Абсолютна свобода по кървавия меридиан

А

Кормак Маккарти, „Кървав меридиан или вечното зарево на Запада”, изд. „Пергамент прес”, 2018

Да се говори за дадена книга като за най-значимото произведение в творчеството на жив съвременен автор едва ли е най-разумното начинание. От друга страна обаче, „Кървав меридиан или вечното зарево на Запада“ има централно място в творчеството на Кормак Маккарти. Романът е централен и хронологично, и тематично, а като прибавим и факта, че не всичките произведения на Маккарти имат свои български преводи, можем спокойно да мислим за „Кървав меридиан“ като за най-значимия роман на американския писател, излизал на българския пазар. Издаденият за първи път през 1985 г. в Щатите роман се появява на български с 33 години закъснение в чудесния превод на Станимир Йотов, а зад него стои издателство „Пергамент прес“.

Струва ми се, че за широката публика в България Маккарти е познат преди всичко чрез екранизациите по негови произведения. Неслучайно първо бяха издадени двата му романа, получили доста успешни преноси на голям екран – това са „Пътят“ („Пергамент прес“, 2009) и „Тук няма място за старци“ („Пергамент прес“, 2012), чиято екранна адаптация спечели четири награди „Оскар“ и у нас беше с официално заглавие „Няма място за старите кучета“. След тези две произведения излиза „Кървав меридиан“, който, струва ми се, е книга със съвсем различно лице. И тук, както и в двата по-рано излезли у нас романа, Маккарти активно работи с онова, което сме свикнали да наричаме жанрова постановка. „Пътят“ се полага в жанра на постапокалиптичната драма, „Тук няма място за старци“ – в този на трилъра, доближаващ се до романа ноар, а „Кървав меридиан“ , ако трябва да бъде определен жанрово с една дума, е уестърн. Но и в трите си произведения, като това най-много личи в последния роман, Маккарти до такава степен усложнява и видоизменя жанра, че на практика го преодолява.

„Кървав меридиан“ е писан с идеята да бъде голям роман, не по отношение на своя обем, разбира се, а с намерението това да бъде произведение с художествена широта и мащаб, достатъчни, за да го превърнат в един от големите романи на ХХ век. И ако това наистина е било намерението на Маккарти, то е успешно, но по-интересен, струва ми се, е начинът, по който това е постигнато. Романът има постановката на епос – и като тема, и като език, и като размах, но всяка негова страница се бори с това епическо начало.

Развиващото се през ХIX век в американския „див запад“ действие е представено чрез наратив, който ту се оттегля в криптобиблейска стилистика, ту се превръща в почти алхимична плетеница от хлабаво закрепени един за друг философски и мистически епизоди, ту стъпва на здрава почва и започва да се държи като мрачен уестърн, изцяло разположен в гамата на натуралистичното насилие. Тази по-скоро противоречаща си многоликост на романа на моменти го прави, ако не неясен, то със сигурност несговорчив при прочит. Всеки опит читателят да предугади естеството на това, което се е заел да чете, да подреди за себе си сюжета и изразните средства в система, която успокоително да му посочи, че чете роман от този или онзи тип, е посрещнат с отказ.

Четящият бързо разбира, че не е поставен в позицията нито да очаква, нито да сравнява и мери с някакви свои аршини, а просто, също като всевиждащият разказвач на романа, да наблюдава поредицата кървави конфликти между герои, назовани и неназовани, които се въртят като прашинки, захвърлени в окото на жесток ураган. По този начин Маккарти постига първия си най-голям успех – вместо да разсъждава над случващото се, четящият започва да усеща атмосферата на романа. Духът на времето, както го вижда авторът, започва, подобно на фин нанос, да се отлага в съзнанието ти, за да дойде в края на романа моментът, в който да се почувстваш изцяло потопен или по-скоро затънал в него.

Нека все пак да хвърлим и един бегъл поглед на сюжета. Да се назове негов централен персонаж е невъзможно, вместо това, имаме конструкция от няколко допълващи се герои. На първо място това е Хлапето – родено през 1833 г. момче, чиято майка умира при раждането. В началото на романа то е на 14 години, без свое място под небето, както впрочем и огромна част от персонажите в романа. Хлапето е захвърлено в света непосредствено след Мексиканско-американската война във времена, в които легални и полулегални конни отряди от ловци на скалпове кръстосват граничните земи между САЩ и Мексико. Въпреки възрастта си, Хлапето бързо се озовава в конен отряд от редовната армия, ръководен от капитан Уайт, заедно с други мъже, с които случайността го събира. След разбиването на отряда, Хлапето попада в затвора с Тоудвайн – друг наемник, за да бъдат освободени от съдия Холдън и да станат част от отряд главорези, ръководен от мъж на име Глантън. Следват поредица от безкрайни дни и нощи, прекарани в сурова обстановка, безчинства, битки, разврат, безпричинна жестокост и убийства. Романът кулминира с похищението на стационарен ферибот на река Юма, след което отрядът на Глантън е разбит, оцелелите са се пръснали, а самият той е жестоко убит от индианците. След дълго преследване в пустинята, хлапето успява да се спаси от съдията, който се опитва да го убие. Последната им среща се състои години по-късно, когато Хлапето е вече мъж, а събитията в нея слагат и края на романа.

Щрихирам сюжета по този телеграфен начин с ясно съзнание, че огромна част от същината на романа остава извън него, че написаното е повече объркващо, отколкото значещо, и че сюжетът ни най-малко не е това, което движи романа напред. По-подробното му предаване обаче не би променило много, защото събитията следват едно след друго в равен ритъм, а поредността им, струва ми се, не е от особено значение. В този смисъл, сюжетът на романа е точно толкова хлабав, колкото хлабав е и по-горният синопсис. Тук епическото в романа като че ли понася следващия удар. Начинът, по който Маккарти борави със случващото се, но и с романовото време, не е присъщ за епическо произведение. Действието проследява събития, случили се само в рамките на няколко месеца, а времевата линия се удължава едва в края на произведението. През огромната си част то е в режим на предаване ден по ден, а често и час по час. И въпреки това, читателят през цялото време има усещането, че държи пред себе си истински епос за най-кървавото и диво време в историята на Запада.

Безспорно това до голяма степен се дължи на историческото отместване. Действието отпраща към онези времена, в които американската нация е поставяла основите си, но преобладаващото усещане е, че разказът е за някакво отминало и незапомнено време оно. В прочита на Маккарти тези отдавна забравени основи са пропити с кръв, жестокост и взаимно изтребление, в което американци, индианци и мексиканци ценят еднакво малко своя и чуждия живот. И въпреки това, в целия роман витае едно почти перверзно усещане за пълна свобода – в смисъл, сам да си творец на съдбата си, без по никакъв начин да се полагаш в система, оперираща с понятия като добро и зло.

И ако романът има свой емблематичен герой, който да се превърне в нещо като изразител на неговата същност, това може да бъде единствено съдия Холдън. Той е нишката, която преминава през целия роман и за която се закачат всички епизоди на сюжета. Още в началото на произведението се появява смътното усещане, че този плешив и изключително интелигентен гигант по неясен и почти мистичен начин ръководи с действията и думите си съдбите на всички останали персонажи. Фактът, че няколкократно в хода на романа и особено в края му бива заявено, че съдията не може да умре, допълнително го извисява над останалите герои, за които смъртта е непосредствено бъдеще. Другият механизъм за господството му е интелектът му, който многократно надвишава този на останалите. Лагерните разговори неизменно се превръщат в псевдофилософски монолози на съдията, в които той засяга теми от сферата на теологията, философията, естествената историята и мистиката.

Съдия Холдън е представен като жесток, но методичен естествоизпитател, който с отдаденост събира образци от заобикалящия го свят – артефакти от изчезнали вече цивилизации и етноси, животински и растителни видове, а в последна сметка, и хора. След като подробно ги опише и прерисува в тетрадките си обаче, той ги унищожава. Намерението на съдията не е да сподели тази ценна информация, нито дори да я запази са себе си, а тъкмо напротив – да я заличи от историята. И макар точният механизъм на заличаването да не е назован в текста, то препотвърждава смътното усещане, че образът на съдията е въплъщение на чистото зло, на антибожеството, което се опитва да преобърне процеса на сътворението. Съдията каталогизира света, вгражда образа му в себе си, а след това сам се съоръжава със свободата да го унищожи според волята си. Процес, напълно обратен на този, който демиургът осъществява, за да сътвори по божествен начин света, споделяйки част от себе си и вдъхвайки й живот.

Тук, естествено, се появява изкушението образът на съдията да бъде приравнен към този на Дявола, на Сатаната, но, макар в тази посока да могат да се приведат множествено разсъждения, подплатени с примери от текста, струва ми се, че това би опростило до известна степен създадения от Маккарти образ. Съдията, а и целият роман, се превръщат в разказ за абсолютната свобода. Със същата лекота, с която героят често се освобождава от дрехите си, събличайки от себе си всеки намек за цивилизация, съдията се освобождава от принадлежност към който и да е човешки и божествен закон. Холдън се превръща в маркер за хаотично състояние на абсолютна жестокост, при което всеки механизъм за прикачване към морална, етична или каквато и да е друга система, регулираща човешкото поведение, са отсъстващи и напълно нежелани. Това лице на свободата е грозно, кърваво и страшно, лице, от което искаш да извърнеш поглед, но в същото време толкова дълбинно близко, че не е възможна никаква успокоителна заблуда по отношение на това дали подобна свобода е постижима при определени обстоятелства.

Тук идва въпросът защо да изберете да прочетете този роман. Преди всичко е добре да прочетете романа заради изключителния стил на Маккартни. Отново трябва да се подчертае и майсторството на Станимир Йотов, който е успял да пренесе през езиците напевността и дълбочината на стила на американския писател. Безкрайните описания в текста са не описания на природни картини, а пресъздаване на природни състояния. Образите на хората, пейзажа и стихиите се сливат в на места откровено поетична текстова амалгама с почти космическа широта. Прочетете романа и заради възможността той да разбие на пух и прах представите ви за Дивия Запад през деветнайстия век. Той ще ви помогне да се докоснете до нечовешката, почти абстрактна жестокост, бродила по още неутъпканите от цивилизацията пущинаци на Новия свят.

Романът е в състояние да изкорени и всяка романтична представа за така наречените каубои, които в прочита на Маккарти се оказват най-жестоки мародери, носещи човешки скалпове на нанизи около вратовете си като огърлици. Но и за индианците делавери, команчи и апачи – видени тук като предисторични диваци, които свалят скалпове с не по-малка жестокост, но са и в състояние на изнасилват умиращите и мъртвите си врагове. Романът конструира натуралистичен образ на формиращата се американска държава и нейното място в историята, който за мен се събира най-точно в един мимолетен детайл. Мимоходом, точно преди ловците на скалпове и индианците да влязат в поредната смъртоносна схватка, Маккарти спира за миг вниманието ни върху един индианец, който носи на голо очукана броня на испански конквистадор. Така Маккарти предава своята представа за историческото място на описваните от него реални събития в Дивия запад през средата на XIX век. Времето, когато първите европейци са пристигнали на континента, е било толкова скоро, че ръждясалите им брони все още се търкалят наоколо. В същото време, действието в романа се развива в навечерието на Американската гражданска война, за която сме свикнали да мислим като за историческо събитие, положило основите на държавата САЩ такава, каквато я познаваме днес.

За автора

Александър Христов

Александър Христов е доктор по филология, автор на критически статии, художествени текстове, както и на един сборник с разкази. Носител е няколко национални награди за проза. Занимава се и с превод на художествена литература. Понастоящем работи като драматург в „Екип драматургични форми“ на БНР в направление радиотеатър и е част от редакторския екип на платформата за литература и култура „Свободно поетическо общество“.

Категории