„Специални поводи“ от Бърнард Слейд, превод Милена Р. Първанова, режисьор Петър Кауков, сценография и костюми Елица Георгиева, композитор Милен Кукошаров, в ролите: Койна Русева и Димитър Баненкин, Младежки театър „Николай Бинев“, премиера на 25 септември 2018 г.
„Специални поводи“ (Special Occasions) се появява през 1983 г. и е засега последната от общо четирите пиеси на Бърнард Слейд (род. 1930 г.), най-популярната от които е първата – „Догодина по същото време“ (1975). Оскъдната театрална продукция на Слейд не бива да подвежда. От средата на 60-те години той е плодовит холивудски сценарист, специализиран в производството на телевизионни ситуационни комедии.
Само за протокола, напомням: sitcom е набор от самостоятелни кратки пиеси, обединяващото между които са едни и същите лица, действащи в тях. Това го различава от другия стандарт на жанра, скечовата комедия (sketch comedy), където лицата варират. Първоначално радио и телевизионен, през последните 50 години жанрът масово превзема световната драматургия.
Сценичните текстове на Слейд са sitcoms. „Догодина по същото време“ (номинация за „Оскар“ в категория „адаптиран сценарий“ през 1979 г.) дължи успеха си не на последно място на положението, че цялото действие се развива в ясно фиксирано място (хотелската стая за уговорената среща) и в конкретен ден на всяка от 26-те години, в които протича. Строгата рамка дава възможност на автора не просто да градира остроумните си диалози, но и да изгради сравнително цялостни образи.
Със „Специални поводи“ Слейд си поставя по-сложна задача. И тя е романтична комедия, в която обаче персонажите (вече бивша брачна двойка) се срещат в неравни интервали години наред из разни места по случаи, изискващи присъствието и на двама им. Изборът на ситуациите и състоянията на персонажите е произволно, тоест, зависи изцяло от автора.
Очевидно по-амбициозен проект, с който обаче Слейд не се справя. Липсва надграждане на епизодите; няма единна перспектива, в която да се разгърнат образите; ситуациите се разбягват – не заявяват себе си като елементи на една жизнена система.
В българската постановка опити за компенсиране на тези дефицити могат да бъдат откривани в сценографията (задаваща с един-два детайла местоположението на новата ситуация, стремейки се да внуши единно сюжетно пространство на цялото) и музикалната картина, която със своите средства се старае да постига същото.
Казаното не се отнася за режисурата: Петър Кауков върви в противоположната посока. Той предпочита да довежда до радикални контрасти промените, настъпващи в следващите се епизоди. Във всяка от сцените се търси контрастност и в състоянието на персонажа със състоянието на другия. Това е съчетано с избора на апартно сценично присъствие, налагано на актьорите.
От една страна, от тях се иска да подържат психомоторна отстраненост един от друг. От друга страна, те трябва периодично да се „откъсват“ от действието, за да „заговарят“ публиката: да посягат абстрактно към арсенала на стендъп комедията. Резултатът е очакваният при такова подреждане на нещата – разпад. Актьорите са сложени в невъзможност да въвеждат вътрешна логика на образите си и взаимодействията между тях, да навлизат в дълбочина, да търсят пътища към изграждане на театрална цялост, пък била тя и привидна.
И Димитър Баненкин, и особено Койна Русева не са актьори, чийто потенциал следва да бъде предполаган, той е обилно доказан. Те впрягат не случайните си умения, техники, професионален опит, чар и в поне няколко момента от сцената все пак лъхва на театър от висока проба. Като се добавят остроумните и парадоксални каскади, заложени в текста, представлението, като няма как да стане „горещо“, поне не е „студено“, то е някак си „хладко“.
Пред БНР Петър Кауков заявява по повод на „Специални поводи“: „Винаги съм смятал, че театърът трябва да ни оставя с приятно чувство, независимо от жанра. Ако успее и малко да ни накара да се замислим, още по-добре“. Не мога да го кажа по-хубаво: малко от това, малко от онова – нищо докрай, но за всекиго по нещо. Предричам дълъг живот на тази постановка.