Разговор с Анна Михалкова
На 21 ноември в Русия излезе пълнометражният режисьорски дебют на 49-годишната Анна Пармас „Да се разведем!“ (продуценти Сергей Селянов, Наталия Дрозд, Константин Ернст – кинокомпания СТВ). Анна Пармас е сценаристка на „Кококо”, „Два дни” и „Историята на едно назначение” на Авдотя Смирнова. Филмът „Да се разведем!” е носител на Наградата на публиката от „Кинотавър” в Сочи.
Успешен акушер-гинеколог, Маша е погълната от работа. В един момент се оказва зарязана от съпруга си заради млада ослепителна фитнес-инструкторка. Животът е обърнат с краката нагоре, децата искат постоянно внимание, а свикналата да побеждава Маша не е готова да отстъпи съпруга си. Измисля си стратегия. Но новият живот предлага и нови възможности… Главната роля в новата руска комедия изпълнява Анна Михалкова, по-голямата дъщеря на Никита Михалков.
– Напоследък в кината излязоха наведнъж два руски филма с много откровени сексуални сцени: „Вярност“ на Нигина Сайфулаева и „Текст“ на Клим Шипенко. Какво мислите за разгорялата се около тях дискусия и има ли рамки, които не бихте преминала вие самата заради дадена роля?
– Вече не съм на възраст, която позволява да се снимам в порно и да се чувствам комфортно, но работата не е само в това. Темата е интересна. Чудесно е, че се появяват такива филми. Проблемът е, че у нас, за разлика от Европа, няма традиции или култура на изображението на голото тяло в живописта, много малко в литературата. Тази традиция никога не е била развита. И не защото всички сме моралисти. А защото, когато на руския зрител показват наш актьор, занимаващ се с любов на екрана, той вижда не персонажа, а актьора. Сега обсъждат не героинята на Асмус в „Текст“, а самата Кристина Асмус. За съжаление, ние, незнайно защо, не можем да се дистанцираме от човешкия фактор. У нас всяко разсъбличане в театъра или в киното абсолютно винаги се съпровожда от неадекватна реакция, която не се появява, когато гледаме американски филми или американски актьори в подобни сцени. Мисля, че съвсем целенасочено Кирил Серебренников е взел за главната роля във филма си „Изневяра“ чуждестранна актриса (германката Франциска Петри), която се съблича в кадър. Това извежда филма на съвсем друго равнище. Ако беше някоя наша актриса, всички щяха да обсъждат: „Видяхте ли какво извършва тя?“. Това не е нито добре, нито зле, просто е така.
– Възпиращ фактор ли е за вас неадекватната реакция, с която се сблъска Кристина Асмус?
– Не, реакцията не ме вълнува особено. Просто никога не са ми предлагали да се снимам в такива сцени, винаги съм работела в друго амплоа – никога няма да се съблека.
– Може ли да се каже, че филмът „Вярност“ или спектакълът на Кирил Серебренников „Машината Мюлер“ всъщност формират традицията на адекватното изобразяване и възприемане на голото тяло на екрана или на сцената?
– Сложно ми е да преценя, тази естетика все пак се създава с години. Вероятно може зрителят да се тренира, но не съм уверена, че това ще се случи, ако просто му показват голи хора. Тенденциите в киното се променят не само в Русия, но и в целия свят; и съответстват на духа на времето. Едно време у нас имаш кооперативно кино, сега изглежда диво, но през 90-те години беше актуално. Тогава снимаха жестоки, кървави филми, които по това време изглеждаха нормално, а после изведнъж изчезнаха – всичко стана излизано, кръв днес рядко се вижда. Макар че през последните години насилието отново се завръща в киното.
– Казахте, че имате друго амплоа – режисьорите най-често ви канят за роли на „обикновена руска жена”. Защо този персонаж в руските филми се изобразява често с комедиен привкус? Тя винаги е една такава нелепа, все закъснява, забравя си банския, когато отива на басейн, или забравя да вземе децата от детската градина, както се случва с вашата героиня в „Да се разведем!” на Анна Пармас.
– Киното е фикция и за да бъде интересно, ситуацията неизменно се изостря – понякога стига до абсурд, някои неща стават гротескови, но това се прави, за да се грабне вниманието на зрителя. А колкото повече сложности, толкова повече сюжетни обрати, възможности да се види как персонажът ги преодолява, как съществува в тези обстоятелства. Има различни жанрове, както и различни режисьорски задачи.
– Кой сега е по-интересен за зрителя – „обикновената жена” или девойката с идеални пропорции от инстаграм?
– Ако говорим за зрителското внимание, моята аудитория, разбира се, е по-голяма, защото жените се виждат в моите героини. Повечето от рускините се отъждествяват с мен – жени с размер XS у нас не са толкова много. Но откликът, който получавам от аудиторията, не е сто процента положителен. Разбира се, има такива, които не ме обичат чисто физиогномично – не съм техният типаж; има и други, според които съм слаба актриса, невъзможно е да ме гледат. Но всички образи, които пресъздавам на екрана, за мнозинството са разбираеми.
– Тогава защо в Русия са толкова малко актрисите, които въплъщават тези образи? В киното ни има повече обикновени мъже, отколкото жени.
– Струва ми се, че в момента жените са главните героини навсякъде: в комедии, в екшъни, има вече дори жена-терминатор. Такива са новите реалии.
– За нашата страна това се отнася в по-малка степен.
– У нас е сложно да се говори за киното като за голяма индустрия, но и тук героините са по-важни от героите, с изключение на НТВ, където през цялото време показват някакви мъжки сериали.
– В какво се проявява новото разположение на силите?
– Вземете който и да е филм: „Игрите на глада: Сойка-присмехулка”, последните „Междузвездни войни” – спасяването на света навсякъде се възлага на жени.
– Позитивно ли се отнасяте към този процес?
– Не го оценявам, просто се отнасям към него като към новите реалии на живота – сега е времето на жените.
– В това число и на жените-режисьори. Доколкото разбирам, именно Авдотя Смирнова ви подарява първата главна роля в режисьорския си дебют „Връзка” (2006). (“Връзка” може да се приеме и като първата life style мелодрама за новата руска средна класа. – бел. ред.)
– Точно така. Много се снимах, но ролите ми бяха малки, наричах ги камео. А тя първа прецени, че мога да изиграя голяма роля, оттогава ми е приятелка, изключително близък човек. Но не снимам често с жени-режисьори: Дуня Смирнова, Анна Пармас, Наталия Меркулова, която работи с Алексей Чупов. Режисьорът е или добър, или слаб – не ги преценявам по джендър признак.
– Кой, освен Авдотя Смирнова, е повлиял силно на кариерата ви?
– Всеки по малко – има обективни, субективни, вътрешни причини. Изобщо никога не знаеш какво ще ти повлияе – страшно се отдаваш на някаква работа, но никой не й обръща внимание. А се случва да не се напрягаш, все едно нищо не си направил, и в миг – удар. Затова вече доста отдавна се отнасям към това като към възможност да разбера нещо ново за себе си, обичам да правя изводи от разни житейски ситуации и най-често изводът ми е следният: ти си изумителна и прекрасна, всичко е наред.
– Казвате, че жените се познават във вашите героини, но вие дори само по факта на своето рождение сте максимално далече от „обикновените жени”, които играете. Виждате ли някакво противоречие в това?
– Разбира се. От една страна, е абсолютното отсъствие на дистанция, от друга – максималната дистанция. Всяко ново общуване – имам предвид не само хората, които ме спират на улицата, според мен се формира по един и същи принцип: или гледаш отдолу, или гледаш отгоре – зависи как човекът изначално се отнася към теб. Вариантите обикновено са два: „И какво сега? Мислиш си, че си специална?” или „О, Боже мой, не може да бъде!”. Винаги давам необходимото време, за да може човек да премине това стъпало и да започне да общува с мен, а не с представите си за мен. Спокойно се отнасям и към любовта, и към нелюбовта, достатъчно спокойно.
– Научи ли ви това отношение на околните да поддържате допълнителна дистанция?
– Не бих казала, че поддържам някаква особена дистанция, струва ми се, че не ми е присъща. Всичко това обаче е в очите на гледащите, човек сам си формира мнение за мен, независимо какво правя. Общо взето, се старая да не реагирам на това.
– Практически във всичките ви интервюта ви питат за семейството и децата…
– Да, но не аз предлагам на журналистите да говорим за децата. Честно казано, не обичам много да говоря за семейството си, но видимо у нас именно нашето семейство е отговорно за прословутия семеен фонд.
– Още една актриса, която напоследък играе „обикновени жени” – Яна Троянова – доста по-често се изказва за политика и споделя гражданската си позиция. (Анна Михалкова и Яна Троянова играят заедно в комедията „Кококо” на Авдотя Смирнова – бел. ред.) Интересно ли ви е да говорите за това?
– Не, защото съм аполитична. Смятам, че е важно човек да има възможност да се изкаже за това, което се случва в страната му, да има мнение по този въпрос, да се бори, но също така би трябвало да има право да няма никакво мнение. А в последно време отсъствието на ясна позиция предизвиква по-голямо раздразнение, отколкото това, че твоето мнение не съвпада с мнението на мнозинството. Приемам, че имам право да нямам това мнение.
– Поддържахте ли публично актьора Павел Устинов?
– Не, мисля, че сестра ми Надя го поддържаше.
– Тогава за вас също ли беше важно да запазите неутралитет?
– Не. Просто не публикувах пост в поддръжка на Устинов. У нас много силно е развито колективното съзнание и в някакъв момент разбираш, че не можеш да премълчиш, че също искаш да викнеш в тълпата – да не би да си помислят, че не си с тях. И аз, както всички, много се притеснявах за Устинов, но не исках да участвам в хора – защото така не изразяваш своето мнение, просто ти е неловко да премълчиш. Аз съм против това. Не ми е симпатично да бъда в публичното пространство.
– Но през лятото, когато на „Кинотавър” ви помолих да запишете видео в подкрепа на Иван Голунов, вие не отказахте.
– Да, но заради моите молитви пуснаха Иван, преди да направя това. Мислех си: „О, Боже, пускайте го, че ще ми се наложи нещо да говоря”. (Смее се). Но, разбира се, че няма да откажа, когато човек е несправедливо осъден, за това трябва да се говори. Имам предвид, че когато влезеш в този поток, трудно можеш да се измъкнеш, става ти неловко, току виж няма да те чуят или пък ти ще премълчиш по някакъв повод. Не ми харесва. Това вече не е желание да помогнеш на човека, а твоят страх, че няма да бъдеш с всички – това се отнася и за едната, и за другата страна: или поддържаш властта, или си против нея. Не съм човек на противопоставянето – достатъчно ми е това, което правя. Нито е добро, нито е лошо, това е моето усещане за живота. Янка Троянова ходи по барикадите, тя е революционерка. Това също е прекрасно. Тя предизвиква, тя е от тези, които се борят.
– Разбираемо е, че никой никого не е принуждавал да се изкаже в защита на Павел Устинов, но когато карат актьори да поддържат, например, проправителствен кандидат, вероятно е по-сложно. Вие попадала ли сте в такива ситуации?
– Вероятно имам късмет, никога не съм зависила особено от получаването на някакви бюджетни средства. Всъщност, не виждам нищо ненормално в това, ако вземаш пари от държавата, да приемеш нейната страна – не в смисъл, че те купуват, а си длъжен да разбираш цената на тези пари. Ако си взел пари от държавата, не можеш да псуваш във филма си, защото правилата са такива, те са предварително известни и е странно да се възмущаваш по този повод. Ако си против, не вземай пари, търси ги от другаде. Не ми се е случвало да ми предлагат пари, за да призовавам да се гласува за някого.
– А с Никита Сергеевич разговаряте ли на политически теми?
– Случва се.
– Конфликтни ли са разговорите ви?
– Не, защо да са конфликтни? Мога да кажа, че имам друга позиция, мога да обясня каква е. Това е нормално.
– Тоест, позициите ви не съвпадат?
– Случва се да са различни, разбира се.
– Той може ли да ви помоли да се появите някъде?
– Може и няма да му откажа, защото е мой татко. Нещо повече, дори милион пъти да не съм съгласна с него, никога няма да го оповестя публично, защото той е мой баща. Нямам други мотиви, този мотив е далеч по-важен от всички останали и може да оправдае всички мои постъпки. Мога милион пъти да бъда несъгласна с него, но никога няма да се представям за опозиционер на неговия фон.
Разговаря Саша Сулим
Meduza.ru, 19 ноември 2019 г.