Повечето рускини се отъждествяват с мен

П

Разговор с Анна Михалкова

На 21 ноември в Русия излезе пълнометражният режисьорски дебют на 49-годишната Анна Пармас „Да се разведем!“ (продуценти Сергей Селянов, Наталия Дрозд, Константин Ернст – кинокомпания СТВ). Анна Пармас е сценаристка на „Кококо”, „Два дни” и „Историята на едно назначение” на Авдотя Смирнова. Филмът „Да се разведем!” е носител на Наградата на публиката от „Кинотавър” в Сочи.

Успешен акушер-гинеколог, Маша е погълната от работа. В един момент се оказва зарязана от съпруга си заради млада ослепителна фитнес-инструкторка. Животът е обърнат с краката нагоре, децата искат постоянно внимание, а свикналата да побеждава Маша не е готова да отстъпи съпруга си. Измисля си стратегия. Но новият живот предлага и нови възможности… Главната роля в новата руска комедия изпълнява Анна Михалкова, по-голямата дъщеря на Никита Михалков.

Напоследък в кината излязоха наведнъж два руски филма с много откровени сексуални сцени: „Вярност“ на Нигина Сайфулаева и „Текст“ на Клим Шипенко. Какво мислите за разгорялата се около тях дискусия и има ли рамки, които не бихте преминала вие самата заради дадена роля?

Вече не съм на възраст, която позволява да се снимам в порно и да се чувствам комфортно, но работата не е само в това. Темата е интересна. Чудесно е, че се появяват такива филми. Проблемът е, че у нас, за разлика от Европа, няма традиции или култура на изображението на голото тяло в живописта, много малко в литературата. Тази традиция никога не е била развита. И не защото всички сме моралисти. А защото, когато на руския зрител показват наш актьор, занимаващ се с любов на екрана, той вижда не персонажа, а актьора. Сега обсъждат не героинята на Асмус в „Текст“, а самата Кристина Асмус. За съжаление, ние, незнайно защо, не можем да се дистанцираме от човешкия фактор. У нас всяко разсъбличане в театъра или в киното абсолютно винаги се съпровожда от неадекватна реакция, която не се появява, когато гледаме американски филми или американски актьори в подобни сцени. Мисля, че съвсем целенасочено Кирил Серебренников е взел за главната роля във филма си „Изневяра“ чуждестранна актриса (германката Франциска Петри), която се съблича в кадър. Това извежда филма на съвсем друго равнище. Ако беше някоя наша актриса, всички щяха да обсъждат: „Видяхте ли какво извършва тя?“. Това не е нито добре, нито зле, просто е така.

Възпиращ фактор ли е за вас неадекватната реакция, с която се сблъска Кристина Асмус?

Не, реакцията не ме вълнува особено. Просто никога не са ми предлагали да се снимам в такива сцени, винаги съм работела в друго амплоа – никога няма да се съблека.

Може ли да се каже, че филмът „Вярност“ или спектакълът на Кирил Серебренников „Машината Мюлер“ всъщност формират традицията на адекватното изобразяване и възприемане на голото тяло на екрана или на сцената?

Сложно ми е да преценя, тази естетика все пак се създава с години. Вероятно може зрителят да се тренира, но не съм уверена, че това ще се случи, ако просто му показват голи хора. Тенденциите в киното се променят не само в Русия, но и в целия свят; и съответстват на духа на времето. Едно време у нас имаш кооперативно кино, сега изглежда диво, но през 90-те години беше актуално. Тогава снимаха жестоки, кървави филми, които по това време изглеждаха нормално, а после изведнъж изчезнаха – всичко стана излизано, кръв днес рядко се вижда. Макар че през последните години насилието отново се завръща в киното.

Казахте, че имате друго амплоа – режисьорите най-често ви канят за роли на „обикновена руска жена”. Защо този персонаж в руските филми се изобразява често с комедиен привкус? Тя винаги е една такава нелепа, все закъснява, забравя си банския, когато отива на басейн, или забравя да вземе децата от детската градина, както се случва с вашата героиня в „Да се разведем!” на Анна Пармас.

Киното е фикция и за да бъде интересно, ситуацията неизменно се изостря – понякога стига до абсурд, някои неща стават гротескови, но това се прави, за да се грабне вниманието на зрителя. А колкото повече сложности, толкова повече сюжетни обрати, възможности да се види как персонажът ги преодолява, как съществува в тези обстоятелства. Има различни жанрове, както и различни режисьорски задачи.

Кой сега е по-интересен за зрителя – „обикновената жена” или девойката с идеални пропорции от инстаграм?

Ако говорим за зрителското внимание, моята аудитория, разбира се, е по-голяма, защото жените се виждат в моите героини. Повечето от рускините се отъждествяват с мен – жени с размер XS у нас не са толкова много. Но откликът, който получавам от аудиторията, не е сто процента положителен. Разбира се, има такива, които не ме обичат чисто физиогномично – не съм техният типаж; има и други, според които съм слаба актриса, невъзможно е да ме гледат. Но всички образи, които пресъздавам на екрана, за мнозинството са разбираеми.

Тогава защо в Русия са толкова малко актрисите, които въплъщават тези образи? В киното ни има повече обикновени мъже, отколкото жени.

Струва ми се, че в момента жените са главните героини навсякъде: в комедии, в екшъни, има вече дори жена-терминатор. Такива са новите реалии.

За нашата страна това се отнася в по-малка степен.

У нас е сложно да се говори за киното като за голяма индустрия, но и тук героините са по-важни от героите, с изключение на НТВ, където през цялото време показват някакви мъжки сериали.

В какво се проявява новото разположение на силите?

Вземете който и да е филм: „Игрите на глада: Сойка-присмехулка”, последните „Междузвездни войни” – спасяването на света навсякъде се възлага на жени.

Позитивно ли се отнасяте към този процес?

Не го оценявам, просто се отнасям към него като към новите реалии на живота – сега е времето на жените.

В това число и на жените-режисьори. Доколкото разбирам, именно Авдотя Смирнова ви подарява първата главна роля в режисьорския си дебют „Връзка” (2006). (“Връзка” може да се приеме и като първата life style мелодрама за новата руска средна класа. – бел. ред.)

Точно така. Много се снимах, но ролите ми бяха малки, наричах ги камео. А тя първа прецени, че мога да изиграя голяма роля, оттогава ми е приятелка, изключително близък човек. Но не снимам често с жени-режисьори: Дуня Смирнова, Анна Пармас, Наталия Меркулова, която работи с Алексей Чупов. Режисьорът е или добър, или слаб – не ги преценявам по джендър признак.

Кой, освен Авдотя Смирнова, е повлиял силно на кариерата ви?

Всеки по малко – има обективни, субективни, вътрешни причини. Изобщо никога не знаеш какво ще ти повлияе – страшно се отдаваш на някаква работа, но никой не й обръща внимание. А се случва да не се напрягаш, все едно нищо не си направил, и в миг – удар. Затова вече доста отдавна се отнасям към това като към възможност да разбера нещо ново за себе си, обичам да правя изводи от разни житейски ситуации и най-често изводът ми е следният: ти си изумителна и прекрасна, всичко е наред.

Казвате, че жените се познават във вашите героини, но вие дори само по факта на своето рождение сте максимално далече от „обикновените жени”, които играете. Виждате ли някакво противоречие в това?

Разбира се. От една страна, е абсолютното отсъствие на дистанция, от друга – максималната дистанция. Всяко ново общуване – имам предвид не само хората, които ме спират на улицата, според мен се формира по един и същи принцип: или гледаш отдолу, или гледаш отгоре – зависи как човекът изначално се отнася към теб. Вариантите обикновено са два: „И какво сега? Мислиш си, че си специална?” или „О, Боже мой, не може да бъде!”. Винаги давам необходимото време, за да може човек да премине това стъпало и да започне да общува с мен, а не с представите си за мен. Спокойно се отнасям и към любовта, и към нелюбовта, достатъчно спокойно.

Научи ли ви това отношение на околните да поддържате допълнителна дистанция?

Не бих казала, че поддържам някаква особена дистанция, струва ми се, че не ми е присъща. Всичко това обаче е в очите на гледащите, човек сам си формира мнение за мен, независимо какво правя. Общо взето, се старая да не реагирам на това.

Практически във всичките ви интервюта ви питат за семейството и децата…

Да, но не аз предлагам на журналистите да говорим за децата. Честно казано, не обичам много да говоря за семейството си, но видимо у нас именно нашето семейство е отговорно за прословутия семеен фонд.

Още една актриса, която напоследък играе „обикновени жени” – Яна Троянова – доста по-често се изказва за политика и споделя гражданската си позиция. (Анна Михалкова и Яна Троянова играят заедно в комедията „Кококо” на Авдотя Смирнова – бел. ред.) Интересно ли ви е да говорите за това?

Не, защото съм аполитична. Смятам, че е важно човек да има възможност да се изкаже за това, което се случва в страната му, да има мнение по този въпрос, да се бори, но също така би трябвало да има право да няма никакво мнение. А в последно време отсъствието на ясна позиция предизвиква по-голямо раздразнение, отколкото това, че твоето мнение не съвпада с мнението на мнозинството. Приемам, че имам право да нямам това мнение.

Поддържахте ли публично актьора Павел Устинов?

Не, мисля, че сестра ми Надя го поддържаше.

Тогава за вас също ли беше важно да запазите неутралитет?

Не. Просто не публикувах пост в поддръжка на Устинов. У нас много силно е развито колективното съзнание и в някакъв момент разбираш, че не можеш да премълчиш, че също искаш да викнеш в тълпата – да не би да си помислят, че не си с тях. И аз, както всички, много се притеснявах за Устинов, но не исках да участвам в хора – защото така не изразяваш своето мнение, просто ти е неловко да премълчиш. Аз съм против това. Не ми е симпатично да бъда в публичното пространство.

Но през лятото, когато на „Кинотавър” ви помолих да запишете видео в подкрепа на Иван Голунов, вие не отказахте.

Да, но заради моите молитви пуснаха Иван, преди да направя това. Мислех си: „О, Боже, пускайте го, че ще ми се наложи нещо да говоря”. (Смее се). Но, разбира се, че няма да откажа, когато човек е несправедливо осъден, за това трябва да се говори. Имам предвид, че когато влезеш в този поток, трудно можеш да се измъкнеш, става ти неловко, току виж няма да те чуят или пък ти ще премълчиш по някакъв повод. Не ми харесва. Това вече не е желание да помогнеш на човека, а твоят страх, че няма да бъдеш с всички – това се отнася и за едната, и за другата страна: или поддържаш властта, или си против нея. Не съм човек на противопоставянето – достатъчно ми е това, което правя. Нито е добро, нито е лошо, това е моето усещане за живота. Янка Троянова ходи по барикадите, тя е революционерка. Това също е прекрасно. Тя предизвиква, тя е от тези, които се борят.

Разбираемо е, че никой никого не е принуждавал да се изкаже в защита на Павел Устинов, но когато карат актьори да поддържат, например, проправителствен кандидат, вероятно е по-сложно. Вие попадала ли сте в такива ситуации?

Вероятно имам късмет, никога не съм зависила особено от получаването на някакви бюджетни средства. Всъщност, не виждам нищо ненормално в това, ако вземаш пари от държавата, да приемеш нейната страна – не в смисъл, че те купуват, а си длъжен да разбираш цената на тези пари. Ако си взел пари от държавата, не можеш да псуваш във филма си, защото правилата са такива, те са предварително известни и е странно да се възмущаваш по този повод. Ако си против, не вземай пари, търси ги от другаде. Не ми се е случвало да ми предлагат пари, за да призовавам да се гласува за някого.

А с Никита Сергеевич разговаряте ли на политически теми?

Случва се.

Конфликтни ли са разговорите ви?

Не, защо да са конфликтни? Мога да кажа, че имам друга позиция, мога да обясня каква е. Това е нормално.

Тоест, позициите ви не съвпадат?

Случва се да са различни, разбира се.

Той може ли да ви помоли да се появите някъде?

Може и няма да му откажа, защото е мой татко. Нещо повече, дори милион пъти да не съм съгласна с него, никога няма да го оповестя публично, защото той е мой баща. Нямам други мотиви, този мотив е далеч по-важен от всички останали и може да оправдае всички мои постъпки. Мога милион пъти да бъда несъгласна с него, но никога няма да се представям за опозиционер на неговия фон.

Разговаря Саша Сулим

Meduza.ru, 19 ноември 2019 г.

За автора

Из чуждата преса

Категории