Разговор с писателката Ники Павлов
– Вашето първо интервю в България по повод на „Българският лекар” беше публикувано при нас, във вестник „Култура” („Баща ми атеистът”, бр. 6/ 17 февруари 2017 – б. р.). Както тогава написа неговата авторка Диана Иванова, „романът е както родова история, така и движение из празните полета на една ненаписана сравнителна история на европейската психиатрия”. Историята и на вашия баща д-р Павлов, в романа Николов. Много се радвам, че може да се включите в дискусията по тема, която с Диана винаги сме обсъждали: колко трябва да помним и колко трябва да забравим, за да продължим да живеем? И като личности. И като общност. А и какво е мястото на литературата в тази сложна динамика между паметта и забравата, особено по отношение на социализма?
– Не трябва да забравяме нищо. Колкото повече и по-плътно си спомняме, толкова по-сигурно е, че най-после ще преминем през болката – и ще излезем по-здрави. Моите родители се съпротивляваха срещу този подход. И точно поради тази причина написах „Българският лекар”. По принцип, родителите винаги искат да прикрият неприятните спомени, да ги опаковат в кутия и да ги сложат встрани. Тогава обаче неизбежно идват децата, любопитни да разберат какво има в кутията. В моя случай, да отворя въпросната кутията беше важно заради самото ми оцеляване. Ролята на литературата е да подпомага именно тези процеси. Ако щете, да покаже, че те са възможни. С всички свои недостатъци, и моят баща се е опитвал да прави нещата по правилния начин. Моят траур по баща ми мина през писането – и аз отново се свързах с него.
– Днес е знакова дата – 7 ноември. Вдругиден е 10 ноември, когато преди 30 години започна преходът към демокрация. Това ме кара да ви попитам за колко черни кутии става дума във вашия роман – една ломска черна кутия, една пловдивска, една източногерманска, една западногерманска… Или за една-единствена, в която миналото е напълно неразчленимо?
– Понякога отваряш кутията – и установяваш, че вътре има друга, а в нея – трета. Аз много мъчително се престраших да отворя първата, но с всяко следващо отваряне ставаше все по-лесно.
– Когато говорим за сериозна литература, обичайно сме на терена на болката. В началото на ХХ век темата е туберкулозата, после ракът и СПИН-ът… сега психиатрията става все по-често предмет на белетристиката. А дали литературата днес не се държи от психиатър? И какви грешки може да допусне той в терапията си?
– Нека ви уверя, че моят роман не е увредил никого. (Смях.) Знаете, хората сами избират книгите си. Понякога човек среща подходящата книга за своя проблем. Но моят роман не е само за психиатрията. Става дума за външното и вътрешното бягство, за живота в НРБ, ГДР, ФРГ,..
– Кога биографичното става литература? Кога документът става естетически факт?
– Нека оставим този въпрос на критиката. Винаги съм писала, оставайки близо до реалността. Може би и заради това немалко се забави публикуването на книгата. Оказа се обаче, че читателите много харесват този тип литература – и когато издателите го установиха, вече нямах проблеми с отпечатването на книгите си. Дълго време пишех цели страници за „Тагесшпигел”: за бежанците, за Тръмп, за страха, за повтарачите в клас… Пишех за много лични свои неща. Изобщо не се щадях – пишех за моите страхове, за моите деца. Така читателите се идентифицираха лесно с мен. Виждаха какво съм преодоляла.Знаете ли, повтарачката беше моята дъщеря.
– В нашия кратък разговор споменаваме неведнъж децата и родителите. Кога децата повтарят грешките на родителите, въпреки бунта си спрямо тях? Вие какво повтаряте от баща си, българския лекар?
– Когато напуснах дома на своите родители, бях абсолютно убедена, че ще направя всичко по начин, различен от техния. Работа, работа, работа. (бел.ред. –произнася думата на български.) Бях абсолютно прилежна. И във всичките си връзки повтарях живота на майка си и баща си. Катастрофа. Колкото и да исках да правя всичко по различен начин, бях програмирана. Хиляди хора имат този проблем, ако изобщо го подозират. Успях да прекъсна тази порочна верига. Първа по линията баба-майка-дъщеря! Днес съм щастлив човек: имам три деца от един и същи съпруг, при това продължавам да го обичам, правя това, което ме кара да се чувствам добре. Станах писател. Отделно, продавам етерични масла. Разбира се, имах кризи. Нямах пари, боледувах, изоставяха ме, задлъжнявах. Но днес се чувствам добре – и правя нещата по нов начин. Благодарение на 500-те страници пред нас, се чувствам добре.
– Съдбата си прави номера с нас: преди година водих подиумна дискусия с Кристоф Хайн върху романа му „Щастливец с баща” – за син, който постоянно иска да избяга от миналото и баща си. Чудя се дали след всичко, което ми разказвате, не трябва да сменим заглавието ви от „Българският лекар” на „Щастливка с баща”?
– Никой няма да си купи такава книга.
– Какви реакции очаквате от българската публика? Тук имахме голям проблем с рецепцията на „Апостолов” на Сибиле Левичаров.
– Нищо няма да кажа за Левичаров. Моята книга е написана на езика на любовта. Не е срещу баща ми. Не е срещу България. Може би разчиствам сметки единствено с реалния социализъм. Хората не трябва да бъдат удряни с мокър парцал – това е литературната ми философия. Гьоте казва, че истината трябва да е топло палто, с което да можеш да се придвижиш.
– А застудява… И един идиотски въпрос: на какво етерично масло ще оприличите „Българският лекар”?
– Лавандула.
Въпросите зададе Марин Бодаков
Превод от немски Диана Иванова
Ники Павлов, дъщеря на българин и германка, е родена през 1964 г. в ГДР. Когато е 13-годишна, семейството бяга на Запад. Павлов следва в Мюнхен политически науки, славистика и най-нова история. “Българският лекар” е първият й роман, преведен на български от Жанина Драгостинова за “Жанет 45”.
