Концерт 25 години Драгостин Фолк Национал; концертна зала на Национално музикално училище „Любомир Пипков”, 22 октомври 2019 г.
Не съм привърженик на юбилеите, на словата по случай юбилеите, на изпълнената с нарочна приповдигнатост атмосфера във връзка с юбилеите и на задължението да си поне телом с околните, въпреки че тържеството обикновено е свързано повече със значителни факти в миналото, с не толкова значителни в настоящето и с една кристална неяснота за бъдещето. Според старозаветните евреи, за юбилей се смята 50-годишнината. Значи 25-годишният труд на Стефан Драгостинов и певиците („моите момичета” ги нарича той) от „Драгостин Фолк Национал” не влиза в старозаветната традиция. Но е славна годишнина! Особено когато става дума за частен състав, чийто репертоар се създава от един човек – било като композитор в прочулите се вече „Верски песни”, които се пеят по-скоро извън храма (верско е пак негово òпаково наименование, което „съобщава” неканоничния характер на сакрални български песни – Стефан поначало е опак човек, как иначе се пробиват пластове традиционна твърд), било като автор на поредни, често еталонни обработки на известни народни песни, било като репетитор, диригент, импресарио, звукозаписен продуцент… Не знам как се удържа това “One Man Show”, още повече, че Драгостинов от години е и професор в Нов български университет. Може го, прави го!
В концерта по случай годишнината на „драгостинките”, който отново бе в залата на музикалното училище, Драгостинов предложи програма в три модула, разделени от хората (шопско и дайчово) на сърцата инструментална група в състав: Александър Тодоров (кавал), Апостол Георгиев (гайда), Бисер Соколов (гъдулка), Ивелин Боянов (тамбура) и Стоян Янкулов-Стунджи (тъпан). Програма-микс от песни, с които народът ни е славил и Бога, и своя живот; програма от най-популярните песни на дамите от състава, извадка от 11-те компактдиска от проекта „Антология на българския музикален фолклор” – „Звукови икони на България” с песни от всички български региони, върху които е нанесен ярък авторски почерк, и от десетки концерти в България и извън нея, както и участие в престижни фестивали.
Особен, специфичен е звукът на ансамбъла, защото е школуван, изработен чрез „прекословния” подход на Стефан към традиционната песен. Тя може да звучи като звуково инкрустирано симфонично платно, може да плени ухото с великолепна комбинация от монодийно пеене и смела полифонична игра, може да зазвънти в кратките провиквания, в пресрещнали се различни регистри, в цветовете на гласовете, които комбинира така, че звукът на ансамбъла експлодира в тайнствено темброво мигновение, за миг сменило цветния модел, във внезапния интервалов „блиц”, който „пробожда” фактурата, в артикулираните скороговорки, във великолепните хорали, „подпрени” от контраалтовия феномен на родопчанката Марияна Павлова, които, ако затвориш очи, звучат като орган. Бях писала навремето, че митът за неприкосновеността, за опазването на народния шедьовър отстъпва пред стихията на този авторов почерк. Отстъпва, защото почеркът е не само на изключителен музикант, но и на човек, който знае перфектно езика, „професионалните хватки” в съвременното музикално творчество и поради силната си музикантска природа, може да вкара в песните всяка идея, която подадинето му роди. Родило е шеметни звуци, пеят ги с възторг и радост. Силна кръв има това изкуство, кипи, не оставя слушателя равнодушен. Всякакви звуци се събират в аранжимента на една песен, която най-напред е измайсторена нацяло, а след това чуваш как с „тънка четка” Драгостинов е добавил, довградил своите малки, но скъпоценни камъчета звук в песенната плът. Така пеенето и слушането стават едно общо приключение на предусещане, откритие, изненада и тръпка от ефекта на „немирното движение” на композитора.
Песните са колкото познати и близки, толкова изненадващи и провокативни. Дали ще е „Чичовите конье” от шоплука или родопската „Рофинка”, дали ще са „праведните” „Български благослов” и „Млада Бога” или вечните хитове „Дигу дигу” и „Шинка”… няма значение. Ефектът е необратим, постоянен. Всичко е интересно и за пореден път се убедих в изкуството на Драгостинов да манипулира формата чрез цезурата; да я кара да се извива, да върви нагоре към своята естествена кулминация и да стихва… все едно изчезва. За да прошава отново в гласовете и да продължи естествения си път. Това създава правдиво чувство за не свършваща, жадна, непредсказуема импровизация. Една от кулминациите в това отношение бе сюитата „Вранеят се врани коне”, която започна като идиличен безмензурен пасторал-засвирване-запяване; градусът се качваше все повече, атмосферата се нажежи „до бяло” и със страхотната оркестрова интермедия, където тъпанът на Стунджи накара залата да заври – този човек изпада сякаш в транс в такива моменти; после двамата със Стефан, който хвана едно кречетало, разиграха звуков блиц-дуел, „драгостинките” завършиха сюитата, като полека се оттеглиха заедно с тъпана във все още вибриращата тишина.
Какво да добавя? Може би лаконичната вест, че Драгостинов работи над един невероятен проект за „правата вяра”, който той ще огласи един ден. Очаквам го.
