Критикът, който защитаваше западния канон

К

Харолд Блум (11 юли 1930 – 14 октомври 2019)

Харолд Блум, изумителният литературен критик, който защитаваше западния канон в изобилие от влиятелни книги, които се появяваха не само в задължителните списъци на колежите, но – необичайно за академична литература – и в списъците с бестселъри, почина на 14 октомври в болницата в Ню Хейвън на 89-годишна възраст.

Професор Блум често е наричан критикът с най-лоша репутация в Америка. От високата си позиция в Йейл той направо се нахвърля срещу всяка съвременна тенденция в литературната критика. Особено много защитава тезата за литературното превъзходство на западните великани, като Шекспир, Чосър и Кафка – всичките бели мъже, както изтъкват неговите критици – над други автори, възхвалявани от „Школата на презрението“, както ги нарича Блум, в която влизат мултикултуралисти, феминисти, марксисти, неоконсерватори и всички, които, според него, предават най-важната функция на литературата.

При всички положения той е едно от най-стимулиращите литературни присъствия през последните петдесет години и едно от най-многообразните”, пише през 2011 г. Сам Таненхаус в „Ню Йорк Таймс Бук Ривю”, на което е главен редактор по онова време, изключителна порода учен, преподавател, критик, писател, поет и памфлетист.“

В сърцето на творчеството на професор Блум е страстната любов към литературата и склонността му да се увлича по героичните фигури. „Шекспир е Бог”, заявява той, и „Шекспировите герои са истински хора, които са изградили западната представа за това какво е да си човек“; това мнение излага в книгата си „Шекспир: Изобретяването на човека“ (Shakespeare: The Invention of the Human, 1998). Аналогията с божественото работи и в двете посоки: в „Книгата на Я“ (The Book of J, 1990) професор Блум отправя предизвикателство към съществуващата библейска наука, като намеква, че дори юдео-християнският Бог е литературен герой – при това, измислен от жена, която може да е живяла в двора на цар Соломон и която е писала части от Петокнижието на Стария завет. „Книгата на Я“ става бестселър.

Професор Блум е смятан за най-популярния литературен критик в Америка (похвала, която той едва ли би сметнал за нещо значително). Сред останалите му бестселъри са „Западният канон: Книгите и школите на епохите“ (The Western Canon: The Books and School of the Ages), публикувана през 1994 г. и „Защо да четем и как“ (How to Read and Why, 2000). Данните за комерсиалния му успех карат мнозина от академичната общност да го смятат за популист. „Ако в днешни дни споменете името на Харолд Блум пред литераторите, те ще подбелят очи“, пише британският учен и писател Джонатан Бейт в „Дъ Ню Рипъблик“ през 2011 г.

Професор Блум е роден в Бронкс, син е на шивач и лесно би могъл да стане литературен герой. С непокорната си посивяла коса и меланхоличните си очи, обрамчени от тъмни кръгове, той ораторства от Стола, както казват студентите му, изпълвайки го с мощната си фигура и заобиколен от купчини книги. Обича да използва гальовни обръщения като „детенце“. Обръща се и към момчетата, и към момичетата с „мили/мила“ и ги целува по главата.

Поглъщане на думи

По отношение на четенето, професор Блум нарича себе си „чудовище“ – твърди, че може да прочете и асимилира книга от 400 страници за един час. Приятелят му Ричард Бърнстийн, професор по философия в New School, споделя пред репортер, че да гледаш как професор Блум чете, е „страшно“.

Въоръжен” с фотографска памет, професор Блум може да рецитира наизуст километри поезия – по негови думи, целия Шекспир, „Изгубеният Рай“ на Милтън, целия Уилям Блейк, целия Танах и монументалния труд на Едмънд Спенсър „Кралицата на феите“. Привличат го епиграфите, афоризмите и необичайните думи: „кеносис” (изпразване), „тесера” (завършване), „аскеза” (смаляване) и „клинамен” (отклонение). Доста му харесва да го сравняват със Самюъл Джонсън, големият критик, есеист, лексикограф и известен лондончанин от XVIII век, който също като професор Блум е бил закръглен, ерудиран и доста често язвителен в коментарите си.

Творчеството му е огромно, също като това на Джонсън: повече от 40 книги под негово авторство и стотици томове, на които е редактор. Той остава продуктивен до края, като публикува две книги през 2017 г., две през 2018 г. и две през настоящата година: „Макбет: кинжал в мислите1“ и „Обладана от паметта: вътрешната светлина на критиката“. Последната му книга ще бъде издадена на неуточнена все още дата от Йейл Юнивърсити Прес, споделя съпругата му.

Може би най-влиятелната книга на професор Блум е книгата, която разглежда самото литературно влияние. Книгата „Страхът от влияние“ (The Anxiety of Influence), публикувана през 1973 г. и след това преведена на около 45 езика, използва фройдистката теория и представя творбата като нещо епохално и Едипово, една борба, в която младият творец се бунтува срещу предхождащите го традиции и търси онзи изблик на оригиналност, който е признак на великото. Професор Блум твърди, че едно стихотворение е както отговор на друго стихотворение, така и защита срещу него. Поезията, пише той, е мрачно бойно поле, където поетите нарочно „тълкуват погрешно“ предшествениците си и потискат дълга си към тях. Това твърдение е противоположно на твърдението на Новата критика, доминираща литературната теория в средата на XX век в Америка, която пренебрегва аспекти, като исторически контекст и намерения на автора, и по-скоро разглежда литературата като поредица от текстове, които трябва да бъдат четени отблизо и чието значение се крие в езика и структурите.

Професор Блум кръстосва шпаги и с други критически теории в „Западният канон“. Видният критик Франк Кърмоуд, който посочва хората, които проф. Блум смята за свои антагонисти, пише в „Лондон Ривю ъф Букс”: „Той има предвид всички, които заявяват, че разглеждат канона като инструмент на културната, а оттам политическата хегемония, като ловка измама, измислена от умрели бели мъже, които искат да продължат етническото и сексисткото потисничество“.

Професор Блум настоява, че една литературна творба не е социален документ – и не трябва да се чете заради политическото или историческото си съдържание – а трябва най-вече да бъде оценявана заради естетическото удоволствие, което носи. „Блум не ни кара да благоговеем пред великите книги“, пише писателят Адам Бегли в списание „Ню Йорк Таймс“ през 1994 г. „Той ни кара да оценим изключителната загадка на творческия гений“. Самият проф. Блум заявява, че „качеството на канона произтича от странното, от идиосинкратичното, от оригиналното“. По-нататък Бегли твърди: „Канонът, според Блум, отговаря на неизбежния въпрос: „През малкото време, което имаме, какво трябва да прочетем?“. „Трябва да изберете сами“, пише проф. Блум в „Западният канон“. „Или има естетически ценности, или съществуват само идентификациите на расата, класата и пола.“

Неговата писателска „Зала на славата”

Към „Западният канон“ е прикачен „апендикс”, в който са изброени творбите на около 850 писатели, които, според проф. Блум, ще пребъдат във времето. Там са Платон, Шекспир и Пруст, естествено, но също така фигурират и по-непознати имена, като Иво Андрич, югославски писател, който печели Нобеловата награда за литература през 1961 г., и Таха Хусейн, важен египетски писател и интелектуалец. Мнозина от света на литературата с удоволствие опитват да разгадаят смисъла зад понякога особените избори на проф. Блум. Някои от тях се учудват от преценката му, например, че от цялото творчество на Джон Ъпдайк, единствено ще просъществува романът му „Вещиците от Истуик“. Критиците му отбелязват, че Ъпдайк веднъж нарича писането му „мъчително“. Филип Рот, приятелят на проф. Блум, е споменат само шест пъти. Алис Уокър изобщо не се споменава, но поетът Дж. Д. МакКлачи, критиците Дейвид Бромуич и Барбара Пакър, и тримата студенти на проф. Блум, влизат в списъка. По-късно, в „Анатомия на влиянието“ (The Anatomy of Influence), публикувана през 2011 г., която проф. Блум преждевременно нарича „моята лебедова песен“, той сякаш посмекчава позицията си по отношение на канона, съгласявайки се, че критикът на което и да е наследство е задължен да разглежда сериозно и други традиции, не само западната.

Яснотата в изложенията му също е подложена на съмнение. „Харолд не е много добър в обясненията“, споделя пред „Таймс“ неговият приятел поетът Джон Холандър, и добавя: „Вкопчва се в някоя дума и я оставя едва след като създаде някаква концепция от нея, но не е в състояние да обясни достатъчно ясно какво има предвид и какво точно прави.“

Въпреки това, проф. Блум печели огромни хонорари за книгите си – 1.2 млн. долара в случая с „Геният: Мозайка от сто примерни творчески разсъдъка“ (2002 г.), популярна, но все пак образователна книга за великите книги, които човек трябва да прочете.

Харолд Блум е роден на 11 юли 1930 г. в източен Бронкс в семейството на ортодоксални евреи. Той е най-малкият от петте деца на Уилям и Пола (Лев) Блум – имигранти от Източна Европа. Първата книга, която Харолд прочита, е поетическа антология на идиш. Скоро той открива клон на Нюйоркската обществена библиотека в квартал „Мелроуз”, административен регион Бронкс, и започва да чете Харт Крейн, У. Х. Одън и Т. С. Елиът. Завършва изключителната Природонаучна гимназия в Бронкс – „онова ужасно място“, както я нарича – и спечелва стипендия за университета „Корнел“, където впечатлява всичките си професори. Когато завършва „Корнел“ през 1951 г., преподавателите му настояват да отиде да следва докторантура на друго място. „Не можехме да го научим на нищо повече“, казва М. Х. Ейбрамс, видният изследовател на романтизма, който е и ръководител на проф. Блум.

Страстта му към романтиците

Професор Блум е приет в Йейл, крепостта на Новата критика през 50-те години. Новите критици, сред които е и Т. С. Елиът, предпочитат метафизическите и религиозните поети на XVII век, като Джон Дън и Джордж Хърбърт, които са били духовници. За проф. Блум тази школа на мисълта е безплодна. „Не е случайност”, пише младият Блум, че „поетите, към които Новата критика изразява предпочитанията си, са католици или англиканци от високата църква”. И добавя: „академичната литературна критика в наше време е работа на църковни настоятели”. „А аз съм прекалено много евреин”, споделя Блум пред журналист. „Освен това, евреин от нисша класа.”

Неговите герои са Емерсън и английските романтици, но на романтизма се гледа с лошо око в Йейл. Въпреки това, той пише докторската си дисертация върху романтизма и я преработва и издава като първа своя книга: „Митотворчеството на Шели“ (1959 г.). Той издава и по-всеобхватното изследване върху романтиците „Обществото на мечтателите“ през 1961 г. Заявявайки се като защитник на романтиците, той е смятан за една от причините в катедрите по английска литература отново да започнат да ги преподават през 60-те години. В Йейл обаче застава в директна опозиция на доминиращия етос, особено с книгата си „Страхът от влияние“, в която пише, че великата литература е бунт срещу писателите от миналото. Макар че за кратко смята себе си за част от йейлските деконструктивисти Пол де Ман, Дж. Хил Милър, Жак Дерида и Джефри Хартман, проф. Блум скоро напуска катедрата в Йейл. И го прави веднъж завинаги през 1977 г. Получава званието професор „ДиВейн“ по хуманитарни науки, а след това и професор „Стърлинг“2 по хуманитарни науки, което е най-високата академична титла в Йейл и на практика го превръща в самостоятелна катедра.

През 1984 г. проф. Блум поема огромен проект: да редактира около 600 тома критика за издателството за академична литература „Челси хаус“. Единият от мотивите за това е да може да издържа порасналия си син, който е с увреждания. На следващата година получава така наречената „стипендия за гении” към фондацията на Катрин и Джон Д. МакАртър.

През 1988 г. проф. Блум увеличава преподавателските си часове, като прекарва част от седмицата си като професор „Бърг“3 по английска литература в Нюйоркския университет.

Той умира в същата несиметрична къща от дървени шинди от XIX век в Ню Хейвън, в която живее повече от 50 години със съпругата си Джийн, пенсиониран училищен психолог, работила в Бранфърд, Кънектикът. Двамата са изпълнили къщата си с хиляди книги, картини и скулптури. Блум се жени за Джийн Гулд през 1958 година. В живота професорът е както оптимист в тесния смисъл на думата, така и песимист в доста по-широк смисъл, и то по отношение на трайността на великата литература. Книгите, които харесва, без съмнение ще намерят читатели, пише той, макар че броят им може да намалее. Но той най-много се притеснява, че литературата вече няма да се преподава и така ще стане ненужна. „Онова, което сега наричат „Катедра по английски“, ще се преименува на „Катедра по културни изследвания“ и в тях комиксите за Батман, мормонските увеселителни паркове, телевизията, филмите и рокът ще заместят Джефри Чосър, Уилям Шекспир, Джон Милтън, Уилям Уърдсуърт и Уолъс Стивънс. Големите, някога елитарни университети и колежи, продължава той, ще продължат да предлагат курсове за Шекспир, Милтън и съвременниците им, но те ще бъдат водени от трима-четирима души, каквато е ситуацията с преподавателите по древногръцки и латински език.“

Динита Смит

Ню Йорк Таймс, 14.10.2019

Превод от английски Катерина Станковска

1 „Макбет, II, 1“ прев. Ал. Шурбанов, „Великите трагедии“, изд. Изток-Запад, 2012 г.

2 Почетни титли на университета Йейл.

3 Почетна титла на Нюйоркския университет.

За автора

Категории