира собственото си отношение към фестивала – с фаворити и разочарования.
Божидар Манов: Съгласен съм, че изгледаната програма бе разнообразна, но в нея имаше дисбаланс и нямаше плътност. „Áга“ е филм от много висока категория по всичките си параметри и компоненти и не бих се изненадал, ако през декември Европейската филмова академия го забележи по достойнство. Трябваше да се направи селекция между конкурсна и информационна програма, каквато е обичайната практика, защото по този начин в общ национален конкурс се събраха филми, полярно несъпоставими като качество и кинематографично мислене. Добре си давате сметка, че, ако в сериозните филми в конкурса имахме разнообразие – очарователен детски филм като „Смарт Коледа“ или политически филм като „Времето е наше“ на Петър Попзлатев, или ексцентрична мелодрама като „Мълчанието на сестра ми“ на Киран Коларов, или могъщ филм като „Възвишение“, да не изреждам всички, то на другия полюс са филми от подражателната конфекция, които нямат място в националния конкурс. Цели два на Максим Генчев, които просто дебалансират усещането за професионално кино, „Трансгресия“ на Вал Тодоров е претоварен с психологическа екзотика, за да овкуси филма, но това не е салата… Така че, тази предварителна селекция е необходима не заради критически капризи и претенции, а за престижа на националния конкурс. Просто имаше филми, които са за любителски фестивал. Не може „Смартфонът беглец“ на Максим Генчев да бъде в един конкурс с „Áга“, „Възвишение“, „Времето е наше“, „Ирина“…
Геновева Димитрова: А журито – международно.
Божидар Манов: Както се казва в случая, да не се излагаме пред чужденците.
Вера Найденова: Познавам национални фестивали без селекция. В Унгария, например. Въпросът е да се обяви като принцип.
Божидар Манов: Сега вече и в Унгария това не се прави.
Геновева Димитрова: От НФЦ обещаха, че догодина селекцията се връща.
Вера Найденова: Дано.
Людмила Дякова: Напълно съм съгласна с Божидар, че селекцията е нужна на всеки фестивал и сега липсата й си пролича драстично. Наистина, разнообразието от филми беше голямо и като исторически пластове, и като жанрове, и като внушение. Но, за съжаление, бяха художествено неравностойни. „Áга“ се откроява над всички безпрекословно – и това не е само в български, а и в европейски контекст. Но пък не мога да не споделя, че имах интерес към странната камерност и въздействащата среда на „Безкрайната градина“, към сложността на „Времето е наше“, защото там се преплитат много пластове, но Петър Попзлатев е известен с това, че иска да направи невероятни неща – къде се получава, къде не, но го е постигнал… Мисля, че, занимавайки се с театъра като живот и живота като театър, „Далеч от брега“ на Костадин Бонев също има интересна среда. Не съм толкова крайна като Божидар за комерсиалните филми. Киното ни има нужда и от такъв поглед, но е важна художествената му защита. И в този смисъл ми се струва, че „Нокаут или всичко, което тя написа“ на Ники Илиев се стреми да потърси не само масовия търговски вкус. Друг е въпросът, че не го постига, че е еклектичен и с много заемки от познати холивудски модели.
Вера Найденова: Искам да въведа два мотива. Първо, в живота на фестивалите на мода са промените – Кан даде началото. Но накрая се променя и ценностната скала. Какво се промени на този фестивал? Поради проблема с нотификацията на държавната подкрепа, организатор не е Националният филмов център, а Фестивалният и конгресен център (ФКЦ).
Геновева Димитрова: Това е, надявам се, само за тази година.
Вера Найденова: Не мисля.
Антония Ковачева: Това е само организационна врътка – фестивалната концепция е на НФЦ, а парите минават през конгресния център.
Вера Найденова: Искам да кажа друго – че тези хора във ФКЦ са добри организатори. Защото на „Любовта е лудост“, както знаем, на българските филми залите са пълни. Би трябвало да се запитаме защо „Златна роза“ загуби публиката си. Вярно е, че времето не е курортно, но не може фестивал с толкова малко зрители. Но да продължа с промените – няма селекция. Иска ми се още нещо да се промени – късометражната студентска програма да се изведе отделно. Това е непозволена еклектика. Що се отнася до т. нар. „независими филми“, за първи път имахме две заглавия на един автор, т.е. това е стихийна промяна. Този фестивал е необходим именно тук, във Варна, защото в София се разсейва средата. А сега се събираме, коментираме, чуват се мнения, но как да направим така, че да е фестивал за публиката, а не за нас самите, някъде стотина души? А сега накратко за пълнометражните филми. Според мен, на екрана се разля немалка кинематографична енергия. Филми с добри намерения, но не конструирани, дълги, нестройни. Тоест, филми, които не мислят за публиката. И то на добри кинематографисти, с въображение. Рядко може да се види талантливо и недонаправено кино. Не знам кой ще гледа тези филми. Другото, което ми прави впечатление, е, че няма тематичен синхрон. Не осъждам, а констатирам. Има жанрово, структурно разнообразие – това е другият феномен на процеса. Да му се радваме, в крайна сметка, пък вероятно ще дочакаме и синхрона, който вече се е случвал в българското кино с миграционния цикъл. Ще възразя на Божидар. Във филма на Ники Илиев имаше, слава Богу, нещо ново за самия него – прозвуча елемент на трагизъм през американския актьор Гари Дърден и това прогонва неговите тълпи зрители. Може да ни харесва или не, но досега той пълнеше салоните. Трябва да уважаваме всеки вкус. Няма само добър вкус – това е утопия.
Антония Ковачева: Приемам всичко казано досега и няма да повтарям. Само бих подкрепила Вера за студентските филми – те трябва да излязат в отделна програма. Поставени в този контекст, самата публика трябва да си сменя критериите, да не говорим за нас, критиците. Не можем да се настройваме като климатик, не става. Опитах се да си формулирам основния проблем на този фестивал и го кръстих „филмовата магия не е часовников механизъм“. Разделям филмите на три групи. В първата са филми, които имат пълен синхрон между постигането на филмовата магия и прецизното строене на този часовников механизъм на разказа. Тук са „Áга“, „Ирина“, „Смарт Коледа“ в неговата си жанрова специфика – те са постигнали вътрешната си хармония и някакъв тип магия. Втората група са пак много старателно правени филми, където магията на въздействието липсва. Например, „Безкрайната градина“ – перфекционизъм във всеки кадър, сложна структура, задкадрови гласове и всичко това стои студено. Филмът е вгледан навътре в себе си, което означава, че ще има проблем с публиката. Или „Времето е наше“. Знаем, че Петър Попзлатев маниакално прави своите филми. Обаче „Времето е наше“ също ми е студен, не ме въвлича и не ми въздейства. Като аз не съм случаен зрител, а съм впрегнала всичките си професионални рефлекси, за да отчета случващото се на екрана. В третата група филми има закваска, има моменти на магия, обаче тя се разпада заради деспотична структура. Например, в „Далеч от брега“ тя убива. Това е въпрос на мярка. Вероятно идва от нежеланието да се отреже нищо от заснетия материал. Режисьорът разглежда филма като свой собствен монолог и не го интересува дали това стига до публиката. Същото се отнася и за „Живи комини“. И Коце Бонев, и Радослав Спасов са показали, че могат да боравят с филмов разказ. Но тук има разминаване. Същото важи и за „Нокаут или какво тя написа“. Чувствам се длъжна да му обърна внимание, защото посякох Ники Илиев за дебюта му „Чужденецът“ и си държа на мнението. Но когато видя, че има завъртане, трябва да му го кажа, защото виждам, че той прави усилия в тази посока и това, че публиката му намалява, не би трябвало да го разколебава.
Геновева Димитрова: Вера, ти каза, че няма тематичен синхрон, но, според мен, има – тази година на екрана доминираха хора с психически проблеми и мълчаливци: „Кораб в стая“ на Любомир Младенов, „Живи комини“, „Мълчанието на сестра ми“, „Безкрайната градина“. Другото, което натрапчиво присъства във филмите, е задкадровият глас. Според мен, той е драматургично обоснован само в „Мълчанието на сестра ми“ и донякъде във „Възвишение“.
Божидар Манов: Да, в „Мълчанието на сестра ми“ още от заглавието става ясно, че там словесна комуникация няма и задкадровият глас замества това отсъствие. Боя се, че във всекидневните разговори пропускаме филм като „Възвишение“ – той е медийно консумиран, справедливо му беше отделено много внимание, защото е с изключителни кинематографични качества. Там всичките компоненти са минали през талантливо професионално мислене и крайният резултат е наистина впечатляващ.
Геновева Димитрова: На тазгодишната „Златна роза“ той единствен показва ХIX век. Иначе имаме четири филма с епоха, но другите стигат до 80-те и 90-те години на ХХ век: „Далеч от брега“, „Времето е наше“, дебютът на Егле Вертелите „Чудо“ – първата копродукция между Литва и България, която участва в конкурса заради оператора Емил Христов. Мисля си, че ако „Възвишение“ бе участвал на фестивала миналата година, контекстът му щеше да е по-интересен.
Божидар Манов: И без контекст филмът стои мощно.
Людмила Дякова: Ще се върна към кинематографичната мощ. Видяхме преливащи от кинематографизъм филми, някои от които не са станали. Просто е осезаема кинематографичната култура на хората, които ги правят. За мен проблемът е, че режисьорите са оставали таланта на стихията си. На пресконференциите стана дума за необходимостта от драматургичен консултант (в някои от филмите има), от редактор… Защото виждаме страшно силни като образност и потенциал филми, но стоят незавършени.
Геновева Димитрова: Тук има и друг проблем – режисьори те викат да им гледаш предварително филма, искат ти мнението, казваш, че трябва да паднат поне 20-30 минути, ала никой не те чува.
Людмила Дякова: Но ето, когато гледахме ранен вариант на „Времето е наше“ и казахме на Петър Попзлатев, че не е четлив, той го е премонтирал изцяло. И пак го е докарал до енигма.
Божидар Манов: Този филм има усложнена литературна биография с много преплетени автори, взаимоотношения, детайли, прибавени, извадени части, дописван диалог… В първия му политически пласт се изгражда много оплетен сюжет за мръсната същност на прехода в чисто събитийна логика, което определено затруднява зрителите.
Антония Ковачева: Забележете, че и в „Далеч от брега“, и във „Времето е наше“ има първоначален творчески импулс, който се излива в проект, но по редица обстоятелства той трябва да се промени. И това, което сега виждаме като готов филм, е недостатъчно добре намерена посока на излизане от проблема. Тоест, напускайки първоначалната идея, която си има някаква органика, режисьорът се обърква.
Вера Найденова: Поставят си много сложни задачи. Понеже влязохме в конкретни оценки, тук нашите вкусове се разграничават доста. Това е естествено, разбира се. Най-перфектно изграденият филм „Áга“, най-минималистичният, най-рационално поетичният и най-универсалният бе подреден до най-несресания „Живи комини“, който е взрив от клипове. И как се редуваха нещата! Мечтая уникалният роман „Възвишение“ на Милен Русков да оживее след време (понеже сега това не се случи) в един по-стилизиран филм, в по-малък екран, в сепия, защото този холивудски формат на мен ми изведе книгата към по-банално звучене. Добрите книги са добри, защото всяка епоха и всеки кинематографист ги тълкуват по своему. Съзнавам, че холивудският модел даде възможност да се гледа от повече зрители и те да прочетат романа и да му се зарадват. Но това не е моят филм. Другото, което бих искала да кажа, е, че не приемам понятието „топъл филм“, защото не е естетическа категория. Но, ако има елегичен филм, за мен това е „Безкрайната градина“. Не е важно да размахваме собствените си различия, а да проектираме това през публиката. Важното е филмите да стигат до нея. В такъв аспект приемам и „Възвишение“ с цената на компромиси. Защото няма смисъл филмите да си живеят херметично – нито заради похарчените държавни милиони, нито заради културата ни. Имам своето възражение към „Ирина“, като искам да отбележа, че Надежда Косева е добър режисьор. И се радвам, че най-сетне дебютира пълноценно. Но първата част на сценария е ужасяващо схематична – пет екстремни събития се случват на героинята и никаква реакция. Къде има такава драматургия?! Това е моделът на „Безбог“, който не харесвам, за разлика от други колеги. Слава Богу, втората част е по-очовечена, драматургично по-издържана и от това филмът печели.
Геновева Димитрова: Наистина в началото има струпване на отвратителни обстоятелства в стил „пернишка трагедия“, пък и действието е ситуирано в Перник. И сценарият ми беше много черен. Изобщо филмът е решен в поетиката на новия социален реализъм в стила на братя Дарден, „Урок“, „Слава“, „Безбог“, „Христо“, но е омекотен и стига до катарзис – и за героинята, и за зрителя. За това допринася и невероятната актриса Мартина Апостолова.
Антония Ковачева: Самата Надежда Косева има известни притеснения, че първата част може да отблъсне публиката.
Вера Найденова: До мен хора си излязоха.
Антония Ковачева: Според мен, нищо не трябва да се променя във филма. Защото, ако го няма това първоначално натрупване, не може да излезе втората половина.
Божидар Манов: Различията в авторските, зрителските и критическите вкусове са безспорни. И остава индивидуалната преценка. Като цяла художествено завършена форма, филмът „Ирина“ е определено човеколюбив и парадоксално ведър, защото е възможно да изпълзиш буквално от шахтата със срутените въглища и от безизходицата на живота с някакво усилие, с идеята, че има смисъл. Дори и режисьорката признава, че сурогатното майчинство не е най-важното във филма. То е само допълнителен повод, който осветлява съдбата на млада жена. И мисля, че заради това филмът съзнателно преодолява чернилката в първата част, за да експонира върху нея на принципа на контраста – от черния негатив излиза светъл позитив и аз мисля, че това е големият смисъл на „Ирина“.
Людмила Дякова: Прочитайки сценария, се хванах за главата. Мислех си, че филмът ще стане по-страшен и от „Безбог“ и „Христо“. И с такава нагласа отидох на прожекцията. Готовият филм ревизира първата ми представа. Вера каза, че няма топъл филм, но „Ирина“ е тъкмо такъв – виждаш, че тази жена е устроена да прави добрини въпреки всичко и в това е смисълът на филма. Наистина води до катарзис. И мисля, че хората ще го гледат
Божидар Манов: Прочее, като говорим, че това е закъснял, но добър дебют, подобен е и „Безкрайната градина“ – той е формален дебют на изграден, със свой художествен вкус режисьор, който има богата биография в театъра.
Геновева Димитрова: Не е формален дебют. Показва, че Галин Стоев все още не владее съвсем кинематографичния език.
Божидар Манов: Да, във филма му има недостатъци, но аз оценявам неговата поетична тяга и стремежа тя да бъде визуално изразена. Само че поезията ми стои леко наивна, прогимназиална.
Геновева Димитрова: Във връзка с „Ирина“ бих искала да спомена и два късометражни филма, които продължават тематичното занимание с отказа от бебе: „Рождество“ на Григор Антонов и „Калинка“ на австралиеца Брайс Джойнър.
Вера Найденова: Не ми е интересно.
Людмила Дякова: Да не забравяме, че този проблем тръгна от дебюта на Милко Лазаров „Отчуждение“.
Вера Найденова: Ние искаме от режисьорите да ни предложат хомогенен вкус, а между нас самите откриваме огромни разлики. За едни „Възвишение“ е добро кино, а за други „Безкрайната градина“ не е кино. Аз, която имам 60-годишен опит, почвам да се питам разбирам ли от кино, не разбирам ли.
Геновева Димитрова: Не съм казала, че „Безкрайната градина“ не е кино.
Вера Найденова: Добре, искам да кажа, че са големи дисонансите в мненията ни.
Геновева Димитрова: Това е естествено. Защо всички сме единодушни за „Áга“?
Вера Найденова: Мисля, че живеем в хаос.
Людмила Дякова: Да, така живеем.
Геновева Димитрова: Миналата година „Дъвка за балончета“ ни показа, че 80-те са вече епоха. Сега Коце Бонев затвърди това усещане с „Далеч от брега“, макар че времето там е имагинерно. Той ми каза, че става дума за началото на 80-те.
Божидар Манов: Той претендира за дефинитивни характеристики на тоталитарната епоха. Точният календарен момент не е толкова важен.
Геновева Димитрова: Но на днешните млади активни зрители, които не познават онази епоха, не знам дали ще им е интересна така представената манипулативна същност на идеологическото време. Чудя се към кого е адресиран този филм.
Людмила Дякова: Не само този. Повечето филми имат проблем с аудиторията. Не се знае за кого са предназначени. Проблемът със зрителите идва от факта, че нашите филми са доста усложнени. Но, ето, семеен или детски филм като „Смарт Коледа“, с доста опростена уж структура и прекрасен актьорски ансамбъл, ще се гледа и от малки, и от големи.
Божидар Манов: Има важна особеност в реализацията на филма, която работи в негов плюс – това е Дядо Коледа на дигиталната епоха, но поради бедност, хората не са го направили със специални ефекти, а с традиционната сценография и натурна реализация на стария любим детски куклен филм.
Антония Ковачева: Замислих се за един малко фройдистки подход към филмите и какво авторите са искали да вложат в тях; и го потърсих в анотациите в каталога. Защото те се дават от авторите. Например, в анотацията за „Далеч от брега“ четем нещо, което го няма във филма: „Нещата от пиесата започват да се отразяват върху живота на трупата“. Анотацията за „Ирина“ разказва само първата част на филма, което е маркетингова грешка.
Божидар Манов: Мисля, че на който и да е български автор да му вмениш фройдистки синдром, всички ще се гордеят.
Вера Найденова: Дори най-хубавият филм „Áга“ нямаше много публика и нищо чудно да се дължи на анотацията. Мисля си, че би трябвало да помислим откъде идва тази разнородност – и във филмите, и в нашите вкусове, нагласи, реакции, които са искрени. Защото това е някакъв феномен. Дали това е наша, вътрешна ситуация на култура, която се ориентира ту насам, ту натам, няма собствена мощ? Защото по големите фестивали, където ходим, се получава някаква хомогенност – строга селекция, фенове отиват с предварителна нагласа… Тук при нас е по-деликатно, защото е собствена продукция и болеем за нея, и като критици се проектираме в нея. Просто ви предлагам да направим обсъждане, заедно с психолози и социолози, за тази разнородност, за отсъствието на публиката, за режисьорските стратегии…
Антония Ковачева: Според мен, липсата на хомогенност е качество, а не проблем. Първо, това е белег на времето.
Вера Найденова: И на криза…
Антония Ковачева: Никаква криза. Времето е изключително динамично, всичко ври и кипи. Идентичността на няколко поколения е нехомогенна. Това е динамика, включително и в киното.
Вера Найденова: Съгласна съм. Би трябвало да отбележим тази динамика. Това, което говорим за нашата културна ситуация, в някакъв смисъл се отнася и за световната.
Божидар Манов: Мисля, че в нашето професионално кинематографично мислене липсват доминанти. Всеки гони личен вкус. Понякога е индивидуален и интересен, понякога – доста примитивен и провинциален. И, гонейки такива лични амбициозни щения, не се очертават водещи доминанти. И нямам предвид само в киното. Има хаотично разпръскване на националното мислене, на националната идея, на възприятието на настоящето. Състоянието на нещата е много дрипаво.
Антония Ковачева: Беше подхвърлено следното мнение – че при отчитането на филмова продукция, която като проект е заявена като 120 минути, ако отчетеш дължина 90 минути и филмът е станал по-добър, имат законово основание да поискат да върнеш пари. Това няма общо с художествените критерии, но, ако има такова нещо, то е безумие и би трябвало да се обсъди. Имам конкретно предложение – ако е така, да се отчита не крайният резултат, а заснетия материал.
Божидар Манов: Едва ли читателите на вестник „К“ се интересуват от тези технологични проблеми.
Вера Найденова: И Божидар, и Тони казаха много важни неща. Промените в Закона за филмовата индустрия са на дневен ред за кинематографичния живот.
Геновева Димитрова: Самият фестивал е жертва на тези недовършени промени. Но сега бих искала да обърнем внимание на различните визии на операторите, без чиито талант е невъзможна кинематографичната потентност на филмите, за която стана дума. Младите Калоян Божилов, Веселин Христов, Орлин Руевски, Антон Бакарски, Георги Челебиев, Кирил Проданов, по-зрелите Мисирков и Богданов, майсторите Константин Занков, Стефан Иванов, Емил Христов…
Людмила Дякова: Всяка година говорим суперлативи за операторите ни и това е напълно заслужено. Тази професия уж стои настрани, а всъщност внушенията на операторите са изключително важни за режисьорите. Когато си екип, няма начин да няма хармония между оператор и режисьор.
Геновева Димитрова: И художник.
Вера Найденова: Имаше дизайни от висока класа. Доброто операторство за българското кино е константа. И някак тази година не откривах оператори, а дизайнери.
Антония Ковачева: Когато говорим за киноезик, който включва и чувството за мярка, и чувството за композиция на филмовия разказ, операторите са калиграфите на този език. Те спасяват голяма част от филмите.
Божидар Манов: Слава Богу, че българската операторска школа от наивните години на чернобелите филми до днес е на високо професионално равнище . И е гръбнак на цялото ни кино. Това потвърждава старата максима, че единственият незаменим човек в киното е операторът. Изображението на нашите филми е великолепно.
Вера Найденова: Толкова силно е операторството в нашите филми, че вече не го забелязвам. Но ми се ще да поговорим и за актьорството.
Людмила Дякова: Ако операторът не обича актьорите и не иска да изведе заложеното в персонажа, винаги може да го провали.
Вера Найденова: С изключение на „Áга“, единствен заснет на лента 35 мм, сега ми липсваха уникалните портрети. Това е свързано и с технологията, но не мога да забравя невероятните етюди на Деян Донков и Стефка Янорова в късометражния филм „Сън за щастие“ на Ирина Величкова – и мекота, и динамика, и чувственост… Бих откроила Глория Петкова и Елица Матева в „Безкрайната градина“. Брилянтчета просто. В тях откривам нова актьорска стилистика, нов ключ. То идва и от задачите, които са им поставени.
Геновева Димитрова: Глория е прекрасна и в късометражния филм „Мост“ на Явор Веселинов.
Людмила Дякова: И в „Багаж“ на Светослав Стоянов Деян Донков и Михаил Мутафов бяха великолепни.
Антония Ковачева: И в много добрите, и в неполучилите се филми страхотното актьорско присъствие им придава тежест. Например, ако го няма Гари Дърден в „Нокаут“, всичко отива на кино. В „Мълчанието на сестра ми“ Каталин Старейшинска прави филма.
Вера Найденова: Тя е чудо.
Геновева Димитрова: Или Мартина Апостола в „Ирина“. Или Мария Коцева-Мумето в „Живи комини“.
Антония Ковачева: Да, странни, нови лица. Дават друга енергия, автентичност.
Божидар Манов: Тази година има актьорски открития. Мисля, че новите лица ще имат успех, защото са много истински и пластични. Същевременно в кратко епизодично присъствие актьорите могат да покажат дълбочини, както правят много талантливата Ангелина Славова и прекрасният Димитър Коцев-Шошо в „Живи комини“. Да не пропуснем абсолютното откритие Стоян Дойчев във „Възвишение“ .
Людмила Дякова: И малкият чаровник Константин Гергинов-Тими в „Смарт Коледа“ и в късометражните „Пари“ на Калоян Патерков и „Тими“ на Любов Йончева. Разбира се, предстои му порастване, не знаем дали ще се развие като актьор, но и в трите роли е различен, а в „Тими“ е дори коректив на професионалните актьори.
Божидар Манов: На това момченце му предстои най-трудното изпитание – да не се разболее от звездомания.
Антония Ковачева: Да не пропуснем и големите Меглена Караламбова и Слава Рачева в „Диагноза“ на Камен Коларов. Защо не ги снимат по-често…
Геновева Димитрова: И Александър Трифонов в „Гората на Димо“ на Христо Симеонов и „Брак“ на Слава Дойчева. Или Жорета Николова и Пенко Господинов в „Далеч от брега“.
Вера Найденова: Прекрасните актьорски изпълнения на този фестивал са нови проекции на човешкото.
Геновева Димитрова: Покрай актьорите стигнахме до късометражните филми.
Божидар Манов: Да си призная, имах по-високи очаквания към късометражното кино, защото знам, че се развива добре. Има нови, интересни автори, попадат на художествени решения. На миналогодишната „Златна роза“ гледахме доста добри филми. Този път съм леко разочарован, защото при цялото разнообразие от имена, заглавия, стилове, теми, общото художествено равнище не е особено високо. Много от филмите тръгват интересно, развиват интригата и не знаят как да завършат. Някои стават дълги, а други свършват на принципа „токът спря“. Тоест, няма изградени композиционна структура и финал, което в късометражните форми е изключително важно. Едно е да обработиш монолитен петтонен къс и да направиш паметник, друго е да шлифоваш прецизно малък диамант.
Геновева Димитрова: Ние тук си говорим, но ако не се приемат поправките в ЗФИ и не се приключи с нотификацията, догодина може и да няма „Златна роза“.
Вера Найденова: Ще се приемат.
Божидар Манов: Мисля, че този път има политическа воля това да се случи. Нещо им се е размърдало в мозъчната кора и ще положат усилия – законодателни, организационни, процедурни – необходимите нормативни документи да бъдат узаконени в срок, така че финансирането на българското кино догодина да не бъде прекъснато. Защото, както знаете от всички комисии, в които участваме, десетки добри проекти чакат реализация. А много проекти с остаряването си губят потенциал. Чукам на дърво, но този път имам някакъв оптимизъм.
Антония Ковачева: Спирането на финансирането на българското кино директно засяга политическите кръгове и затова те ще го решат. Но проблемът с начина на оценяване на филмовите проекти с тези промени в ЗФИ седи и не мърда. И аз не съм оптимист.
3 октомври 2018 г.
