Упоритостта на лъжата

У

След 10 ноември 1989 г. сред активистите на СБП се появи манията да се изкарват дисиденти на комунистическия режим. Няколко години преди това, по време на Горбачовата перестройка, същите получиха възможността да измъкнат от чекмеджето „репресираните” си ръкописи (те тогава обаче твърдяха, че това било капан за бели мишки). Уви, дълго укривани от властта ръкописи не се появиха (за разлика от случващото се в Съветския съюз, където, примерно, възкресиха Платонов, Хармс и др.). У нас едни „Люти чушки” бяха поразмахани по медиите и толкоз. Георги Марков твърди в „Задочни репортажи”, че българските писатели са били тотално корумпирани от Живков – от съ/участието в ловната му дружинка до тлъстите хонорарни таблици, ползвани от бързащите да публикуват книги, критически статии, разкази и всякаква поетическа продукция. Странното още е как уж репресирани книги обаче са били допуснати до печат? А след това изземвани от книжарниците… Нещо подобно се случвало и в кинематографията – примерно, филмът „Кит” е бил пуснат в киномрежата, гледан от стотици хиляди (включително и от мен), а през 1990 Радой Ралин твърдеше, че бил „забранен”?! Но абсурдът у нас явно няма граници.

Желанието да минаваш за „спиран” и репресиран писател през 90-те, когато се отвориха някои архиви и бяха обявени някои от съ/трудниците на тайните служби, които пък твърдяха, че не са навредили никому и само заради някои привилегии са пописвали това-онова. В нечувствително общество като българското днес това може дори да мине и за героизъм. Изпитана българска марка е практиката: ”половина род хайдути, другата половина – тежки чорбаджии”. Да институционализираш автоцензурата и пъзливостта си в „следене от ДС” – това беше част от чер(ве)ния пиар по това време. Преди няколко години Свeтлозар Игов ми разказа подобен случай – как поет в началото на 90-те публикува стихотворение, посветено на протестното самозапалване на Ян Палах в Прага. Стихотворението е писано и (тогава) датирано – 1968 г. Поетът го е крил близо четвърт век, преди то да види бял свят в пресата в началото на 90-те. Само че Ян Палах се самозапали през 1969 година!

Но конкретно за един такъв случай. В „Пловдив онлайн” от 14 октомври 2018 четем нещо подобно за поета Петър Анастасов (почетен гражданин на Пловдив заради поетическите си творения): Анастасов разказа и как Жоро Слона скрил стихотворението му за самозапалилия се чех Ян Палах, писано през 1968-ма при смазването на Пражката пролет – между дюшека и пружината на леглото си в къщата на майка му. Другият творец, който видял опасния апокриф, бил поетът Николай Заяков, също близък приятел на Анастасов. (Уви, и двамата покойници – бел. авт.)

Имах смелостта да напиша поемката, но не и да я покажа публично, а тя нямаше как и да излезе, каза още поетът – единственият от българските, реагирал с художествен текст на ужаса от смазването на Пражката пролет.

През 68-ма Анастасов е 26-годишен и ако приятелите му Жоро Слона и Николай Заяков не са били истински приятели, животът му е щял да е доста различен.

Поемата е отпечатана близо четвърт век по-късно.

Не е вярно, че укриваната от самия него „поемка” на Петър Анастасов е „единственото” писано тогава по този повод произведение. Известно е, че Валери Петров е писал стихотворение за Ян Палах, а също така се говори за публикация на Биньо Иванов…

Днес се питаме: къде е истината? И на такива хора ли трябва да се доверяваме, като се пробват да  разказват общите ни спомени?

За автора

Иван Сухиванов

Иван Сухиванов (1961, Бургас) e публикувал книги с поезия, проза и литературна критика. Доктор по руска литература. От 2009 г. е редактор в литиретурно списание "Море".

Категории