Преди повече от 11 години в колонка, озаглавена Дигитален маоизъм, цитирах Джейрън Лейниър – философ на дигиталната ера, пионер на виртуалната реалност, който още в разцвета на web 2.0 и митовете за колективизма се осмели да говори в защита на индивидуалния ум.
Наскоро той издаде книга, озаглавена “Десет причини да изтриете своите социални профили още сега“ и по този повод даде интервю за LARB, с което ще ви запозная, защото, въпреки нихилистичното заглавие, донякъде намалява „дигиталната нервност“ (изразът е на Лейниър), предизвикана от промените в „текстурата на живота“, пренесен върху цифрови платформи.
Ето някои от акцентите в това интервю.
Първо, нещо, което вече знаем като платформен капитализъм тип GAFA, Лейниър нарича “BUMMER платформи”. Идва от “Behaviors of Users Modified and Made into Empires for Rent” (“империя на модифицираното поведение под наем”). Facebook не е нормална компания, казва Лейниър, защото оценката й на борсата не зависи от това колко пари изкарва. То е по-скоро като правителствен мандат, защото се стреми не да печели от обслужване на потребителите, а от контрола над тях. (Бих вметнала тук неологизма на Фуко „говернменталност“, за да опиша тази комбинация от мрежови ефекти и пристрастяване.) Това е страховито и във финансов смисъл, защото задава тенденция в поведението и на други компании, Twitter, например. А други просто изчезват – MySpace. Старият MySpace не просто изгуби 20% от потребителите си заради нетуърк ефекта, той умря. На тепиха останаха само Google и Facebook. Въпрос на време ли е появата на монопол? Google и сега може да купи Facebook, толкова повече, че и двете компании се състезават за парите на едни и същи рекламодатели. Засега обаче дуополът се крепи именно на тази монопсония: купувачът на данни е един, но двете компании събират за него различен тип данни – Facebook слага ръка на личния живот на потребителите, а Google, с неговата свръхтехнология и инженери – на интелектуалния им живот. Тоест, ако досега гигантските два холдинга не са се канибализирали, то е само защото рекламодателят консолидира пазара с нещо като колективно договаряне. Но по-опасно в случая е друго: и двете компании не желаят да диверсифицират своите източници на печалба. Те са пристрастени към своя „глупав бизнес модел по същия начин, по който и петролните държави са пристрастени към петрола“. Те плащат луди пари, за да поддържат разходни центрове към всичките тези балони, които надуват из интернет, към всичките тези наплодили се компании, които разчитат все на същото: да манипулират за пари.
И какво е решението?
Лейниър признава, че намирането на решения е винаги по-трудно от критиката. Пример: Маркс е брилянтен критик, но лош откривател.
Та, бизнес моделът би могъл да се промени само с изобретяването на платформа, в която рекламната компонента не е съществена. Тогава хората биха скочили на нея спонтанно. Пътят към промяната не са надзираващи AI алгоритми, а улесняващи комуникацията и логистиката така, че да сме си максимално полезни, в т.ч. и комерсиално, но в смисъла на нормален комерс, а не надзирателски, натрапчив като сегашния.
Ако в миналото е имало гигантски научни постижения, напомня Лейниър, то е било не защото правителствата са налагали „добро научно поведение“, а защото това се е правило от научните журнали.
Същото е и в журналистиката – нейната полезност, а оттам и доверието в нея, никога не е зависело от правителствата. Напротив, доверието изчезва, когато всичките пари текат през един център и „всичко е безплатно“. Монетаризирането на човешкия принос е едно от решенията, според Лейниър. Време е на хората да започне да им се плаща за това, което произвеждат в мрежата. Защото самата мрежа не произвежда нищо. Така и AI ще престане да бъде заплаха, а плодът на човешката активност няма да се счита за „отходни газове“. „Exhaustings – точно така ги наричат в момента в Силициевата долина.
А може би дори не е нужна нова платформа. Може би самите Facebook и Google биха се усъвършенствали. Може би просто всичката тази рушителност напоследък идва от скоростта на промените и нямаме време да осъзнаем напредъка си, да го накараме да работи в наша полза.
