Най-известната снимка в историята на съвременната архитектура има точна дата – 15 юли 1972. Снимката е чернобяла, от архива на американския Департамент за жилищно и градско развитие е и изобразява няколко безлични 11-етажни блока (на вид панелни), разположени успоредно на 6-лентова градска магистрала, които падат взривени сред кълба бял дим и прах. Това е събарянето на социалния жилищен комплекс “Пруит-Айгоу” в американския град Сейнт Луис, проектиран от Минору Ямазаки през 1954 и гетоизиран до непоправима степен само 20 години след построяването му.
Взривяването е придобило попкултурно значение, особено след като теоретикът на архитектурния постмодернизъм Чарлз Дженкс радостно го нарече “денят, в който модерната архитектура умря”[1]. Разбира се, едва ли този сам по себе си ефектен акт може да се приеме за смъртен час на най-мощното архитектурно движение на ХХ век. Той обаче маркира важна граница, размита от започнали много по-рано критични реакции срещу следвоенния модернизъм и особено срещу градоустройствените му догми, зониращи с едър размах градовете по функции, които се отделят една от друга чрез свободни паркови пространства и се свързват с големи, широки пътища. Точно като в “Пруит-Айгоу”.
Тези критични реакции са налице още през 1950-те, а техният най-силен публицистичен глас се оказва не архитект, а градски ентусиаст – американската журналистка и активистка Джейн Джейкъбс, която припознава ценността на спонтанната квартална идентичност и излиза на война срещу универсалните градоустройствени модели, прекрояващи американския град.
“Смъртта и животът на големите американски градове”/ “The Death and Life of Great American Cities” е първата и най-влиятелна книга на Джейн Джейкъбс и именно тя се появи за пръв път на български език в края на септември тази година под формата внушителен 550-страничен том от относително младото издателство “Стефан Добрев”[2], в превод на Светлозара Николова (и близо 60 години след първото си издание в САЩ през 1961).
“Смъртта и животът на големите американски градове” е лека и четивна книга, която чрез множество примери доказва тезите на Джейн Джейкъбс, че добрите за живеене градове са градове за хората, а не за автомобилите, че важни са малкият мащаб, пешеходното и велосипедното движение, местният колорит, човешката среда, зеленината и изобщо дребните неща, които правят един град различен и уникален отвъд крупните, централизирано планирани строителни проекти, транспортни артерии, кръстовища и жилищни комплекси. Идеите й са толкова ясни и очевидни, че от съвременна гледна точка изглеждат просто проява на здрав разум, а не революция в градската среда. През 60-те, разбира се, нещата са били съвсем различни. Легендарният американски градостроител Робърт Моузес е планирал крупните градоустройствени промени в Ню Йорк с тоталитарен размах, а хора като Джейн Джейкъбс са водели реални битки срещу предложенията му за високоскоростни градски магистрали, разсичащи Манхатън и финиширащи под формата на сложни транспортни възли на мястото на днешно Сохо. Майка на 3 деца, Джейн е арестувана поне два пъти за подбуждане на гражданско неподчинение, но в крайна сметка, излиза победител в битката с Моузес.
След 1960-те години и особено през 80-те и 90-те, по примера на Джейн Джейкъбс, архитекти, градски активисти и постмодернисти надигат глас за загубената градска идентичност, за малкия мащаб, смесването на различни функции и градското многообразие. То се оказва особено важно за развиващия се след 1989 многонационален, мултикултурен глобален град, който просто трябва да бъде “за хората”, за да оцелее в конкуренцията за имидж, туристи, бизнес и работна ръка.
Въпросът е защо тази книга се появява у нас точно сега.
Преди две години всички в България научиха името на датския урбанист Ян Геел. За няколко месеца той издаде на български книгата си “Градове за хората”[3], сключи договор със Столична община да направи София по-добър град за живеене, изнесе няколко лекции, обиколи телевизионните студия и даде интервюта за повечето вестници. Идеите му бяха прости, ясно обяснени и очевидни:
– намаляване броя на автомобилите (или премахването им, където е възможно);
– окуражаване на хората да ходят пеш и да карат колелета чрез създаване на удобна веломрежа и повече пешеходни пространства;
– създаване на привлекателна публична градска среда;
– повече зелени площи и паркове;
– повече места за срещи и общуване между хората;
– малък мащаб на застройката (ниски и разнообразни сгради срещу високи и еднообразни комплекси);
– грижа за отделния човек и малките общности.
Идеите на Геел формират добре опакован продукт, който той предлага на общинските власти от Мелбърн до Москва и от Лондон до Прага (включително и на нашите София и Варна). Ян Геел дължи много на Джейн Джейкъбс и не го крие. Затова “Смъртта и животът на големите американски градове” идва съвсем логично след “Градове за хората”, макар хронологично да предхожда книгата на датския урбанист с близо 50 години. Двете книги често се купуват в комплект (според статистиката на Amazon), а у нас формират теоретичната база, върху която предполагаемо стъпват градските стратегии на главния архитект на София Здравко Здравков и неговия екип. Неслучайно българското издание на книгата на Джейкъбс е придружено от емоционален предговор от самия Здравков, в който той твърди, че Тази книга е за всички нас, които искаме да отворим диалог по отношение на средата, която обитаваме. Ако погледнем своя град отгоре, ще видим улици, сгради, паркове и индустриални зони. Когато влезем в този град, ще видим лицата на хората, малките делнични събития, движението и покоя на града, ранните утрини и нощните светлини. Да успеем да запазим и съчетаем интересите на хората с интересите на града, е основното предизвикателство пред всички нас.
Дано. Междувременно книгата щеше да спечели от едно малко по-професионално графично оформление и по-внимателен и информиран превод. Отговорността да превеждаш една от най-популярните книги за градска среда от последните 50 години никак не е малка, а стилът на Джейн Джейкъбс е подхлъзващо семпъл. Рискът книгата да звучи като елементарно изброяване на наблюдения и истории и патетично скандиране на лозунги е голям и, за съжаление, не е докрай избегнат.
Основният проблем на книгата обаче е, че стои много самотна. Огромна част от важните архитектурни книги от последните 100 години все още стоят непреведени на български, а за да бъдат оценени адекватно и в контекст и Геел, и Джейкъбс, редно е да имаме преведени поне Зигфрид Гидион, Чарлз Дженкс, Кристофър Аликзандър, Кевин Линч и Луис Мъмфорд, че защо не и Колин Роу, Джеймс Корнър и Ричард Флорида. Само ако може внимателно и с уважение, а не с привкус на общинска пиар акция.
[1] Това той прави още в първото издание от 1977 на емблематичната си книга “The Language of Post-Modern Architecture”, която впоследствие ще претърпи много преиздания и преработки. Дженкс дори цитира точен час на “смъртта на модернизма”: 15 юли 1972 г. 3:32, очевидно символично.
[2] Издателска къща “Стефан Добрев” е интересна и с факта, че е сигурно единственото издателство в България със собственик архитект – едноименният Стефан Добрев, автор на спорната “Сан Стефано Плаза” на мястото на Бирената фабрика до БНТ.
[3] Книгата “Градове за хората” е издадена през 2016 от издателство “Жанет 45” в превод на Елка Виденова и Борис Делирадев.
