
„Човекът, който уби Дон Кихот“ (The Man Who Killed Don Quixote), 2018, Испания/Великобритания/Франция/Португалия, 132 минути, режисьор Тери Гилиъм, сценарий: Тери Гилиъм, Тони Грисони; продуценти: Мариела Бесуйевски, Ейми Гилиъм, Херардо Ереро, Грегуа Мелин и др.; оператор Никола Пекорини, художници: Бенхамин Фернандес, Алехандро Фернандез, Габриел Листе; художник по костюмите Лена Мосум, музика Роке Баньос, в ролите: Адам Драйвър, Джонатан Прайс, Стелан Скарсгард, Олга Куриленко, Серхи Лопес и др.
Показан на CineLibri
„А сега… Най-сетне филмът на на Тери Гилиъм след 25 години създаване и унищожаване“. Така започва „Човекът, който уби Дон Кихот“ – дълголетната мечта на големия майстор. Когато през 1990 Тери Гилиъм, вече решен да снима филм за Дон Кихот, за първи път прочел романа на Сервантес, установил, че е невъзможен за екранизация. И все пак се захванал с проекта, който се оказва многострадален. За снимките, започнати през 2000 и прекратени по ред обстоятелства, разказва документалният филм „Изгубени в Ла Манча“ (2002), който Гилиъм нарича „най-дългия трейлър“.
След мъчителни ходения по мъките, смени на актьори, прекрояване на сценария заради все по-ниския бюджет, съдебни спорове с бившия продуцент Паулу Бранку, изтрит от титрите, „Човекът, който уби Дон Кихот“ бе показан в Кан, а и тук вече го гледахме на CineLibri.
В началото виждаме снимачен терен на реклама, където се мярва Рицарят на печалния образ, а младият и арогантен режисьор Тоби (Адам Драйвър) е безпомощен като пиле в кълчища. Случайно попада на циганин, от когото взема своя студентски филм „Човекът, който уби Дон Кихот“, сниман по тези места с натуршчици преди 10 години. Шефът му (Стелан Скарсгард) отива да се срещне с руски олигарх за бизнес с водка и поверява младата си съпруга (Олга Куриленко) на Тоби. Тя му пуска ръце, той се опитва да гледа филма си, шефът се връща ненадейно… Окрилен от видяното видео, режисьорът си спомня миналото и яхва мотора на момче от екипа, за да намери своите герои. Оказва се, че селският обущар Хавиер (Джонатан Прайс) е все още в доспехите на Своя Дон Кихот и го показват комерсиално като местната атракция. Той на свой ред решава, че Тоби е Санчо Панса. И започва невъобразима пикареска, където е намесена и кръчмарската дъщеря Анхелика (Жоана Рибейру), също снимана в студентския филм, на която Тоби е обещавал бъдеще на звезда. Е, станала е проститутка в Мадрид и метреса на руския олигарх, а режисьорът с гузна съвест все се пъне да я спасява.
Филмът е лудо и пъстро приключение в духа на Тери Гилиъм и понякога – на „Монти Пайтън“. Вятърни мелници, пещери, мними жълтици, великани и какво ли не са препятствия или терени за нелепия героизъм на Хавиер-Дон Кихот и Тоби-Санчо Панса. Абсурдът се вихри без чувство за мярка. В трагикомичен ключ ни се внушава киното като неизтребим вирус, подобно на рицарските романи за благородника Алонсо Кихано от романа на Сервантес в началото на XVII век. Руският олигарх е вероломно въплъщение на кича, шефът – меркантилно мекотело, Тоби – възкръснал мечтател, Дон Кихот – безсмъртен… Не е пропусната и шегичка с Тръмп.
На моменти има искрящи фантазни изблици, но са редки – през повечето време прекрасните Адам Драйвър и Джонатан Прайс са принудени да препускат из безвкусни и банални скечове. Сюжетните линии са вързани в хлабав флашбек и често се разпиляват. А събрани, излишните дължини бодат очите. Който не е гледал предишните филми на Тери Гилиъм или пък е заклет негов фен, може и да се възторгне от „Човекът, който уби Дон Кихот“.
Разбира се, Тери Гилиъм не е първият, посегнал към филм, вдъхновен от романа на Сервантес – например, в годината, когато злополучно е започнал своята версия, Питър Йейтс е завършил телевизионния „Дон Кихот (2000). Има и ироничен българо-руски филм „Дон Кихот се завръща“ (1996) на Олег Григорович и Василий Ливанов, и азиатски „Дон Кихот“ (2010, Китай/Хонконг) на Аган.
По ирония на съдбата, най-чаканият филм на Тери Гилиъм е изнурено шляене на абсурда.