Изненадваща противоречивост

И
Концерт на Соня Йончева със Софийската филхармония, диригент Найден Тодоров, с участието на Михаил Михайлов, тенор. В програмата: арии и дуети из опери на Пучини. Зала „България”, 15 ноември 2019 г.

Труден за мен се оказа концертът на нашата световна певица Соня Йончева. Разбира се, знаците, че предстои едно голямо събитие, дойдоха отрано – и с надписа „продадено” върху афиша й близо 2 месеца преди датата, и със съобщенията през медиите за грандиозния успех на нейната „Гала Пучини” в Елбфилхармонията в Хамбург и в Москва, в зала „Чайковски”, преди концерта й в София. Немският критик Маркус Щеблер озаглави статията си във вестник „Хамбургер Абендблат” за концерта й „Соня Йончева – певица, пред която коленичиш.” Слушала съм я, разбира се, почти успявам да следя етапите на реактивната й кариера. От 7-8 години тя буквално лети от сцена на сцена в най-големите оперни къщи – Миланска скала, Метрополитън, Ковънт Гардън, Дойче опер, Щаатсопер Берлин… ексклузивен договор със „Сони”… Междувременно, на 1 октомври, роди дъщеря си София, а за рекордно кратко време – за по-малко от 40 дни, се върна на сцената. Рекламата и новините около нея някак все искат да внушат необичайната скорост, с която тя се движи, с която учи нови роли. До края на сезона, наред с ангажиментите си в „Пиратът” (Белини) в Театро Реал (Мадрид), в „Бохеми” (Пучини) в Ковънт Гардън, в „Медея” (Керубини) в Щаатсопер Берлин, в „Тоска” във Виенската Щаатсопер и в Баварската опера, Йончева прави две нови роли – в „Манон Леско” за Метрополитън, Ню Йорк, и във „ Федора” (Джордано) за Ла Скала, Милано. Заедно с това има и песенни вечери – на фестивала в Залцбург с предкласическа програма и в Барселона – с песни от италианския XIX век.

Концертът й в София претъпка зала „България” с малко оперни любители, капацитети и музиканти и с много повече представители на другата, светската категория. Седнала на стълбите на първи балкон, като в студентските си години, чаках да установя обогатяването, личните открития в тази „шлагерна” програма на една певица, чието име в момента свети навсякъде. Йончева бе подбрала две арии на Мими от „Бохеми”, две на „Манон” от „Манон Леско”, ариите на Тоска и ЧоЧо Сан, ария на Анна из малко познатата опера „Вилиси”. Към това се прибавиха две арии, изпълнени от Михаил Михайлов, както и дуетът им „ O soave fanciulla” от „Бохеми”, също и самостоятелни за оркестъра пиеси – интермецо от „Мадам Бътерфлай” и встъпление към второ действие на операта „Вилиси”.

Преди нейната поява, чух обнадеждаващо с чувствената си изразителност и отгледана звукова емисия интермецо (и великолепно соло на челиста Любомир Ников) из операта „Манон Леско”, с което оркестърът на Софийската филхармония и диригентът Найден Тодоров „нагряха”, така да се каже, атмосферата за очакваната среща със звездата. Яви се със своето обаяние, с излъчване, което я приближава до залата. Гласът й е красив, топъл, „южен”, емоционален и лиричен сопран. Прибавям и нейната привлекателност, тя се заявява веднага от сцената. И тук започнаха моите проблеми. В изпълнението на репертоара, който бе избрала, наред с очакваното преживяване от срещата с красивия глас, с неудоволствие трябваше да констатирам често заявени „прескачания” във фразирането, несвойствени за певица с толкова интензивна световна кариера… Твърде често фразата бе насечена, не звучеше изваяна, в желаното легато с ударения в началото й. Отдадох го на факта, че това тяло скоро е преминало през огромната трансформация на родилния процес и може би й създава още проблеми с дишането, което накърнява целостта на фразирането. В това отношение най-уязвими бяха ариите от „Тоска” и „Манон Леско”, което пък ме наведе на мисълта, че може би в този по-драматичен репертоар лиричната природа на гласа й проблематизира естествения поток на емисията. Връщам се към ариите на Мими и дуета й с Михаил Михайлов – в които я имаше тръпката на превъплъщението и излъчването на забележителна певица и артистка. Както и едно изящество в тембрирането в първата ария на Мими „Si mi chiamano, Mimi”, която Йончева изпя с чувствителността и отдадеността на голям музикант. Имаше такива моменти, но не бяха малко и тревожните – неусетни, но забележими портаменти към високия тон, което пораждаше едно напрежение за това дали ще прозвучи така, както би трябвало. Имаше пак леко забележими интонационни разклащания, отново будещи недоумение за ранга на една световна певица. Не успях да приема вътрешно и нейния флирт с публиката, на която Йончева раздаваше цветя, пеейки. Някак евтино ми се видя, причината за което е сигурно в разминаването във вкусовете. Моят сигурно е старомоден. А тежкият драматизъм на арията на Манон от последното действие на „Манон Леско” “Sola, perduta, abandonata” бе „изигран” с прекалено външно натъртване в музикалния и словесния текст, което отново „пречупи” музикалната линия и в някаква степен огруби емисията, построена много по-естествено от обоя на Ясен Енчев, който й партнираше. Някаква необяснима фрагментарност и припряна експанзивност тегнеше над цялата ария – без дъх, без преживяност, с неравномерна емоция – някаква трескавост, която, слава Богу, се уталожи към финала, където в последните тактове чух отново гласът и състоянието на една голяма певица. Диригентът Найден Тодоров и оркестърът партнираха на Йончева внимателно, в повечето арии премерено, балансирано, с много добри сола, с чувствителност и рефлекс по отношение на темпоритъма на вокалната й изява.

Разбира се, тези мои бележки не са никакъв проблем за певицата, която навсякъде получава достатъчно много адмирации. Което е прекрасно. Но може би тя самата ще претегли критериите в тях. Не бих имала доверие на господин Щеблер, например, който се възхищава на факта, че с гласа си Йончева е надскочила оркестъра и разтресла залата. За мен това не са музикантски критерии. Отдавна във вокалното изкуство силата на гласа не е аргумент за качество. Но, слава Богу, Йончева не разчита на това, тя положително търси своята звукова самоличност и очевидно много често успява да я открие, за да бъде така акламирана по целия свят. И за да бъде кариерата й толкова впечатляваща.

За автора

Екатерина Дочева

Екатерина Дочева е музикален критик, години наред музикален наблюдател на вестник „Култура”. Сега е член на екипа и музикален наблюдател на К.

Категории