Обичам стара София – онази, от ранните ми детски спомени в началото на 50-те години, с все още запазени красиви сгради и цели улици в центъра, и с разпилените бедни квартали из периферията. Тук-там зееха рани от бомбардировките, а на тяхно място израстваха нови строежи. После градът се променяше пред очите ми, а тъкмо тогава, като ученик, откривах книгите за стара София на Петър Мирчев, Димо Казасов, Константин Константинов и други автори. Започнаха да излизат и новите български филми, снимани в „моята София“.
Повод да „превъртам“ отново в съзнанието си лентата на спомените е новата книга-албум „Камера! Работи. Място на снимките – София“, издание на Българската национална филмотека. По-точно е да се каже, че тази нестандартна книга осветява за публичен показ малка, но безценна част от фотографския архив на БНФ, която припомня вълнуващи дни и години от развитието на родното ни кино. Но да не забравяме: албумът е подчинен на друга, интересна историко-познавателна линия за облика на София като документирана градска среда през период от 75 години! Защото такава е избраната времева рамка от първия ни игрален филм „Българан е галант“ (1915, реж. Васил Гендов) до последния, включен в книгата – „Софийска история“ (1990, реж. Надя Станева). Внимателните читатели веднага ще попитат „А защо тъкмо този период и защо хронологията завършва преди 28 години?“ Отговорът е скучен и елементарен: по обективни архивни причини. Нужно е пояснение. Албумът е съставен изключително компетентно и професионално от екипа киноведи и експерти на БНФ с детайлно познаване на филмографията, фактологията, историческия контекст и други задължителни изисквания при подобна издирваческа и съставителска работа. Проучени са всички (стотици) филми, заснети в София. Издирени са и сканирани над 400 оригинални фотографски негатива с работни моменти от техния снимачен период из различни локации. Но, уви, небрежността на някои филмови продукции през годините или лошите условия за съхранение са ощетили пълнотата на фотографската колекция, коятоняма как да бъде възстановена със задна дата. А след раздържавяването на филмопроизводството в началото на 90-те години и особено с масовото навлизане на дигиталната фотография, филмовите продукции съвсем са занемарили грижата да депозират фотодокументи в БНФ. Ето заради този простичък факт (Балзак казва „Глупаво като факт!“) фотолетописът на София, проследен в уникални работни моменти от заснетите в града игрални филми, съдържа 229 снимки от 40 заглавия и завършва през 1990 г.
Особено ценни са работните фотоси от незапазените филми на Гендов „Дяволът в София“ (1921), „Пътят на безпътните“ (1928), „Улични божества“ (1929), „Земята гори“ (1937). От по-късно време любопитни са умилително-наивните днес комедии „Любимец № 13“ (1958) на Володя Янчев и „Специалист по всичко“ (1962) на Петър Василев с незабравимия Апостол Карамитев, както и „Бъди щастлива, Ани“ (1960) на Володя Янчев с изгряващата звезда Невена Коканова. Вълнуващи с младежката си чистота са работните снимки от „Първи урок“ (1959) на Рангел Вълчанов, „А бяхме млади“ (1960) на Бинка Желязкова, „Бедната улица“ (1960) на Христо Писков. Тези филми и днес ме водят из малките улички на старите софийски квартали, в които преоткривам детството си. А как завиждахме тогава на децата-актьори от „Точка първа“ (1955) на Боян Дановски и особено на малките Стефан Данаилов и Георги Наумов от пионерския шпионски екшън „Следите остават“ (1956) на Петър Василев. Помня снимките на т.нар. историко-революционен филм „13 дни“ (1964) на Стефан Сърчаджиев за събитията непосредствено преди преврата от 9 септември 1944 г. Снимаха из тихите улички в нашата махала около стария „Майчин дом“. По недоразумение, в почивния от снимки ден, работници от общината бяха изрязали клоните на всички дървета. На другата сутрин гледах с пубертетно изумление как изнервени мъже приковават с пирони още свежите зелени клони към ствола на оголените дърветата. Чух познатото „Камера! Работи“ и стражарите подгониха нелегалната партизанка, която падна покосена от куршумите им! По-късно свикнах с „лъжата на живо“, която на екрана се превръща в „достоверна измама“. Ала и днес, когато минавам край задния двор на болница ИСУЛ, очаквам да видя зад прозореца на втория етаж брадясалото лице на Апостол Карамитев от „Бялата стая“ (1968) на Методи Андонов.
И така, прелиствайки изключително любопитните страници, изкушеният читател неусетно „застава“ зад снимачната камера, „поглежда“ през визьора и в съзнанието му оживяват кадри и епизоди от незабравими български филми. А след това с техните сюжети и със своите спомени „слиза“ от 2D екрана на кварталното кино, за да потъне в реалните 3D улици на преоткрития град – моя роден град София!
Малко преди смъртта си Тарковски назова своята изповедна книга за киното „Запечатаното време“. Но то е и „запечатано пространство“. А двете живеят в синтеза на паметта ни – там, където най-доверчиво се връщаме в уюта на спомените.
Божидар Манов, почетен гражданин на София
