Емануил Емануилов. „Истината за Освободителната война пред съда на Клио“. Велико Търново: Ивис, 2017
Още с надслова изследователят излиза в анонимност и дава думата на Клио. А да въвлечеш една муза в творчески акт, означава работа с кодове. В работата си Емануил Емануилов има предимството на „кодовата нагласа“ – именно като отговорност, която ученият неведнъж е споделял, че се стреми да опознае, да усвои, да й се отдаде. С „Истината за Освободителната война“ той подсказва, че е поел пътя към тази отговорност.
В това изследване Емануилов се изправя срещу институционализираната история. Прави го със съзнанието, че институционализираната „истина“ се ползва от привилегията да успива и контролира, да лишава от живот търсенето, да се самоизтъква и самопредлага в нечия услуга.
Бърз поглед върху съдържанието на труда дава яснота за „кодовия подход“ на автора, озаглавил отделните части с готови формулировки. Всяка от тях представя опровержение, което се доказва в текста. И именно покрай гъмжилото от фактологични, аналитични и концептуални опровержения проблясват кодовите находки. Първа глава маркира мнозина от тях, следващите ги разполагат в аналитичен ред и уплътняват текстово.
В общи линии, това са кодовете на епохата Ново време, а определящ сред тях е „кодът Великобритания“. Тя е държавата, дала на света парламентаризма, пазарната икономика, либералната политическа доктрина и обобщения, на тази база, правов ред, изградил цивилизацията на модерния свят. Така британският интерес задава матрицата на всеки модерен интерес. С „малката“ разлика, че първият е естество, природа, вътрешен повик, а всеки следващ – копие, идеологически дериват, о-естествена чуждица. Дори днешният Brexit не е нещо повече от просто потвърждение на особената британска „кодова“ привилегия да осмисля, задава и контролира в аванс – и от дистанция – перспективата на развитие. Емануил Емануилов съвсем правомерно разполага Великобритания в позицията на комплексен разпоредител за европейските съдбини, особено в годините на голямата Източна криза (1875-1878 г.).
В този ред на мисли „кодът Русия“ се оказва по-скоро „код-енигма“, който авторът „разбива“ и преосмисля. Източният колос, Северната империя, държавата на Царете влияе върху европейското Ново време предимно от позицията на възпираща сила – включително в смисъла на заплаха от нещо, което трудно контролира само себе си. Още от XVII-XVIII в. „европейското“ в Русия е „европейско“ против Русия и може би с право Александър Солженицин ще назове това основна причина за революционната 1917 г., а и за всичко след нея. Емануилов разработва тезата, че макар и в активна позиция четвърт век след Кримската война, Русия си остава възел от противоречия, което й отрежда – както винаги в новата й история, позицията на напасване – вътрешно и външно. Така освобождението на крепостните ще направи Александър II Романов Цар-Освободител и за българите, но по-скоро по силата на необходимостта да се „разсече“ споменатия възел.
Много силно присъствие в изследването има „кодът Вяра“. В късното Ново време на Стария континент религиите, представени от съответните Църкви, влизат в сетна битка за оцеляване като влиятелен код в модерното съзнание. И губят тази битка. Но не и на Изток – в Русия и, още повече, в Османската империя. Емануилов категорично отхвърля онази линия в родната историографска традиция, която акцентува върху политическото в саможертвата, дадена от българския народ през април 1876 г. Той дава шанс да се възкреси светостта на българската жертвеност, да се постави на нужната висота Вярата по силата на онзи „свят код“ в българското съзнание, който още Паисий освети исторически и вкорени в пробудата на родната възрожденска перспектива. Защото кой, ако не Светогорския монах дава на българите силата, в призива „Свобода или смърт“ да провидят смъртта именно като „свобода във вярата“, за да се роди и политическото освобождение? Спас Гинев, Кочо Честименски и десетки други герои показват ясно, че “олтарът на свободата” не може да бъде връх Околчица, както се надява Христо Ботев, а олтарът на вярата. Точно този код разчита драматично и представя на света Макгахан, точно в него се врича и Александър II, когато обявява своята „Свещена война“ година след Батак, Брацигово, Перущица…
В пряка връзка с „кода на Вярата“ стои „кодът Сан Стефано“. Той е само български, но през годините родната историография размива паметта за него – поръчково, било по идеологически, било по „текущи“ причини. В анализа на тези причини Емануил Емануилов се стреми да отмие пяната от конюнктурните оценки, за да върне блясъка на автентичния код – Сан Стефано като памет за саможертвата. Защото за българското признателно съзнание Освобождението, преди да се отрази на хартия – в един, после във втори договор – е кръвопролитие, свят акт на саможертва, откликнал в чист повик на една друга свята саможертва. Чувството за признателност пази жив този код у българите и авторът не пести усилия да го разкрие и освидетелства в своите находчиви исторически паралели. Готовността да се приема смъртта тук е винаги невинна, а тази невинност предварително отпраща встрани знака на всяко политическо решение, внася доза оправдание в изобилието от трагични военно-тактически и стратегически недомислици, облагородява и чисти нравите. Истината за Освобождението в този „код на величие“ няма алтернатива и Емануилов го изследва и утвърждава безусловно.
Проникването в тези кодове облекчава работата на автора с оперативния за епохата „код дипломация“. Тук той е в стихията си: признат познавач на дипломатическите практики от XX в., Емануил Емануилов демонстрира усет в отношението към детайла и точното му място в сложния дипломатически пъзел, наситил месеците преди конгреса в Берлин. Британската доминация на международното поле, австро-унгарската балканска заинтересованост, германската балканска „незаинтересованост“ и руското упорство в политиката на „свършените факти“ са точните кодови характеристики на типовете поведение, позволили на автора да развие и преплете дипломатическия процес в обогатена логика, подкрепена с факти и анализ. Завихряйки оста на тази логика около руско-британските преговори, Емануилов интерпретира прелиминарния характер на договора от Сан Стефано не пасивно – като оптимална зона за поносими отстъпки, а активно – като мотив за мобилизация и защита, постигнала, в последна сметка, и реалния максимум в политиката на „свършените факти“.
Не е изненада, в тази връзка, че и на персоналията, с която работи авторът, е отредено определящо място в изследването. Споменатите кодови характеристики на дипломатическото поведение имат своите носители – ярки личности на държавни мъже и дипломати: Александър II, Горчаков, Игнатиев, Дизраели-Биконсфийлд, Солсбъри, Гладстон, Андраши и, разбира се, Бисмарк.
Истината за Освободителната война на Емануил Емануилов също застава пред съда на Клио. Заглавието недвусмислено показва готовност за това. Провокация, идваща от автора, и, без съмнение, насочена преди всичко към него самия. Защото тук, както и във всяко вдъхновение, очевидно – и очаквано – стои максимата: човек живее истинно само в степента, в която е подготвен да оспори „истината“, поднесена му наготово.