Красива утопия за деца на всякаква възраст

К

Свирачът и автомобилите” – музикален театър-балет за деца от Петър Керкелов. Либрето – Драгомир Йосифов по едноименната приказка на Джани Родари. Диригент Драгомир Йосифов, хореограф-постановчик Лилия Бурдинская (Русия), художник на костюмите Мария Мануилова (Русия), художник Венцислав Диков, 3D-анимация Петко Танчев. Певци: Светлана Иванова (Свирачът), Владимир Ников (Кметът) с балет, хор, оркестър на Държавна опера – Пловдив. С участието на деца от Академията на г-жа Опера, подготвени от Яна Делирадева. Пловдив – Дом на културата „Борис Христов”, 26 октомври 2019 г.

Въпросът защо извънредно способният и вече известен не само у нас Петър Керкелов (1984) е избрал за своята детска опера, която нарича музикален театър-балет за деца, приказката на Джани Родари „Свирачът и автомобилите”, не стои сериозно, ако знаете малко повече за 35-годишния композитор, който, изглежда от първите звуци, които е създал, е наясно каква музика ще пише, в каква посока ще върви и как ще се съотнася към родния музикантски ареал. Произведенията, които е написал досега, произнасят ясно етическата и естетическата позиция на композитора – „Опит за крещене”, „Времеви етюди”, „Две симфонии и postumus”, „Координати на един храм”…, внасят екзистенциална проблематика с философски обобщения и собствена парадигма в интензивно разгръщащо се звуково пространство, което отдавна промени езика и изразните възможности на музикалното изкуство. Имайки предвид родната традиция в музикално-сценичния жанр за деца, бях абсолютно убедена, че детската опера на Керкелов ще избяга от лесно запеваемите мелодийки, от битовизмите, от баналните инфантилни заигравки с тон, тембър, ритъм, песничка или танц („Нали е за деца?!?”). А в приказката, която го е привлякла, се разказва за град, задушен от автомобили, които са толкова много, че пешеходците не ходят, а се провират между и под тях. За един кмет, който се е хванал за главата и не може да реши въпроса. И за едно, появило се отникъде, момче със свирка, което му предлага да изчисти града от автомобилите. И го прави. Постъпката му предизвиква реакции, които правят възможни три финала на приказката, от които в последния се взема най-разумното решение колите да се движат под земята, а пешеходците – по нея.

За да „разкаже” тази приказка, Керкелов използва сопран (свирачът), бас (кметът), два хора, духови инструменти, арфа, пиано, ударни и електроника. Либретото е на известния композитор и диригент Драгомир Йосифов, впрочем, той не случайно е и на пулта в това представление. Предполагам, че структурата на цялата пиеса – интродукция, прелюд, интермецо I, 3 сцени: „В кметството”, „Детска утопия”, „Край първи”, интермецо II, сцена IV: „Финал втори”, интермецо III, сцена V: „Край трети” – е обмисляна от двамата, а произведението е поръчка на Държавна опера – Пловдив, далновидно и в избора на автор, и по отношение на репертоара и възпитаване на различни навици у зрителите.

Поставих по-горе в кавички думата „разкаже” не защото разказът не се състоява, а заради начина, по който той се осъществява. Бих нарекла творбата инструментален театър – цялата театрална концепция е заложена в партитурата през инструментите, избрани от композитора. Те са включени в много комплицирана за изпълнение, провокираща богатото детско въображение фактура. Нейните елементи доближават до съзнанието на слушателя, за когото е предназначена пиесата (и за неговите по-възрастни близки), красотата, очарованието, шока от откритието, че музиката може да бъде много по-богата от съчетанието на няколко контрастни темички. Керкелов демонстрира неимоверната си звукотемброва фантазия за представяне на сюжета; избраните от него инструменти вършат действително приказни неща. Те изобразяват сюжета сплетени, вплетени, събрани, разединени, с личния си тембър или смесвайки се с нечий друг, с „невъзможни” за изсвирване пасажи, които съобщават агресия или шум, или неудобство, или ламаринени пукотевици, с ритмични пробиви, импровизационни модели, които имат за цел да внушат образ, движение, характер или настроение – заплаха, ирония, насмешка, радост… Всичко гъмжи до появата на Свирача. Музиката съобщава неговото идване с внезапния до мажор (за Керкелов тази тоналност има значение) на една от най-популярните мелодии на Хайдн – на серенадата от струнни му квартет, оп. 3/5. Обоят, който я свири, сякаш рисува, извайва неговия образ като символ на непреходното, вечното. Впрочем, Керкелов го чувства така: „Свирачът е като Малкия принц на Екзюпери, който се спуска от своята планета, за да напомни, че всичко около нас е резултат от това, което си представяме. Свирачът няма държава, планета и време. Той може да говори с езика на Моцарт, Верди, Дебюси, Хендел или Гершуин, но винаги казва едно: отворете очите си към най-смелите си мечти, а не към това, което стои пред вас. Колите, шофьорите и пешеходците, Свирачът и Кметът – това са персонажите в пиесата (тя се оказа твърде актуална в навечерието на кметските избори). А партиите на персонажите на моменти ме отправяха и към модела Лигети – двамата солисти, и към модела Кагел – двата хора. Може и да греша, но го споменавам само по една причина – за да поясня, че авторът познава всичко, което се е случило и се случва в съвременната музикална практика и, естествено, с някои елементи от това гради оригиналния си почерк. Идеите на избора създават, артикулират нови идеи, които създават различна памет в структурата с различни интересни елементи в нея. Това е почерк, обединил няколко езика в трудна, изискваща страхотна концентрация фактура, пресъздадена майсторски и вдъхновено от Драгомир Йосифов (всъщност, аз само него си представям на пулта за произведение с толкова гъста полифоничност). Добавям и комплицираните задачи (особено по отношение на ритъма) на двата хора – например, в отговорите („Мисли, мисли, мисли… печат, печат, печат..”.) на вайканията на кмета („Не зная какво да направя, не зная какво да кажа…”) в темпоритмичното сложение в процеса на развитието на приказката. Всичко върви с импровизационна лекота, но и със структурна логика и ясен смисъл в съчетаването на „близкия” (знакови теми от класика и фолклор) и „по-далечен” (който описах вече) за публиката пласт музика.

Партитурната стихия получава страхотен съюзник и тълкувател в сценичното решение на Лилия Бурдинская, Мария Мануилова и Венцислав Диков. Бурдинская представя хореографската визия на шофьорите (хор) и колите (танцьори с летни кънки) със симпатични детайли, подкрепени от перкусии на сцената, и представя с ефирна лекота сблъсъка им с пешеходците (хор), последствията от това. Всичко изглежда иреално и затова – още по-привлекателно. Това е хореография, която бих определила като „невидима”, толкова непреднамерено семпло, естествено и логично бе нейното решение за движението и акцентите в него в тези три основни групи. Визията е силно поетизирана от цветовото решение и на костюмите, и на дигиталния декор, който движи великолепните „детски” рисунки на Диков по мобилни транспаранти – това създава усещането за приказност, за фантазност, за пространство, което може да приема всякакви форми, образи и цветове – също като музиката, и да докосва нежно въображението. Единствените солисти в пиесата са сопранът Светлана Иванова (Свирачът) и басът Владимир Ников (Кметът). Иванова излъчва убедително искреността и невинната мъдрост на момчето със свирката в различните сегменти на своята вокална партия. Пародийно-гротесковата роля на кмета не създава проблеми на Ников, нито нелеката му партия, напълно в съвременната вокална стилистика. Малко по-ясна артикулация на текста и от тях, и от всички в спектакъла би улеснила тези от публиката, които не са прочели приказката или програмата за спектакъла.

Присъствах на високо естетично събитие. В България най-после се роди музикално-сценично произведение за деца, което им свири/говори на съвременен език. Говори им с усмивка, с чувство за хумор, приближава се до тях с вкус, мярка, култура. И въпреки изненадите в него, това не е изкуство на „вдигнатата вежда” (Бахтин), а приятелска покана за общо преживяване, което прави малките/младите по-богати, по-знаещи и опитни като слушатели и събеседници, както е навсякъде в родната Европа.

Екатерина Дочева

За автора

Екатерина Дочева

Екатерина Дочева е музикален критик, години наред музикален наблюдател на вестник „Култура”. Сега е член на екипа и музикален наблюдател на К.

Категории